Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2014)
Разпознаване и корекция
3Mag (2015)

Издание:

Адам Робъртс. Камъкът

Английска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2004

Редакторски екип: Юлия Петкова и Милена Иванова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ISBN 954-761-133-X

 

First published in Great Britain in 2002

ISBN: 0-57507-063-3

История

  1. — Добавяне

9-ти ден

Скъпи камъко,

Клабиер ме отведе, въпреки че бях в свадливо и мрачно пиянско настроение, до горния край на улицата, след което за половин секунда ние стигнахме с асансьор до най-горния етаж на кулата. Аз бях много уморен и през цялото време си мърморех нещо или може би се опитвах да общувам със странно мълчаливото ИИ. Не мога да си спомня. Клабиер ми помогна да си легна и утешението, което носеха нейните ръце, бързо се превърна в еротична наслада — аз лежах съвсем пасивен, докато тя ме любеше нежно и умело. След това заспах.

Събудих се на зазоряване. Късче зеленикавосиньо, мораво небе надзърташе през сводестия коридор, който водеше към балкона. Бях сам в леглото. Когато седнах, видях, че Клабиер е на балкона. Аз станах и отидох при нея, но усещах стомаха си неприятно напрегнат. Нещо не беше наред.

— Привет! — казах аз и докоснах рамото й.

— Привет! — отговори тъжно тя.

— Какво не е наред? — попитах аз.

Известно време тя не каза нищо, така че аз се облакътих на балконския парапет до нея. Стаята гледаше на североизток и с приближаващия изгрев небето отдясно просветляваше в синьо и зелено. Долу върху диамантения паваж се виждаха неколцина от снощните гуляйджии, които от височината на четиридесетте етажа приличаха на детски играчки. Те се движеха — точици върху блед квадрат.

— Защо толкова много си говориш сам, Джазба? — попита тя.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз, без да се замислям.

— Джазба — каза тя. После отново — Джазба. Това не истинското ти име, нали?

Мислех да кажа: Естествено, че е истинското ми име, но след това промених решението си.

— Какво значи истинско? — възразих аз. — Нито едно име не е напълно истинско.

— Джазба — каза тя отново, сякаш опитваше вкуса на думата в устата си. — Джазба. Ти беше в някакво трескаво състояние снощи.

— Ами рядко се забавлявам нощем — отвърнах аз. — Поне така мисля. На това се дължеше състоянието ми.

— Но аз не мисля така. Ти криеш нещо, нали? Този човек, с когото говориш, когато изглежда че говориш със себе си — този човек ти е казал нещо, нали?

— Клабиер — казах аз, а вътрешностите ми издаваха неприятен, шипящ звук. — Престани. Плашиш ме.

Което си беше истината, скъпи камъко, аз бях уплашен.

Тя все още не ме поглеждаше.

— Няма смисъл. Смятах, че с теб ще намеря нещо различно, но не е така. Ти си като всеки друг. Нали?

Това ме жегна. Аз помълчах известно време и после казах:

— Аз наистина те обичам, Клабиер. Мислех, че ти… имаш чувства към мен.

Най-после тя се обърна да ме погледне.

— Ох, не исках да кажа това. Ако ти беше обикновен човек, аз със сигурност щях да имам чувства. Не съм се преструвала, разбира се, че не съм. Не искам дори да си помисляш това.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз, докато една ужасна мисъл започна да се прояснява в главата ми. — За какво говориш?

— Аз съм с „полицията“ — каза Клабиер. — Сигурно вече си го разбрал. Миналата седмица не бях със свой стар любовник. Обадихме се на няколко временни „полицаи“ и имахме среща заради теб. Всъщност аз бях с тях.

— „Полицията“ — казах аз. Погледнах надолу и главата ми така се замая, че за да не падна, трябваше да се хвана здраво за балюстрадата. За един кратък миг си представих затвора и връщането към предишния живот. След дни на мълчание моето ИИ накрая прояви признаци на живот и замърмори.

Видя ли, каза то. Ето ти на, нали ти говорех да не я водиш тук.

— Решихме, че ще е най-добре — говореше тя, — да те оставим да дойдеш тук. Ти толкова силно желаеше това. Мислехме да те оставим да отидеш където искаш и да те следваме, за да те държим под око. Искахме да открием какво планираш. Но то не стана, нали? Онова, което ти очакваше, не стана.

— „Полицията“ — казах аз отново.

Тя дойде половин стъпка по-близо.

— Ти си изключителен човек, направо изключителен. Обадих се на „полицията“, защото ти просто ме омагьоса. Хората като теб са толкова малко. Като изключим историческите текстове, разбира се.

— Клабиер — казах аз. Толкова много неща имах да й кажа, но от устата ми излязоха само тези срички.

— Надявахме се, че като стоим близо до теб, ще можем да се доберем до онова, в което си замесен. Ти си замесен в нещо, нали?

— Клабиер — казах аз отново. Това беше всичко, което ми идваше наум.

— Ти едва ли си могъл да избягаш без помощ от звездата-затвор.

Думата звезда-затвор сякаш ме прободе, макар че Клабиер не целеше това.

— Моля те — каза тя. — Кажи ми. Можеш да ми кажеш, нали? Между нас има нещо специално, нещо любящо, нали? Това трябва да означава нещо за теб. Затова кажи ми: с кого действаш? Какво планирате да правите? Ти говореше за работа, която трябва да свършиш за някого и, че когато това свърши, ти ще си свободен. Каква е тази работа? За кого е? За Уиа ли?

