Адам Робъртс
Камъкът (15)

1-ви ден

Скъпи камъко,

Дъжд. През цялото време, докато бях на Дъжд, аз бях нервен — някъде три или четири седмици. През цялото време спях лошо. Исках да си тръгна оттам, веднага щом пристигнах. ИИ-то ме смъмри и ми каза да не бъда толкова глупав. Нищо не можело да бъде по-подозрително, изтъкна то, от това някой да пристигне и да си тръгне веднага. Точно това бил начинът, по който не се осъществяват космическите пътувания в т’Т: да се подложиш на физическото неудобство и даже опасност да пътуваш в Космоса, както и на преодоляваната с дни скованост, само за да се върнеш обратно в пяната и да отпрашиш за някъде другаде. Човек трябва да е луд, за да направи това. Не, всички пътешественици прекарваха месец или два, като разпускаха, почиваха си, посещаваха интересните места на планетата, на която бяха пристигнали. Въпреки че крайната им дестинация можеше да е някое друго място, те обикновено прекарваха известно време на междинните спирки. Опознаваха планетата, срещаха нови хора. Някои пътешественици дори прекарваха година или повече на нея, а тези, които бързаха поради неотложна причина, най-малко десет дни.

Но ние определено не желаем, каза ИИ-то, да оставим у хората впечатление, че ти бързаш, не и когато звездата-затвор е толкова близо, а „полицейското“ издирване ще започне всеки момент. Затова остани тук, смесѝ се с тълпата и не бий на очи. Остани един месец, увещаваше ме ИИ-то. Остани повече. Изчакай шумотевицата да поутихне.

Но въпреки че осъзнавах мъдростта на тези думи, аз бях прекалено… уплашен, май това е подходящата дума. Вече не притежавах дотТек, която да намали извънредно силния хормонален поток и да балансира моя адреналин. Вместо това, многобройни пияни и остри като шипове хормони циркулираха в кръвта ми. Без нанотехнологичното коригиране на моите емоции, аз живеех в постоянен страх. Потях се без причина. Не ми беше прекалено горещо, но въпреки това се потях. Сърцето ми загуби нормалния си ритъм. То се премяташе, пъплеше, галопираше, думтеше. Не можех да заспя за по-дълго време. Непрекъснато се будех, тревожен от странни сънища (въпреки че странните сънища не са новост за мен), но те бяха нещо повече от сънища — параноични изкривявания в ума и стомаха ми — че затворът се намира точно зад мен, че те протягат ръце, за да ме хванат и да ме завлекат през Космоса и през портала обратно в него. Понякога се събуждах, дращейки по чаршафите, а леглото ми беше толкова напоено с пот, че се чудех дали не съм се изпуснал през нощта.

— Трябва да тръгна — мърморех си аз. — Трябва да тръгна още сега.

Не, виеше ИИ-то. Не! Не! Не още!

Но тъжната истина беше, че ИИ-то бе в значителна степен повредено. Пътуването със свръхсветлинна скорост поврежда невронните мрежи на ИИ-тата. Линеарните процесори с лекота понасят трилионите квантови сътресения, а органичното съзнание, макар и пораздрусано, се възстановява бързо. Но процесори с невронни мрежи се увреждат трайно и се фрактализират. Те загубват своята кохерентност. Всъщност аз бях учуден от факта, че моето ИИ издържа толкова време — осемдесет и четири светлинни години, като по-голямата част от разстоянието беше измината с високи скорости. Колкото по-голяма е свръхсветлинната скорост, толкова повече се уврежда ИИ-то. Не очаквах моето да издържи дълго (скъпи камъко, аз едва не казах „да живее“, но всъщност то никога не е било наистина „живо“), нито пък съм очаквал да издържи през целия път до Ну Фалоу, но се надявах да поддържа приемлива изправност поне на Дъжд. Надявах се, че ще е в състояние да ме съветва. То се опитваше да го прави, но ставаше все по-неразбираемо. По отношение на този единствен пункт — че не трябва да напускам планетата прекалено скоро — то беше достатъчно категорично. Но иначе говореше несвързано и ставаше все по-изкуфяло.

