Адам Робъртс
Камъкът (49)

1-ви ден

И така, скъпи мой камъко,

Не си тръгнах. Не съм сигурен защо. Имаше много неща, върху които трябваше да помисля. Известно време поскитах, известно време посънувах. В един момент помислих, че чувам смях, но когато тръгнах от стая в стая да го търся, не можах да открия кой се смее.

На следващата сутрин пак влязох в хангара и намерих там Клабиер.

— Привет! — казах аз. — Още нещо ли искаш да ми кажеш?

Но когато извърнах глава, тази Клабиер не помръдна от мястото си. Тогава си помислих, че тя е истински човек, от истинския свят и следователно е истинската Клабиер, а не някакъв аватар. С нея имаше двама мъже.

Тримата държаха в дланите си по една малка топка.

— Това — каза Клабиер и протегна своята топка, — ако го задействаме, ще те обезвреди за известно време.

Топката беше тъмносиня и проблясваше.

— Всичко е наред — казах аз. — Няма да ви създавам проблеми.

— В това си прав — каза единият от мъжете.

— Извинявам се, че се опитах да те нараня. Щастлив съм — казах аз на Клабиер, — че не те нараних сериозно, когато те блъснах от кулата.

— Не успя — каза тя. — Благодарение на дотТек.

— Благодарение на дотТек — съгласих се аз.

Те ме хванаха и ме упоиха. Мисля че единият от тях ме притисна здраво до себе си и двамата споделихме една Жип-раница в пътуването обратно дотук. Нямам спомен за това.

Те ме върнаха в затвора. Сега съм тук, в затвора. Той може да е, но може и да не е предишният затвор, не съм сигурен. Пейзажът му е различен, но това не значи нищо. Другата разлика е, че сега тук има повече хора: лекари, тъмничари, посетители. От време на време идва Клабиер. В сравнение с преди, сега всички са много по-очаровани от мен. Преди бях само един кривнал от правия път индивид със статистически необичайната способност да убива — бях убил няколко души. И други откачалки в утопията на т’Т са били в същото положение. Но сега — сега! От хиляди години насам аз съм първият масов убиец в човешката история! Хората пишат поеми за мен! Изучават ме!

В началото говорех несвързано и когато ми задаваха въпрос, думите просто се изливаха от мен — някои по същество, други не. Разказах им за блъсването на Клабиер от високата сграда, за раняването на Агиф, а също и за убийството на Енкида на Дъжд. Питаха ме как съм убил хората на Колар. Тогава им предоставих куп различни отговори. Казах им, че съм бил луд и че не съм могъл да възпра сам себе си. Че съм бил нает от Уиа, от племената Палметто, от някакъв престъпен елемент от т’Т, че самите те стоят зад това, че дотТек беше установила контакт с мен, много различни истории. Тъй като повечето не бяха верни, мисля че не повярваха на нито една.

Всъщност аз чаках дотТек да установи отново контакт с мен, въпреки, че не знаех какво очаквам да ми кажат.

Преминах през фаза на мълчание, на неказване на нищо. После преминах през фаза на плачене, когато през цялото време плачех. Тогава доведоха лекарката. Тя страхотно много ми помогна, въпреки че не знам защо тя или който и да било друг, ще иска да помогне на масов убиец като мен.

— Ти имаш проблеми да се свързваш със света около себе си — каза ми тя. — Всъщност липсата на емпатия е най-впечатляващото нещо в теб. Ти имаш проблем на най-дълбоко ниво.

Аз се опулих.

— Светът, Галактиката за теб са празни, нали — каза тя. — Огромните множества хора, които се тълпят в тях, са като призраци, не са истински. — Не е ли така?

— Не съм много сигурен — отвърнах аз, понеже чувствах, че това не ме описва много добре, но исках да спечеля благоразположението й. — Може би.

— Сигурно е странно да се гледа света през твоите очи — каза тя, като ме гледаше съсредоточено.

Тя се убеди, че няма да разговарям с нея или с колегите й. Понякога се опитвах, но имах толкова неща за казване, че те се сриваха под собственото си тегло в огромен порой от думи, повечето от които бяха встрани от темата. Именно тогава тя предложи да диктувам писма на естествени предмети в затвора — на дърветата, водата, камъните в изкуствените поля, както и на онези, които украсяваха изкуствените хълмове като истински скъпоценности. Така и направих, скъпи камъко — диктувах писма на теб, като знаех, че това е средство. Открих, че е по-лесно да говоря на теб. Успях да ти разкажа за бягството си и за това как намерих дузина твои събратя и ги използвах, за да унищожа един свят.