Аз затворих очи и отворих уста, готов да кажа нещо, без да знам какво. Но вместо това, започнах да плача. Това беше такъв ужасен удар. Клабиер беше „полицията“ и аз щях да прекарам остатъка от живота си в затвор. Не можех да го понеса.

Убий я, каза моето ИИ, горещо и близко в ухото ми. Убий я, убий я.

— Джазба — каза тя и гласът й беше пълен с безкрайна нежност. — Нима плачеш? Нима плачеш?

Тя се приближи и обви ръцете си около мен. Аз вдъхнах нейния аромат, усетих деликатното и чувствено притискане на нейната плът към моята. Протегнах ръце, поставих ги около гърба й и сключих пръсти. Сега вече плачех така силно и хлипах толкова много, че гърдите ми подскачаха като при хълцане.

— Хайде, хайде — каза Клабиер в ухото ми. — Не плачи. Любими, любими, не плачи.

Аз помръднах леко ръцете си. Тя усети, че мускулите ми се напрягат или — понеже познаваше моята история — просто очакваше нещо такова и веднага се наклони надясно и започна да се извива в опит да се освободи. Аз теглех с всичката мощ в ръцете си, но тя се дърпаше на другата страна, а аз не бях достатъчно силен. Стъпалото ми обхвана нейния прасец като с кука и с бързо, рязко движение на крака си аз успях да я извадя от равновесие. Тя увисна назад, а аз веднага пристъпих напред, съборих я и се завъртях на пета. Ние се завъртяхме заедно и гърбът й се удари в балюстрадата, точно под лопатките. Аз продължавах да бутам грубо тялото й нагоре и над перилата на балкона. Тя сумтеше, пляскаше ме и ме биеше със свободните си ръце по лицето и главата. Но аз не бях на себе си. С едно последно усилие я избутах нагоре и я блъснах — Клабиер се претъркули от другата страна. Чу се един звук шшш като шумоленето на плат и тя изчезна.

Дишах тежко и лицето ми беше мокро (от собствената ми кръв, както разбрах впоследствие, понеже Клабиер беше надрала кожата ми), но се наведох и погледнах надолу. Видях как тялото й постепенно се смалява, след което изведнъж спря. Миг по-късно тъпият звук достигна до ушите ми. Точиците върху бледия квадрат спряха да се движат безцелно и абсолютно всички запълзяха към мястото на падането.

За какво стоиш тук, излая моето ИИ. Хайде, какво чакаш?

То беше право. Все още задъхан аз се втурнах към асансьора. Той ме отведе до земята за по-късо време, отколкото бе продължило падането на Клабиер, но за разлика от нея той притежаваше инерционна схема за намаляване на скоростта до безопасно за мен спиране. Аз се запрепъвах навън, като кашлях и дишах тежко, и се втурнах през задния вход на сградата.

Клабиер, казвах си аз, няма да умре. Ще бъде тежко наранена, но дотТек ще спаси живота й. Може би щяха да са нужни няколко седмици, за да се възстанови напълно здравето й, но тя щеше да оцелее. Макар че аз изобщо не бях сигурен дали нещата стояха точно така. Може би падане от такава височина превръща човешката плът в пихтия и тогава дори дотТек е безсилна.

Не трябваше да мисля за това.

Хайде!, изръмжа моето ИИ. Трябва да бягаме, да бягаме.

Аз се втурнах в друга сграда и отново излязох през задния вход, после се спуснах надолу по няколко стълбища, разположени едно спрямо друго под тридесетградусов ъгъл. Това ме отведе на главната улица, където само преди няколко часа се бях разхождал с Клабиер. Улицата още беше оживена.

Не спирай! Хайде!

Когато най-после спрях да тичам, дробовете ми горяха и аз едва си поемах дъх. На един широк площад, призрачни в светлината на зората, бяха наредени каруци, теглени от Хауд-машини.

Аз се втурнах към най-близката от тях.

— Отведете ме оттук — задъхах се аз.

— Разбира се, гражданино — каза машината. — Бихте ли се качили в каруцата?

— Не — казах аз, дишайки тежко. — Без каруца. Искам да ме носиш на гърба си.

Машината се поколеба — това не беше обикновена молба. Но после каза:

— Много добре, гражданино — и се откачи от теглича на каруцата. После оформи от гела си груба дъска, върху която аз се покатерих.

— Да — казах аз, като хванах робота през врата. — Точно така. Ще ме носиш на гръб. Тръгни на изток и върви покрай морския бряг около един километър.

— Да, гражданино.

— После искам да тръгнеш обратно към сушата и да ме пренесеш през планините.

— През планините?

— Точно така. Искам да ме занесеш на юг възможно най-бързо, разбираш ли? Възможно най-бързо.

— Много добре, гражданино.

Хауд-машината започна да оформя от гела си дълги вретеновидни крака, като по време на този процес повдигна и себе си, и мен. Ама какви крака бяха само! Сигурно имаха три метра дължина. След което хукна с огромни скокообразни крачки, тичайки бързо, усилено и неуморно към морето. За по-малко от минута тя стигна до началото на плажа и се обърна на изток. Аз се бях вкопчил в гърба й, опитвайки се да овладея своя отчаян и причиняващ ми болка дъх.

Зората изгря и стана по-светло. Хауд-машината загърби морето и загалопира с дълги, равни крачки нагоре през долините и пресечените местности на планинската верига. През цялото време аз не спирах да си повтарям: тя не е мъртва. ДотТек няма да я остави да умре. Тя е жива, тя е жива.