Ае, казваше то понякога.

— Какво, — отговарях му мислено аз, но то не казваше нищо повече.

Пътувай, променяй графика и пътувай и, и, говореше то и продължаваше, навън през прозореца над равнината се сипят мъртви листа.

— Какво, — питах аз. — Какво искаш да кажеш? Какъв прозорец? Няма никакви листа! — Но то оставаше мълчаливо за дълго време.

Друг път можеше да се разприказва ей така изведнъж и без повод недей отива, не заминавай, но това бързо се променяше в недей недей недей отива отива-ва-ва и други такива звукови модели. Една сутрин на Дъжд, както си лежах на сламеника от еластични обработени листа, които скърцаха, когато помествах полубудните си килограми, ИИ-то каза едно единствено изречение: Каква е разликата между светкавицата и светлината? Но когато му зададох въпроси, за да разбера какво има предвид, то не отговори.

Докато бях на Дъжд, спях на такива легла. Това е едно от нещата, с които е известна тази планета и културата й се гордее със създаването на изцяло органични и органично-адаптирани продукти. Леглата им са изтъкани от тези странни, третирани с алкохол листа. Но аз прекалено избързвам, скъпи камъко.

Какво?

За какво говорех?

Дъжд беше името на света. Самата звезда се именува с някакво тромаво съчетание от букви и цифри, вече съм го забравил. Иначе, по обичая на повечето населени светове, звездата беше наричана просто „Слънцето“. Но от петте й планети, единствената обитаема се наричаше Дъжд — така я наричаха всички народи, говорещи глисѐ. Наричаше се Дъжд поради основателна причина.

 

 

Планетата имаше две луни, като никоя от тях не беше голяма, но и двете бяха плътни и следователно притежаваха голяма маса. Орбитата на Дъжд се пресичаше с орбитата на втора планета и двете разположени под значителен наклон спрямо орбиталната равнина на звездата. В резултат на това планетата бе подложена на регулярни гравитационни притегляния и резки странични въздействия. Дъжд е воден свят, предимно океан и притеглянето и отблъскването на нейната орбита нажежава и възбужда атмосферата, причинява чудовищни сезонни бури и издига огромни водни маси във въздуха, откъдето те валят безспир. От небето вали дъжд през цялата година.

Името е съвсем подходящо, тъй като почти не минава ден от осемдесет и четиридневната година, в който да не вали по цялата планета. В коя да е точка от този свят, вероятността да падне дъжд по всяко време е деветдесет процента. Не е необичайно дъждовете да валят без прекъсване години наред. За някои хора подобен климат би бил депресиращ, но онези, които са избрали да живеят на Дъжд, харесват това и му се наслаждават. Тяхната култура е влажна култура, култура, която цени хлъзгавостта.

И така, аз пристигнах. Моята свръхсветлинна скорост постепенно премина в субсветлинна, веднага щом гравитационният градиент на звездата стана достатъчно стръмен, за да прекъсне действието на слабата ядрена сила. Аз продължавах да се нося все така бързо и умът ми бе още замаян, но моята интелигентна пяна вече превключваше от СС към субсветлинно управление. Тя изчисляваше местоположението ми, променяше го и извършваше маневри с мен посредством пукаща пяна, която изхвърляше мини-експлозии от газ. След още няколко дни, а може би и по-малко, аз започнах да усещам придърпването в корема си, докато се завъртах в орбита около планетата. След това се появи онова особено пращене (или пък само усещане), когато при навлизането в атмосферата скоростта намалява, както и силна струя топлина в краката — със съвсем слабо почервеняване — и още по-силно дръпване в корема. Скоро след това се чу бръмчене, което означаваше че някоя орбитална станция ме е идентифицирала като новопристигнал. Задействалите се дат-джетове ме разтресоха и скоростта отново се промени, отвеждайки ме в един орбитален хангар.

