Адам Робъртс
Камъкът (47)

2-ри ден

Скъпи камъко,

Сега ще ти опиша набързо какво последва и те моля да гледаш на това като на кода^[1] към целия низ от събития. След толкова смърти, още една щеше ли да означава много? Когато едно-единствено „едно“ се сравни с шестдесет милиона, статистически погледнато то е равно на нула.

Как точно да започна?

Според мен до настоящия разказ, дори най-великите умове в т’Т не са успели да сглобят цялата история. Като разказвам историята, аз правя услуга на човечеството.

Кръвта на Агифо-3-акка беше… Не, преди това.

Той се намираше в трапезарията, след като се беше нахранил, малко преди сън. Храната го беше направила ленив, но не съм сигурен, че бях взел това под внимание, когато дойдох да го видя. Щом спрях поглед върху него, моето единствено намерение беше да му задам някои въпроси.

— Трябва да ми обясниш — казах аз.

— Моля? — попита той със силен акцент на глисѐ.

— Трябва. Беше ми обещано обяснение.

— От кого?

— От моите работодатели. Обещаха ми обяснение за това, което трябваше да извърша. Защо трябваше да го извърша.

Известно време той ме гледаше спокойно.

— Не мога да ти предоставя такова обяснение.

— Предполагам — казах аз, като го обикалях внимателно и прехвърлях един метален прът от ръка в ръка, — предполагам, че е имало някакъв съвет от Уиа старейшини, някакъв военен кабинет, който е взел решението. Предполагам, че то е било част от по-голям план, план за война, за инвазия. Може би е имало за цел да отклони вниманието. Това е, което предполагам.

Агифо-3-акка не помръдваше, с очи, приковани върху металния прът. Бях го намерил в стаите, пълни със зарязани вещи, едно захвърлено парче метал, дълго около метър. Бях изострил единия му край с лазер и сега той можеше лесно да реже плът. Бях гол и тялото ми беше нашарено с червени знаци. Не помня защо направих това. Но по-важно беше да получа обяснение от Агиф.

— Допусках, че моето ИИ, в началото аз наистина го смятах за ИИ, но после предположих, че то е средство за комуникация, посредством което тези Уиа военни водачи, или може би ти, разговаряхте с мен. И ме използвахте, за да направя онова, от което се нуждаехте.

— ИИ — повтори Агифо-3-акка, като не откъсваше поглед от острието в ръцете ми. — Не разбирам за какво говориш — каза той.

— Ами естествено — отвърнах снизходително аз. — Но аз прегледах твоята база данни оттогава.

— Моите данни не са секретни — каза той.

— Може би е трябвало да ги направиш секретни — казах аз. — Аз смятах, че това е заговор на Уиа. Представях си широкомащабна инвазия, но такова нещо няма, нали?

Той поклати глава.

— От твоята база данни става ясно, че в продължение на шестдесет и седем години ти не си се свързвал с друг Уиа по какъвто и да е начин.

— Шестдесет и седем години — каза той. — Да.

— Исках да видя общата картина — обясних аз, прехвърляйки отново пръта от ръка в ръка. Той се сепна, когато направих това.

— Вярвах, че за едно голямо престъпление трябва да има голяма причина. Но такава няма, нали? Предполагах, че е бил някакъв план на Уиа, но не е. Сега разбирам. Бил си ти, нали? Бил си ти, просто само ти.

— Не разбирам за какво говориш — каза той.

— Обаче можеше да говориш в мозъка ми, когато си поискаш — забелязах аз. — Но ако имаш някакво друго обяснение, нека да го чуем.

Той ме гледаше втренчено.

— Докато скитах из кораба ти, аз се опитвах да разбера за какво ти беше нужно престъплението. Сега вече ще ми кажеш ли? Питам те за това с цялата учтивост, на която съм способен.

— Не разбирам за какво говориш — каза отново той.

— Много добре — отговорих аз. — Нека да ти кажа какво мисля. Мисля че има нещо общо с Гравитационната просека. Затова ме накара да използвам технология, свързана с Просеката — технология, която беше открил по време на проучванията си и която ми предостави — дегизирана като холограмата Таг-маттео — за да извърша убийството.

— Убийството — повтори като ехо Агиф. Начинът, по който го каза, съдържаше лек намек за въпрос.