Истината, която не съм в състояние да кажа на лекарката, но която мога да кажа на теб, скъпи камъко, не е тази, че световете от мъже и жени, от планети и звезди ми изглеждат призрачни. Всички те са достатъчно реални, съвсем малко по-малко реални от света на много, много малкото. Аз мисля, че онова е нивото на истинската реалност.

От доста време чакам дотТек да се свърже с мен. Имам и план. Мисля, че мога да достигна най-ниската от изкуствените звезди в пластмасовото небе. Мога да наглася магнитите й така, че да образуват нещо като прашка. Такава прашка може да изстреля камък — теб, мой сърдечни приятелю и изповеднико, може да изстреля теб със скорост от няколко хиляди километра в час. Ти си само един малък камък, по-малък от юмрука ми, но ако се движиш достатъчно бързо и ако се случи така, че се натъкнеш на главата на човек — ще можеш ли да превърнеш на прах, ще можеш ли да превърнеш незащитения мозък на един човек в червен дъждец, така че и дотТек да не може да го спаси? Това е нещо като предизвикателство, нали разбираш, начин да се опълча срещу дотТек.

Виждам, че те идват — тъмничарите, пазачите и докторите. Знаех си, че ме подслушват! О камъко, страхувам се, че идват да те вземат. Преди да се спуснат дотук по стръмния склон на този миниатюрен хълм, искам да споделя с теб едно последно нещо. (Спряха! Чуват всяка дума… Привет! Хей! Любопитно им е какво е това последно нещо, което искам да ти съобщя. Ще изчакат да ти кажа и тогава ще дойдат да те вземат.) Миналата нощ бях буден и мисля, че дотТек наистина разговаря с мен. Трудно е, обаче искам да съм абсолютно сигурен, понеже може само да съм го сънувал или халюцинирал. Но ми се стори, че над притихналите води се носи слабият звук на един истински глас извън мен.

Какво каза ли? Естествено, че ти е любопитно какво каза.

Осведоми се за здравето ми. Наистина. Аз също се осведомих за здравето му. Почудих се дали неговата нова перспектива върху нещата, толкова скъпо купена с моята момчешка прашка срещу гигантския свят, е допринесла за някакво дълбоко прозрение. Той ми каза, че това се е случило. Успели да видят бъдещето. Проумели някои особености на Просеката, Великата гравитационна просека. Те ми обясниха някои от тези неща, но не това искам да ти споделя, скъпи камъко. По-скоро искам да ти кажа едно нещо, което те ми казаха.

„Ти си като нас — казаха те. — Ние те избрахме, понеже изчислихме, че с твоето минало ти ще имаш желание да убиваш. Освен това те избрахме, понеже нямаш дотТек в себе си. Тези два фактора бяха причината, като предполагахме, че след това ти, подобно на цялата механистична макровселена, ще следваш причината и резултата. Но това не е твоето истинско аз, това, което се случва е много повече квантово. Ти не си нито добър, нито лош. Ти си едновременно добър и лош човек. Във всеки момент ти си и двете неща в една етична вълнова форма на вероятности. При всяко действие твоята вълнова форма ще колабира до добро или лошо поведение, но същото става и с нас, това е, което наблюдението прави с нас. Ти би могъл да убиеш някого, както направи с Енкида или би могъл да пощадиш някого, както направи с Агифо-3-акка. Според теорията на хаоса, не е възможно да се предвиди какво ще направиш. Може би именно затова — продължи то със съвсем тъничък глас (понеже бях почти заспал), — може би затова ние избрахме теб, понеже ти си като нас“.

Ето това ми казаха те! „Защото ти си като нас!“ И сега аз ще се изправя и бавно ще се затичам. Няма да дам на докторите и на тъмничарите, и на онези хора да ме хванат прекалено лесно. А теб, скъпи камъко, ще оставя тук, край шепота на потока и острите изкуствени треви. Говорихме достатъчно. Или прекалено много. Време е за тръгване.