Излизането от странното състояние на полутранс, причинено от свръхсветлинното пътуване, е най-малко приятната част от всичко, скъпи камъко. В някои хангари разтрошават пяната, както се чупи черупка на орех, а в други я отмиват със специален разтворител. От двата начина вторият е за предпочитане, по мое мнение. Той не е толкова травмиращ, въпреки че светлината пак смазва очите ти, температурата скача рязко нагоре (или надолу) и човек започва да храчи, кашля, да се задъхва и да плюе, давейки се в мъчителни опити да диша отново нормално.

След това установяваш, че лежиш върху странно скосена, мека кушетка. Помня пристигането си на Дъжд по-добре от много други, понеже след като замайването и мисловната мудност отминаха, аз изпитах чувство на дълбок ужас. Внезапно осъзнах, че очаквам да бъда приветстван от „полицията“ и от представители на затвора, които по някакъв начин (въпреки че това беше невъзможно) ме бяха проследили до там.

Не бях приветстван от полицията, а от един зелен младок, очевидно съвсем наскоро достигнал пълнолетие.

— Привет! — каза той. — Добре дошъл!

— Къде съм? — Аз виждах замъглено.

— На планетата Дъжд, пътешественико. Добре дошъл!

Той мушна една сламка между зъбите ми и ми даде малко течна храна — някаква освежаваща захарна напитка. Количеството беше малко, но с тяло, пълно с дотТек (каквото той очевидно смяташе, че имам), аз много скоро трябваше да бъда на крака. Вместо това аз лежах, умиращ на леглото и се чувствах ужасно.

Обърнах глава с усилие, въпреки че мускулите ми вече започваха да се отпускат. Залата се простираше надалеч, оформена като раковина с кръстовидни сводове и стотици кушетки, разположени под тях. Повечето бяха заети и помежду им се движеха посрещачи, които отмиваха пяната, даваха по малко тонизиращо питие, усмихваха се и кимаха.

Това че залата за посрещане бе толкова пълна, беше добра новина. Колкото повече пасажери минаваха или идваха, за да постоят на Дъжд, толкова по-трудно щеше да бъде за „полицията“ да ме проследи. Аз лесно щях да се загубя в тълпата.

— Добре ли си? — попита моят усмихнат млад посрещач. Той се беше върнал при мен. — Още си на кушетката!

— Предпочитам я! — изръмжах аз и самият ми глас (поне така ми се струваше) издаваше факта, че нямах дотТек в тялото си, че бях измамник и престъпник.

— Разбира се — каза моят посрещач. — Както желаеш.

Но в погледа му се четеше недоумение.

 

 

Аз се надигнах някак от кушетката и се опитах да се разходя невъзмутимо сред тълпящите се пътешественици. Те всички бяха замаяни, но не колкото мен. Пътуването в Космоса има своята цена, но дотТек помага на човек да се възстанови. Без дотТек за мен това беше много трудно.

Хора от всички краища на т’Т се смесваха в тълпата и се разхождаха бавно из хангара — слаби и дебели, ниски и високи, с всякакви странни добавки и усъвършенствания. Освен страхът, че „полицията“ може да е тук, който продължаваше да си стои в корема ми, аз се чувствах толкова зле, че исках да остана сам, исках да се добера долу до планетата и да изчезна сред тълпите хора.

— Колко орбитални станции има тук? — попитах един стоящ наблизо посрещач, една трикрака жена.

— Тук, на Дъжд — отвърна тя със заучена лекота, — ние имаме шестнадесет орбитални станции. Дъжд е популярно място сред туристите и важна междинна спирка за пътешествениците.

Шестнадесет станции беше добре. Вече бях скрит, тъй като беше чиста случайност коя станция кой пътник ще прибере.

— Кога тръгва следващият асансьор за повърхността на планетата?

Тя изглеждаше малко смутена от моята настойчивост, но отговори:

— На кръгъл час, пътешественико, на всеки кръгъл час. След около осемдесет минути.

Да пропусна предишния асансьор с някакви си двадесет минути, ми се стори, в тогавашното състояние на ума ми, лош късмет. Но аз бързо се отправих към един ъгъл в хангара, решен да чакам в небиеща на очи уединеност.