— Може би умът ти се е деформирал през годините, в които си изучавал явлението или си искал да разшириш експеримента си. Това ли е?

Той бързо премести поглед от оръжието към лицето ми и когато осъзна, че очаквам отговор, той каза пак:

— Не разбирам за какво говориш.

— О, разбира се, че не — отвърнах саркастично аз. — Но знаеш ли какво мисля? Мисля че ти знаеш за какво говоря. Мисля че ти искаше да видиш какво щеше да се случи с живи същества, всмукани от тази странна гравитация. Ти вярваш, че нечовеците, които — според теб — са създали Просеката, след това са изчезнали в нея. Ти искаше да видиш какво ще се случи, когато една човешка популация премине в нея. Така мисля аз.

— Трябва да попитам — той започна да говори бавно, но аз го прекъснах.

— Но ти знаеше, че това ще да ги убие, нали! Ти знаеше, че те ще умрат. Повечето загинаха в атмосферата или се задушиха. Малцината, които се намираха в орбиталите, щяха да бъдат премазани при разрушаването на съоръженията. Никой не оцеля — ето защо ти искаше аз да го направя. Ти знаеше, че всички ще измрат, а твоите религиозни убеждения не ти позволяваха да извършиш престъплението. Ти убеди мен да го направя, да извърша твоето престъпление вместо теб. — В този миг аз се чувствах твърде разгорещен.

— Трябва да те попитам — започна отново той. Но това беше точката, в която загубих контрол. Изкрещях. Хвърлих се срещу него с наточеното острие и замахнах отривисто. Металът разряза дрехата и плътта на едната му ръка, понеже той внезапно я сложи пред себе си в жалък опит за самозащита. Но ударът ме извади от равновесие, аз се препънах напред и паднах болезнено на коленете си. Виейки от болка, Агифо-3-акка залитна и мина слепешката край мен. Докато успея да се изправя на крака, той беше излязъл и аз видях как изчезващите пешове на дрехата му бръснаха касата на вратата.

Започнах да вия. Исках смъртта му.

Хвърлих се към изхода и се блъснах с цялото си тяло в стената, оставяйки плитък отпечатък в металопластмасата. Изглежда координацията ми беше нарушена, защото когато профучах през вратата навън в коридора, крещейки толкова силно, че гърлото ме заболя, краката ми престанаха да ме слушат и аз се строполих на пода. Изпуснах оръжието си. Зашеметен, аз се опитах да се изправя, наведох се да вдигна острия метален прът и отново се подхлъзнах. В този миг осъзнах, че подът на коридора беше хлъзгав от кръвта на Агифо-3-акка. Под мен имаше огромна тъмна локва, а стената беше опръскана с кървави капчици и там, където се бях опрял, за да стана, се виждаше частично отпечатана длан.

Никога преди не бях виждал толкова много кръв, понеже дотТек не позволява обилно обезкървяване. Тогава в една дълбока и коварна част на своя ум, аз осъзнах, че Агифо-3-акка беше от онези Уиа, които изобщо не допускат дотТек в тялото си. Защото, скъпи камъко, има някои Уиа (не толкова стриктно съблюдаващи религията), които позволяват една основна форма нанотехнология в своя метаболизъм. Но има други (фанатично вярващите), които не допускат в себе си абсолютно никаква дотТек. Единствено продължителните пътувания с високи субсветлинни скорости бяха направили живота на Агиф дълъг като на човек от т’Т. Това означаваше, че за мен щеше да бъде лесно да го убия.

Паданията бяха изцедили малко от яростта ми и за да пришпоря едно подобаващо безумие, аз ревях по коридора:

— Ти ме накара да извърша твоето убийство, Уиа! Сега аз ще убия теб!

Аз се изправих по-внимателно и изтрих кръвта от пръта в ризата си. Интелигентната материя моментално се сви на топка и изхвърли мръсотията.

— Агифо-3-акка! — крещях аз, трополейки по коридора и размахвайки пръта над главата си. Оръжието стържеше и изкарваше искри от металния покрив.

В края на коридора открих, че от моята плячка няма и следа. Нещо повече, следата от кръв прекъсваше. Може би Агиф беше успял да спре кървенето, увивайки дрехата си около раната. Но така или иначе, без следата от кръв, аз не знаех накъде да вървя. Изкрещях, цапардосах стената със сабята си и като затрополих по-нататък, се изкачих по един наклон и преминах слепешката през няколко стаи.

