Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2014)
Разпознаване и корекция
3Mag (2015)

Издание:

Адам Робъртс. Камъкът

Английска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2004

Редакторски екип: Юлия Петкова и Милена Иванова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ISBN 954-761-133-X

 

First published in Great Britain in 2002

ISBN: 0-57507-063-3

История

  1. — Добавяне

Затворът

1-ви ден

Камъко,

Според лекарката писането на писма до естествени предмети или природни явления може да ми помогне да постигна някакво помирение с това лошо нещо, с тази болест, с тази болестна възбуда (възбуда ли?, по-скоро низбуда). Всъщност нейната идея веднага събуди в мен определени подозрения. Тук май става дума за емпатия! Емпатия, точно така, нали? От мен се очаква да предположа, че тя — имам предвид моята лекарка — подслушва нашия разговор. Иначе за какво ще си правя труда да го съчинявам? Аз наистина имам да кажа нещо важно относно природата на Вселената, но това ще стане, когато му дойде времето. По-нататък, малко по-нататък. Да общувам с нея посредством камък, ще рече да използвам езика на камъка, нали? Не мислиш ли и ти така? Ама ти слушаш ли ме? Хей! Хей!

Не чува.

Аз съм лош човек, направил съм някои лоши работи. Предварително моля за твоето извинение, камъко, че ще ти говоря за тези неща. (Тази учтивост харесва ли ти? Ти си древен предмет, а аз разполагам с цял склад от древни културни навици, които мога да използвам, когато съм в настроение.) Аз съм едно лошо същество. Още мисля за себе си като за мъж, въпреки че биологичните свидетелства в полза на този факт са съвсем недостатъчни. Когато нанотехнологията напусна тялото ми, биологичните характеристики на естествения ми пол се появиха отново. В действителност на мен ми харесваше да бъда мъж. Бях такъв толкова дълго време, че придобих умствения навик да се наричам мъж, както и да се мисля за такъв на дълбоко ниво. И досега продължавам да мисля по този начин, въпреки че мъжките ми гениталии отдавна се свиха и изсъхнаха като сушени плодове и по-точно като гроздови зърна, които се превърнаха в стафиди и продължиха да се свиват, докато изчезнаха напълно. Цялото място ме сърбеше и аз не можех да спра да се чешам. Ти, камъко, не знаеш какво значи да те сърби. Ето че приличаш малко на другите хора, понеже това е нещо, от което нанотехнологията ги предпазва. Странно нещо е да те сърби. То е мъчение и удоволствие едновременно. Чешех на голо цялото си тяло. Чешех новата си генитална гладкост толкова силно, че тя отвори устни. Така че сигурно аз съм тя. Обаче, щом като не съм такъв в главата, значи по някакъв начин това нещо не е достигнало до главата ми. Нито пък са ми пораснали гърди. Но може и да е заради това, че не се храня. Когато пристигнах в затвора, в първия затвор, не бях на себе си. Опитах се да се уморя от глад, но нанотехнологията ме опази жив. Не съм сигурен как точно. Сигурно е събирала хранителни вещества оттук-оттам и ги вкарвала през кожата ми, докато спя на земята. Не знам. Нанотехнологията или дотТек е удивително умно нещо. Говоря сериозно. Борил съм се с нея, когато съм убивал хора, понеже тя е създадена да ги пази. Познавах врага си тогава, а сега го познавам по-добре от всякога. Чуй разказа ми, скъпи камъко, и ти също ще го опознаеш.

 

 

Ще говоря по същество. Трябва да ти разкажа една история — моята история — за едно ужасно престъпление. Може би най-лошото престъпление, извършвано някога, убийство (което е най-лошото от всички престъпления), но убийство от такъв мащаб, че едва ли можеш да си го представиш.

Ще започна от самото начало: аз бях в затвора. И сега съм в затвора, но онова беше преди. Тогава бях в затвора поради други причини. И тогава нямах теб, мой скъпи камъко. В онзи, другия затвор имаше други камъни, но никой от тях не ми беше толкова близък, колкото си ти сега за мен. Това кара ли те да се чувстваш специален? Ти наистина си специален. А кара ли те да се чувстваш обичан?

Е, да не се увличаме.

Те се свързаха с мен в затвора, в моя първи затвор. Дай ми само няколко минути и аз ще ти обясня колко трудно е онова, което сториха те. Намирах се в затвор, толкова добре направен, че не беше възможно нито аз да изляза навън, нито някой да вкара съобщение вътре. И въпреки това, те успяха да сторят и двете неща. Кои бяха те? Да, добре, това озадачаваше и мен: те бяха, както се оказа, врагът на т’Т. Ние живеехме в нещо като рай — т’Т — и се мислехме за недосегаеми, но на границите ни се трупаха врагове. Там бяха Уиа — стари врагове, а също и племената Палметто — загадъчни народи. Кой от тях ми предложи тази сделка? Кой от тях стоеше в дъното на тази работа? Мислех че знам. Мислех че това постепенно ми се изяснява, но грешах.

Извинявай, че съм толкова непохватен. Нямам достатъчно опит.