 

 

По не можах да остана сам дълго време. Пътешествениците се смесваха, разговаряха помежду си, срещаха нови познати. Това беше една от идеите на пътуването. Не след дълго един от тях дойде и при мен.

— Привет! — каза тя. Беше висока жена с тесни бедра, облечена в искряща материя, която я покриваше от стъпалата чак до под гърдите. Те бяха открити, но нейната дотТек беше променила тялото й и от ореолите й бяха израснали рехави пера, оцветени в жълто и червено. Тези украшения стърчаха на около пет сантиметра и се полюляваха нагоре-надолу, докато говорехме.

— Привет! — отвърнах дрезгаво аз. Усещах гърлото си разранено.

— Енкида — каза тя, свеждайки глава към мен.

— Фело — казах аз, използвайки едно мое старо име и свеждайки глава по същия начин.

Ние се погледнахме един друг.

— Бил ли си на Дъжд преди? — попита тя, приближавайки се малко към панорамния прозорец. Планетата, цяла изпъстрена в сиво и бяло, сияеше пред нас на слънчевата светлина.

Естествено, аз бях посещавал Дъжд и преди, когато ме транспортираха към звездата-затвор. Но тогава бях упоен и не помнех нищо, така че едва ли излъгах, като казах:

— Не, идвам за първи път.

Тя стоеше и гледаше през прозореца, като докосваше лениво с пръсти перата си. Аз стоях малко зад нея, а погледът ми беше привлечен от нейната фигура и украшения. Тя имаше дебели плитки, всяка от които завършваше с почти прозрачна луковица, вероятно пълна с някакъв газ, който караше косата й леко да се издига и да се носи около главата й. Това беше, общо взето, ефектна гледка.

— Аз съм била много пъти — обясни тя разсеяно. — Обичам Дъжд. Обичам неговата примитивност. Аз съм от Ну Хирш — добави тя, улавяйки погледа ми. — От Ну Хирш Е.

— Познавам тази планета, живял съм там няколко години — казах аз, накланяйки отново глава, но жестът ми не произведе никакъв ефект. Тя едва ме забеляза.

Бах, трака-трука. Никога, не в Просеката. ИИ-то се обади внезапно в главата ми и млъкна. Постарах се да не покажа, че тази странна вътрешна намеса ме беше стреснала.

— Ну Хирш Е е високо цивилизован свят — каза тя. — Аз обожавам цивилизацията, но има моменти, в които имам нужда да оставя зад себе си всичкия този метал и технологии. Дъжд е такова бягство! Такова бягство!

Тя се обърна с лице към мен, усмихвайки се.

— Разбира се — каза тя игриво, бръсвайки перата си с пръсти, — там долу вали не на шега. Тази планета е достойна за името си. Ще трябва да се освободя от украшенията. Само ще се измокрят, а това не е видът, който искам. Инструктирала съм моята дотТек да ме отърве от тях, а също и от косата и ноктите на краката и ръцете. (Нейните нокти, забелязах го едва, когато го спомена, бяха фрактално оформени в издути, сложни и деликатни, подобни на раковини, образувания).

— Винаги когато посещавам този свят, аз се връщам към един по-примитивен модел — каза тя, дишайки шумно. — Имам восъчна съставка, която се отделя през кожата ми и адаптира вагината ми. Това е изумително облекчение.

Можех само да се досещам за преимуществото на восъчната съставка. Дъжд е мокро място, така че вероятно тя действаше като изолация срещу водата. Или може би, понеже тя спомена и своята вагина, това беше нещо, свързано със секса. Започвах да губя интерес към разговора.

Тя ме измерваше с поглед отгоре до долу и аз започнах да се изнервям от безпокойство, че нещо в мен й се вижда необичайно, че тя може ей така, само като ме гледа, да разбере, че нямам дотТек в себе си.

— Ужасно ми харесва — каза тя с нисък и възбуден глас, — твоя външен вид.

— О — казах аз, поглеждайки се бегло. — Благодаря.