— Трябва да умилостивиш онези, чиято смърт причини — крещях силно аз. — Не се крий, Агифо-3-акка! Знаеш, че си отговорен. Ти ме накара да извърша убийството. Ти си истинският убиец, не аз.

Прекосих бързо шест стаи, но не открих нищо. После ми хрумна, че той може би се опитва да напусне кораба. Любопитно е, че никога не ми мина през ум, че може да се въоръжи и да ми се противопостави. Това някак не съответстваше на неговата природа. Помислих си мрачно, че ако той беше способен да направи това, едва ли щеше да има нужда от мен за мръсната работа.

Втурнах се обратно по наклона и надолу по спираловидния коридор, който водеше към хангара в основата на неговия огромен и неустойчив космически кораб.

— Кръв за кръв! — изкрещях аз. — Смърт за смърт! Твоята смърт за шейсетте милиона!

Бях толкова сигурен, че ще го открия в хангара, че преди да вляза, аз изкрещях:

— Агиф, знам, че си вътре. Приготви се да умреш! Сега!

И влетях вътре с крясъци и насочена сабя.

Той беше там, наполовина покрит с пяна. Тя продължаваше да се процежда от Жип-раницата и бавно да го поглъща. Изцапаната с червени петна връхна дреха беше хвърлена на пода и от наранената му ръка течеше кръв. Тя беше обагрила сметаненобялата пяна с ивици, розови като облаци при залез слънце. Пяната беше стигнала до средата на гърдите и до коленете му, ръцете му бяха почти покрити, но мишницата точно под рамото беше открита и цялата мокра от кръв. Видях раната, един доста дълбок разрез, от който тя пулсираше кръвта. Тогава видях и лицето му — съвсем бяло, с леко отворена уста, а очите му бяха два идеални кръга с по една черна точка в средата. Дишаше много тежко. Беше в ръцете ми.

Започнах да кашлям. Напрежението от тичането, както и раздразненото от всичките викове и крясъци гърло, бяха възбудили бронхите ми. Кашлях толкова силно, че се превих на две и трябваше да седна. За времето, за което кашлицата ми се успокои, Агиф беше три-четвърти покрит с пяна.

Аз се изправих, пристъпих към него и вдигнах сабята си, за да му отрежа главата. Не бях съвсем сигурен как щях да осъществя последния удар. Поех си дъх. Агиф гледаше право към мен, с широко отворени очи и очевидно треперещ от страх. Можех да видя страха в него. Беше заел позиция близо до отвора в пода на хангара, така че когато пяната го обгърнеше, щеше лесно да се катурне в него и да излезе през сфинктера в открития Космос. Скъпи камъко, аз спрях.

Това беше момент на избор. Ако Агиф беше останал в трапезарията или го бях срещнал в коридора, щях да го убия. Нямам никакви съмнения за това. Нещо повече, скъпи камъко, когато влязох в хангара, аз наистина възнамерявах да го убия. Но поради някаква причина, докато стоях над него, ми се стори, че не трябва да го убивам. Опитах се да си спомня защо исках смъртта му толкова силно и дори успях да обмисля всички причини — това, че ме беше използвал като оръдие, отговорността му за смъртта на толкова много хора. Но някак не ми изглеждаше правилно просто да замахна със сабята и да сложа край на живота му. Така че продължавах да стоя там, докато пяната бълбукаше около него. Тя покри стъпалата и оформи въздушния проход в устата му, докато накрая само очите му останаха открити. След това тръгна над главата му и го обгърна целия.

Естествено аз още можех да го убия. За около минута пяната остава мека и аз можех да го пронижа през нея. Дори когато повърхността й стана твърда като скала, аз пак можех да го изтъркалям до отсрещния край на хангара и да го напръскам с разтворител. Представях си как се тресе от страх в тъмнината и се чуди кога ударът ми ще изтрещи върху него. Тази мисъл не ме изпълваше нито с въодушевление, нито с милост.

Аз ритнах шушулката от втвърдена пяна. Тя се търкули в дупката, бавно се намести в сфинктера и бе изтласкана в Космоса от внимателното действие на херметическата камера.