Те ми предложиха сделка. Те щели да ми помогнат да избягам от затвора. А ти разбираш, скъпи камъко, че от затвора, в който се намирах, беше невъзможно да се избяга. Не беше просто мъчнотия или предизвикателство, а нещо невъзможно. Стени от огън и плазма, дебели километри, обграждаха моя затвор отвсякъде. Но те обещаха да ме измъкнат. Когато съм излезел оттам, казаха те, щели да ме направят богат. В световете, които съм пропътувал, парите означават малко, освен това има философи, които учат, че дори информацията не е от фундаментално значение. Но те ми обещаха архивирана информация, която щяла да ме изстреля през високоскоростното пространство със скорост четири хиляди пъти по-голяма от скоростта на светлината и която щяла да ми построи палат в другия край на Космоса, подобно на някой магьосник. Естествено, най-привлекателното нещо, което ми предложиха, беше бягството от затвора, от който не можеше да се избяга. Богатство и свобода — как можех да не бъда изкушен?

В замяна те поискаха от мен да направя едно-единствено нещо: да унищожа населението на една планета. Да убия над шестдесет милиона човешки същества. И това било всичко, нищо повече. Не трябвало (казаха те) да унищожавам самата планета. Трябвало да запазя, доколкото е възможно, околната среда, архитектурата и другите свидетелства за цивилизация. Но трябваше да избия всички хора. Трябваше да осея света с трупове. Аз съм лош човек и навремето съм правил някои съмнителни неща, но бях стреснат и доста уплашен от сделката, която ми предложиха. Разбира се, те не ми казаха всичко наведнъж. Дойдоха при мен няколко пъти и посяха постепенно тази идея в главата ми. Аз щях да бъда богат. Щях да получа помощ. Щях да бъда свободен. Хората от онзи свят, те — те щяха просто да умрат и веднъж мъртви, щяха да ми бъдат безразлични.

Така че се питах дали хората, които трябваше да убия, бяха истински хора?

Сега ми се струва, че можех да откажа тази сделка и да продължа да живея в своя затвор. Това беше един просторен затвор: зелени хълмове, покрити с пластмасова трева, река и езеро, пълни с истинска вода, фалшиви пластмасови дървета. Изкуствени звезди обсипваха лъжливото небе. Те представляваха изображения на звезди с по пет остри лъча, които сияеха в изкуствената нощ. Тези звезди-имитации грееха с истинска светлина, макар и малко смекчена и филтрирана. Само светлината и водата в моя затвор бяха истински. Всичко друго в това място беше изкуствено: тревата, пейзажът, дърветата. Това беше една симулирана среда, в която неколцина истински хора ме наблюдаваха, като че ли бях интересен за науката екземпляр. И разбира се, тези хора, въздухът, самата вода — всичко е пълно с милиарди дотТек машинки. Аз можех да ходя навсякъде, където пожелаех, но нямаше кой знае къде да се иде. Можех да лежа по гръб върху хладните чимове трева, когато изкуственият ден постепенно гаснеше, преминавайки в изкуствена нощ и звездите-имитации проблясваха с жълта и сякаш влажна светлина над главата ми. Можех да прекарам остатъка от живота си там, ако бях избрал така.

Аз им казах, които и да бяха те, Палметто или Уиа, чужденци или по-малко чужди, казах им: Извадете ме оттук. Ще го направя, казах аз, ще убия всички онези хора.

Те го направиха. Аз също го направих.

Ти си камък и нравствеността ти е непозната (това е само предположение). Камъните са всеизвестни със своята нравствена индиферентност. Но по някакъв начин аз трябва да ти разкрия чудовищността на онова, което сторих. Моята лекарка, където и да е тя, (здравей!, здравей!) вероятно ще схване това като опит да разкрия сам на себе си чудовищността на стореното от мен. Не желая да споря с нея.

Всъщност цялата работа ме постави в много особено положение. Аз извърших престъплението, така че аз бях престъпникът. Но аз действах от името на някой човек или някой народ, при това без да знам кой. Още в самото начало обаче, реших да разбера кой ме беше упълномощил по такъв потаен начин да направя това ужасно нещо. Аз извършвах престъплението, но също така възнамерявах да го разплета. Бях едновременно убиец и детектив.

Любопитно.

Още преди да избягам от онзи първи затвор, аз недоумявах и се тревожех за главната причина. Опитвах се да отгатна кой би поискал едно толкова ужасно нещо. Да се унищожи цял един свят? Защо да се прави това? Кой би имал полза? И защо те наемаха мен да го извърша? Защо си създаваха всички главоболия, за да ми помогнат да избягам от затвор, от който не беше възможно да се избяга? Защо не наеха някой друг? Защо самите те не извършеха престъплението?

Истина е, че в просторите на т’Т, широки и дълбоки много хиляди светлинни години, в конфедерацията от светове, в която израснах, престъплението е толкова рядко срещано нещо, че с него се занимават само най-тясно специализираните учени. Аз бях човешко същество, което се среща веднъж на трилиони, една изключително рядка аномалия, при това в толкова чист вид, че пораждаше едновременно ужас и възхищение. Напълно възможно беше те, които и да бяха те, да не бяха намерили друг толкова престъпен гражданин във всичките петдесетина свята на т’Т, поради което бяха избрали мен за тази задача. Но извън пространството на т’Т съществуваха Палметто — племена от междузвездни бродници из дълбоките извивки на субсветлинното пространство? В техните светове имаше достатъчно пирати и убийци, които биха предоставили прототипи за поне хиляда т’Т романа. А в непосредствена близост до т’Т се намираше варварският свят на Уиа. Ако историите бяха верни, в онова пространство имаше цели фамилии от войни, които на драго сърце биха унищожили целокупни населения, при това за по-малко възнаграждение, от онова, което предложиха на мен.

Но предложението беше направено не на тях, а на мен. И човекът, който го прие, бях аз.