— Толкова е подходящ за Дъжд. Толкова скитнически и вехт, изглеждаш като болен.

Аз се усмихнах и почнах да кашлям.

Тя се приближи плътно и като взе ръката ми, тръгна с мен.

— Имаше една мода преди няколко години — каза ми тя, — на Ну Хирш А, когато караха дотТек да пресъздава различни древни болести. Беше страхотно, направо божествено. Естествено тази мода отмина, но ти май си избрал точното време и място да я възстановиш. Между другото, какво точно представляват тези червени петна по кожата ти?

 

 

Тази жена, Енкида настоя да бъде с мен в асансьора по целия път надолу към повърхността на планетата.

Бяхме въведени в съвсем проста асансьорна кабина, предназначена да отведе новопристигналите през атмосферата надолу в гравитационната бездна. Както обикновено на такива места, асансьорът представлява една голяма и напълно прозрачна кутия. Тя първоначално предоставя чудесни гледки към Космоса от орбита, а с потъването надолу — към преливащите се цветове и перспективи на атмосферата. Как работи този вид асансьор ли? (Какъв любознателен камък си ти!) Кабината е разположена на върха на ултра-лазер, който се изстрелва право надолу. Тя се спуска към повърхността, поддържана от този мощен лъч, който долу се прибира и частично се използва, за да издигне в орбита една противовесна кабина. Това е стандартна система, много икономична от гледна точка на енергията, но кой има нужда от такава икономия в наши дни? Това е по-скоро отживелица.

Здравей, здрав-ей, здр-ей, ей, ей, промърмори ИИ-то в главата ми. През по-голямата част от времето то си дърдореше само, като започваше внезапно и спираше също толкова внезапно.

На няколко пъти аз се опитах да се скрия от Енкида в асансьорната кабина, като се снижавах зад хората, но тя винаги ме откриваше. Единия път се скрих зад огромен мъж (или жена, не съм сигурен), точно като дете, което си играе, криейки се зад скала. Това за малко я обърка и аз наблюдавах как тя поглежда ту в една, ту в друга посока, със сбръчкано от учудване лице. Но после тя ме откри и перата й леко ме докоснаха, когато ме прегърна.

За мое огорчение аз осъзнах, че на нея тази игра й харесваше.

Кабината се гмурна през лилавото и тъмносиньото. Въпреки относително бавното спускане, благодарение на лазерната възглавница под нас, подът на прозрачната кабина сияеше с бледорозовата багра на топлината. Хората заръкопляскаха, когато противовесната кабина, също така пълна с хора, се изстреля нагоре край нас. След това всичко побеля.

— Облаците! — възхити се Енкида. — Направо съм влюбена в начина, по който небето на Дъжд е покрито с облаци през цялото време!

— Да — казах аз, толкова равнодушно, колкото можах. Но гърлото наистина ме болеше и аз отново се закашлях.

— Тази кашлица звучи толкова автентично — умили се Енкида.

Белите облаци, скрили гледката дълбоко в себе си, започнаха да я отегчават. Тя се опита няколко пъти да ме сграбчи между краката, но аз отстраних ръката й. Сексът беше последното нещо, за което имах настроение.

— Моята дотТек ме програмира на сексуални цикли. И точно сега не изпитвам възбуда — казах аз с превзет тон.

— Възбуда! — разкикоти се тя. — Сексуални цикли! Каква прелестна идея! Откъде си се снабдил с тази специална дотТек?

— Не помня — казах аз, прекалено уморен, за да измисля лъжа. — Дълго време я имах под формата на хапчета.

— Сигурно ще ги намеря у дома. Възхитително! Непременно ще го опитам, когато се върна на Ну Хирш.

Пътуването надолу сякаш щеше да продължи вечно, но най-после асансьорът спря на повърхността на планетата. Имаше пауза, след което всички се изнизаха от кабината в колона по един и в добро настроение.

— Твоят първи път — каза Енкида, като отново взе ръката ми и зашепна в ухото ми в някаква пародия на интимност. — Твоят първи път на Дъжд… Аз ще ти покажа забележителностите.

