Адам Робъртс
Камъкът (23)

4-ти ден

Скъпи камъко,

И така, аз слязох от орбиталното пространство на Нарцисус и прекарах няколко дни в един от градовете на платото, след което взех кола-птица до Ру-денеттер, един от по-големите градове в процепите^[1]. Остани тук няколко дни, инструктира ме моето ИИ. После ще трябва да потърсиш един от гранитните върхове. Там има нещо, което ни е нужно.

— Все по-често си мисля — казах аз гласно, — че може би ти не си нищо повече от плод на моето въображение.

Пшшт!, каза ИИ-то или по-скоро направи подобен звук в главата ми.

Ру-денеттер беше град на младите хора. Известна първа спирка за туристите, той беше пълен с всичките му модни приумици и забележителности, които биха заинтересували един пътешественик. Този град, в който не съществуваха „парични“ затруднения или други такива идиотщини, беше претъпкан с току-що пораснали хора. Те се наслаждаваха на свободата си, след като най-после бяха загърбили дългите години детство.

Самият процеп на Ру-денеттер беше широк около триста метра и сложната плетеница от кабели и въжета, които се простираха като мостове над пропастта, представляваше едно чудо от преплитащи се линии, отрупани с хора, катерещи се напред-назад, както и с аналози на сгради, спортни съоръжения и театри. От двете страни на процепа бяха разположени големи обществени пространства — изкуствени пещери, издълбани в стените на каньона — където човек можеше да получи всякакви наркотици и алкохолни питиета. Някои посетители предпочитаха да се изтягат върху диваните край прозорците или на балконите и да гледат какво става по мрежата. За други, вълнението от престоя върху мрежата, който носеше привкуса на опасност, беше твърде голямо изкушение.

Мрежата беше най-оживена при върха на каньона, където беше най-светло. Колкото по-надолу се слизаше в процепа, толкова повече намаляваше дневната светлина, докато се стигнеше до ниво, където през двадесет и единчасовия ден имаше само няколко минути светлина по обяд. Малцина обитаваха тези дълбини.

Все още несъвзел се от космическото пътуване и тъй като без дотТек ми беше нужно по-дълго време за възстановяване, аз прекарах първите няколко дни в един бар, наречен „Алес“. Навън през прозореца на бара се виждаха десетина тънки индивиди, които се придвижваха с подскачания отляво надясно, някакъв вид раса. Само няколко дни, нали, сгълча ме ИИ-то. Почини си малко, но после трябва да приберем онази информация. Тогава ще можеш да се заемеш с твоята работа.

— Бързаме ли да унищожим онези хора? Може би трябва да го направим до определена дата? — попитах сънливо аз, понеже възприятията ми бяха приятно вцепенени и лепкави от голдуоша^[2]

Всъщност, не е точно така, отвърна ИИ-то.

Тогава ще изчакам още малко.

Изчакай повече и твоите работодатели ще те предадат на полицията.

Тази закана премина покрай жужащото пиянско вцепенение, в което бях изпаднал, и аз с мъка се обърнах на кушетката. Навън една млада жена прелиташе от корда на корда, като при по-дългите скокове си помагаше с плоска дъска, подобна на крило, която държеше над главата си. Аз се помъчих да видя дали дъската има дръжки или жената просто (и опасно) я държеше с голи ръце.

— Каква е тази информация, за която толкова отчаяно настояваш? — попитах аз и сега клепачите ми определено падаха.

ИИ-то може и да ми е отговорило, но аз вече бях потънал в дълбока дрямка.