 

 

Като начало забележителностите представляваха един гъсто населен град, изграден главно от сив камък и настлан със същия материал, но въпреки това с изключително много дървета и храсти, а самите покриви бяха покрити с тръстика или бали листа. Улиците бяха претъпкани с хора, всичките щастливи и усмихнати. Повечето имаха естествен външен вид, въпреки че от главите на някои стърчаха фини антени, а относително голям брой имаха значително уголемени носове и ноздри. Едва по-късно разбрах за какво им служеха те.

Енкида поздравяваше всички като отколешни приятели и жителите на Дъжд й отговаряха по същия начин, като я поздравяваха и й кимаха с глави, сякаш им беше роднина. Според мен това беше твърде депресиращо, освен това ненавиждах начина, по който тя продължаваше да привлича вниманието към мен. Не желаех никой да ми обръща каквото и да е внимание. Но се чувствах физически слаб и когато се опитах да се отскубна от нейната хватка, установих, че ми липсва достатъчно сила.

Беше късен следобед.

— Хайде — каза тя твърдо. — Най-добрите нощни клубове са край реката.

Тя ме заведе край реката.

 

 

Валеше дъжд, но всъщност в този свят валеше през цялото време.

Бяхме вървели само няколко минути, когато над главите ни отекна страхотен гръмотевичен звук, като че ли самата планета се беше изкашляла, прочиствайки гърлото си в небето. Върху нас се изсипа проливен дъжд — една пукотевица от свистящи и пращящи звуци — и отмина. Проблесна светкавица като стъбло на растение и остави в ретината ми кореноподобен остатъчен образ. След това гръмотевицата отново се върна и като се изду сърдито, изпълни цялото небе. Звукът й започна от много висок тон, подобен на зловещ писък, после стремглаво се гмурна в скърцащ нисък тътнеж, който остана дълго във въздуха. Заваля и дъждът се лееше безспир, като образуваше звук, подобен на цвърчаща в огън мазнина.

— Не е ли прекрасно? — Енкида надвика звука на пороя. Косата й моментално загуби блясъка си и се слепна, перата й се поклащаха грозно от гърдите й, но лицето й сияеше.

Започнах да кашлям толкова тежко, че се превих на две.

 

 

Накрая аз наистина се отървах от Енкида, като я оставих да танцува в един от крайречните клубове-барове. Потанцувах за малко тромаво с нея, дори я целунах, но после вниманието й беше привлечено от някакви други хора, новодошли или местни, не знам, и аз се измъкнах.

На Дъжд здрачаването продължава твърде дълго, понеже светлината се отразява от почти постоянната облачна покривка. Аз се шляех нагоре-надолу по реката, като целият станах вир вода и вдишвах дълбоко свежия въздух между два пороя. Ядох риба, приготвена в тиган и си побъбрих с група хора, които играеха пебъл. Някога (казах им), аз бях шампион по пебъл — това е истина, скъпи камъко, в света Мелий аз спечелих един от местните шампионати. Преди много години. Това е елегантна игра, за която е нужно умение да се местят малките излъскани камъчета, твои роднини, по коничната дъска. Но тази вечер аз не бях социално настроен, така че продължих да се шляя по-нататък.

Обърнах поглед назад към главния път за града, който, мисля, се казваше Плотаун^[1]. Още се различаваха ниските покриви и блестящите зелени корони на дърветата, които отразяваха последната дневна светлина. Терминалът на асансьора се забелязваше едва-едва, съвсем мъничък в далечината. Една трепкаща светлинка се движеше във въздуха — ултра-лазерът слизаше надолу и едно размазано сребристо петно се изстреля от града към небето — вторият асансьор се изкачваше нагоре.

Спах лошо, будейки се често от кашлицата и раздразнен от факта, че общественият заслон, в който се бях приютил, не ме пазеше добре от дъжда. Когато валеше под наклон, водата влизаше през широкия отвор и ме пръскаше. В същото време забелязах, че другите спящи не се притесняваха от това.

* * *

Прекарах няколко дни край реката, опитвайки се да свикна с това, което ставаше с моето ИИ. То се разпадаше, неговият модел изкуствен интелект беше станал сенилен поради многократните квантови скокове по време на междузвездното пътуване.

Аз умирам, каза ИИ-то в един от редките мигове на ясно мислене.

— Виждам, — отвърнах аз наум. — Откакто сме дошли на Дъжд, много рядко говориш свързано.

Гласът му звучеше нестройно и изглежда се разпадаше. Съставните му елементи, басът, контратенорът и сопраното, които трябваше да се хармонизират идеално, за да създадат илюзията за истински глас — нещо, което никога не стана, — се обособяваха все повече и повече. Гласовете говореха един през друг, замазваха думите и те мъчно се разбираха.

Трудно е да се изправиш лице в лице със собственото си елиминиране.

— ИИ, — казах аз, с надеждата да се възползвам от объркването му. — Веднъж ти ми каза, че знаеш кой ме нае, кой ми възложи това убийство. Кой е той?

Но гласовете отново блуждаеха. В празнотата. Изключи, нямам нищо против, аз ще си почина. Почина. Просеката! Гравитационната Просека! Имаше и разни други такива неща, които не си спомням точно.

— Кой, — настоявах аз. — Кой е той?

Грешка-грешка-грешка, каза то. При-при-при-при. После някакви замазани звуци.

— Някой от т’Т ли е?

Не, каза то високо и отчетливо и ме сепна. Изглежда че отново разсъждаваше ясно. Може би се беше стреснало от въпроса ми.

— Уиа ли са, — притисках го аз. — Племената Палметто?

Сега гласът му имаше лукава и откачена интонация. Ти се опитваш да измъкнеш информация от мен, каза то.

Вече изтощен, аз изкрещях:

— Просто ми кажи защо? Защо трябва да убия всички тези хора!

Но то мълчеше.

 

 

Скоро след това ИИ-то наистина умря, но си остана вътре в черепа ми. Честно да ти кажа, скъпи камъко, не знаех как да се отърва от него. Дори и да имах дотТек в тялото си, пак щях да бъда натъпкан с останките му, тъй като наномашините нямат достъп до главния мозък. Умиращият, така да се каже, глас на ИИ-то скачаше от мисъл на мисъл, мърмореше или започваше да пищи внезапно, настоятелно и за дълго време, подобно на ужасно главоболие. След това се умълчаваше. Веднъж то каза ясно: В погрешната посока гледаш. После започна да повтаря изречението, В погрешната посок — но заекна на к-то.

В продължение на два дълги дни аз ходех с това заекване в главата и скоро се уплаших, че то ще остане с мен за целия период на естествения ми живот. К, к, к, к, к, к на всеки две секунди, отново и отново. Опитах се да не мисля за това, след което опитах с пеене, със спане, дори пъхнах пръсти в ушите си. Но нищо не помогна.

К, к, к, к, к, к, к, к, к, к, к, к, к.

Накрая естествено спря, точно когато бях решил, че ще продължи завинаги и когато писукането в ушите ми дотолкова се беше превърнало в част от света на звуците, че почти престанах да го забелязвам. Освен когато замъгляваше други звуци, така че не можех да не го забележа. Хората ми задаваха въпрос, а аз накланях глава и им показвах ухото си. Моля? Какво? Те не знаеха как да разбират това. Глухотата не е нещо, което мъчи световете на т’Т. ДотТек лекува всичко — възстановява повредени уши, усъвършенства и пренастройва ушните канали, ремонтира онези мънички, странно оформени кости във вътрешното ухо, костилките, които си предават звуковата вибрация като в играта „подай топката“. Ако някоя част от ухото е повредена, дотТек ще я поправи. Така че когато накланях глава и казвах: „Моля?“, хората от Дъжд се объркваха. Някои решаваха, че поради някаква странна причина аз се шегувам, имитирайки отдавна пропъдена болест.

— Моля?

— Какво? Забележително!

Но то престана. Един ден пелтечещото к, к, к, к, к, к, к просто спря, оставяйки една изгаряща тишина, много по-забележима от самият звук. Беше странно, скъпи камъко. Ти, който прекарваш повечето от живота си в тишина, сигурно си същински виртуоз в беззвучието. Аз също съм прекарал голяма част от живота си по този начин, но тишината ми беше отнета за няколко дни с к, к, к, к, к, к и когато се завърна, тя звучеше… странно, звучеше погрешно. Звучеше като един висок и много чист музикален тон, при това толкова висок, че сякаш беше отвъд човешката способност за чуване и въпреки това тази тишина бе някак чуваема. Странна и подплатена с глухи ритмични тласъци, което, предполагам, беше пулсиращата ми кръв.

Чуй! Чуй!

А.

Ето я.

Но както и да е. Веднага щом звукът спря, аз се сетих, че имам други проблеми. Хората край реката и в града ме бяха набелязали като странен. Бях пристигнал сам отнякъде, кой знае откъде. Говорех си сам. Правех се на глух.

На Дъжд се случиха и някои други неща, които ме набелязаха като особен. Без дотТек в тялото си, аз започнах да се разболявам. Хванах настинка — това е вид болест, при която очите горят и сърбят, носът изхвърля бледа течност, а гърлото дращи и боли отвътре. Раните и драскотини върху кожата ми отказваха да заздравеят и оставаха червени в продължение на дни. Един път край реката аз безгрижно си охлузих лакътя на някаква дървена греда. Той започна да кърви и вместо кървенето да спре почти веднага, червените капчици продължиха да се стичат в продължение на часове. Наложи се да избягам бързо в гората, за да скрия този крещящ признак за окаяното ми състояние.

 

 

Реших да не оставам повече там, където бях, понеже не беше възможно да избягвам срещите с хора. Те непрекъснато идваха, без да съм ги викал и ме заговаряха. Колкото повече общуваха с мен, толкова повече забелязваха, че в мен има нещо различно. За разлика от онази жена Енкида, те не бяха заслепени от света на модите. На някои от тях аз се опитвах да обясня, че моите наранявания бяха просто модни приумици, но рядко успявах да ги убедя.

— Мода ли? — казваха те. — Тогава трябва да имаш няколко корички от рани и няколко възпалени места. Но твоите дробове са инфектирани — чуй се само как кашляш. Това едва ли е мода!

Един друг (турист от Монт Л’Ор) каза:

— Миналата година отглеждах животни за храна, ей така, за забавление. Понякога те се разболяваха и кашлицата им звучеше точно като твоята. (На животни, отглеждани за храна, обикновено не се дава нанотехнология, скъпи камъко.) — Защо твоята дотТек не те излекува от инфекцията?

— Може би има неизправност — отвръщах немощно аз.

Но това, разбира се, беше абсурдно твърдение. Не беше възможно дотТек да е неизправна, всеки знае това. Хората ме гледаха особено, така че аз казах:

— Нямам дотТек в тялото си.

— Защо? Да не си от Уиа?

Но аз реших, че не е добра идея да се преструвам, че съм от Уиа. Хората от т’Т не вярват на Уиа и с основателна причина. Всеки знае, че те са варвари, невежи относно предимствата на цивилизацията. Това щеше да ги накара да ми вярват още по-малко. Така че казах:

— Имам свои лични схващания. На всеки седем години аз се очиствам от дотТек и след четиридесет дни отново я приемам.

Хората не харесваха чутото.

— Колко абсурдно!

— Нелепо!

— Нечувано!

— Предполагам — каза една жена, покрита с хлъзгава черна кал, докато се гмуркаше в реката, — че ти вероятно отиваш на юг?

— На юг ли? — попитах аз.

— Там отиват всички екстремисти, типовете с ексцентрични лични схващания — каза тя и се гмурна обратно в реката.

Реших, че Югът беше най-доброто място за мен. Щях да намеря някое отдалечено кътче, може би дълбоко в джунглите и да се скрия за няколко месеца. Когато минеше достатъчно време, щях да се появя отново и да отлетя за Ну Хирш Фалоу.