Адам Робъртс
Камъкът (39)

1-ви ден

Скъпи камъко,

След като Клабиер падна от кулата на Ну Хирш, аз започнах да пътувам от система на система, всичко дванадесет системи. Това беше времепоглъщащо усилие да направя невъзможно за каквато и да е „полиция“ от Ну Хирш да ме проследи. Чувствах се като аматьор. В старите варварски времена някои хора притежавали особени умения да избягат от проследяването. Но тези умения са изгубени много отдавна. Защо някой в нашата модерна утопия ще иска да избегне проследяване? Защо някой ще поръчва проследяване в т’Т? Аналогично, а също и за мое щастие, уменията на преследвачите навярно също бяха западнали като нямаше кого да преследват. Без съмнение аз трябваше да се уча на всичко сам, докато бягах.

След около месец и нещо пътуване най-накрая пристигнах на Ну Фалоу. Странно беше онова време, камъко, един чудесен месец, в който аз се носех между звездите, обвит в пяна, в онова подобно на транс състояние. Отново се върнах в детството си. Ти вече знаеш за моето детство, но моментът беше удобен да се върна пак в спомените си — някакво предчувствие навярно, понеже предстоеше приключването на моята мисия. Както и онова, което ме очакваше накрая.

Какво? Не, не се опитвам да бъда тайнствен.

Да, липсва ми някой, с когото да разговарям. Тук няма с кой да си говориш.

— Продължавам да пътувам — казах аз на посрещачите (хора) в орбитала на Ну Фалоу. — Няма да слизам с асансьора.

Те се усмихнаха. Защо пък да не се усмихнат?

Реши ли вече дали ще изпълниш своята част от сделката?, попита моето ИИ. Естествено сега аз знаех, че това изобщо не беше ИИ, но по навик продължавах да го наричам така, а и не знаех как другояче да го наричам. Или предпочиташ да идеш направо в затвора? Нали не си забравил, че откакто си навън, ти уби два пъти.

Това предизвика алергично парене в очите ми. Борех се да сдържа сълзите си, но те потекоха така или иначе. Трябваше да се обърна към стената, за да не ме видят посрещачите.

— Ти самият каза, — заговорих аз наум, — че е почти сигурно, че Клабиер не е мъртва.

Не мисля, че използвах фразата „почти сигурно“.

— Ти ме измъчваш.

Ти сам се измъчваш.

Не казах нищо. След малко ИИ-то подхвана реч, толкова надута и тромава, че сякаш я беше написало предварително и сега му беше трудно да я прочете на глас.

Наблизо има една система на име Колар. Тя е на около тридесет светлинни години от Ну Фалоу, но се намира твърде близо до Гьола, така че скоростта на пътуване там е ниска. Може да ти трябват месеци и даже повече, за да стигнеш до нея. Зависи от степента на влошаване на твоето свръхсветлинно пътуване, когато се приближиш.

То спря да говори.

— И това — казах аз високо, — е светът, който искаш да убия?

Почувствах как ИИ-то отговори утвърдително на въпроса ми, без да изрича думи.

Твоят инфочип в черупката от насекомо ще ти помогне.

— Скъпият стар нарцисианец — казах аз със саркастичен и безжалостен тон. — Как му беше името?

Таг-маттео.

— Скъпият стар мъртвец. Изключително любопитен съм да видя какво е сложил в инфочипа. Изключително любопитен, нали разбираш, да разбера какво има там вътре и защо е искал да го замаскира в черупка от насекомо.

Разбирам, каза бавно ИИ-то, че сега се чувстваш нещастен, понеже мисията приближава. Мога ли да те посъветвам да гледаш отвъд нейното приключване? След това ще бъдеш свободен завинаги и богат, и…

— Не очаквам от теб да разбереш убийството — срязах го аз. — Който или каквото и да си.

За известно време между нас настъпи тишина.

Ще въведеш в твоята Жип-кутия, обади се ИИ-то, следните координати. То ми даде някакви координати.

— Това Агифо-3-акка ли е?

Корабът му е прекосил Гьола в най-тесния участък. Когато стигнеш до мястото, той вече ще те чака там. За него са минали по-малко от две седмици.

— Колко хубаво, че ще го видя отново — отвърнах високо аз, все едно че бях пиян, въпреки че бях пил само ерзаз^[1]. Гласът ми беше достатъчно силен, за да привлече вниманието на няколкото други хора в орбиталната трапезария.

Тихо, каза ИИ-то, но сега звучеше повече уморено, отколкото раздразнено. Контролирай емоциите си и скоро това ще свърши.

Но за мен контролирането на емоциите не беше лесна задача. Промяната в настроенията ми беше по-изявена от всякога. Онзи следобед след разговора с ИИ-то аз се почувствах ужасѐн, депресиран и почти готов на самоубийство. Мисловната картина как блъскам Клабиер от балкона, толкова ярка, че беше почти като халюцинация, не спираше да ми се явява. Относно хората, които предстоеше да убия, имах чувството, че лично бях забил палци в меките шии на всеки един поотделно.

— Колко са хората в онзи свят, в Колар? — попитах ИИ-то. Но то отказа да отговори на такъв въпрос, което беше мъдро от негова страна, защото всеки отговор щеше само да усили моето влошаващо се настроение.

Бях обхванат от леност, цветовете около мен някак помътняха. Едва намирах сили да раздвижа крайниците си. Така че аз просто легнах и заспах. И — чудо! — когато се събудих, цялото лошо настроение се беше изпарило. Седнах край един от прозорците за наблюдение, големи по четиридесет квадрата, взех си още малко ерзаз и настроението ми запъпли нагоре. Скоро всичко щеше да свърши — ИИ-то беше казало така. Аз бях постигнал толкова много, бях извършил невъзможни неща — например, бях избягал от звездата-затвор. След като оставех зад себе си сегашната задача, щях да бъда в състояние да продължа нататък. И какво чак толкова беше тази задача? Не беше ли тя, ако се погледнеше от правилния ъгъл, едно чудесно нещо? Едно уникално постижение? Едно произведение на изкуството? Като дете бях опознал изразните средства на артиста, а в световете на т’Т изкуство е създавано надлъж и нашир в продължение на много хиляди години. Създаващите изкуство са използвали всяко възможно средство — визуални текстове, природни вещества, газ, течност, твърди вещества, електрически схеми, рисунки и скулптури от чисто движение и форма, думи, енграми, лица като енграми (посредством дотТек някои художници променят многократно лицата си, превръщайки самите себе си в платна), програми и разказ, наситеност и разсейване. Формата и съдържанието бяха обстойно изследвани, а също и раждането, живота, смъртта и безсмъртието — във всеки възможен аспект. Но никой не беше използвал самата смърт като средство, изтръгването от живота^[2] като начин за артистично изразяване. Е, добре, аз щях го направя. Щях да оставя зад себе си нещо, което да не бъде забравено.

После ядох, спах, настройвах се. След около ден се отправих към залата за заминаване и пристегнах с ремък поредната Жип-раница. Още веднъж пяната се разля около мен и ме обгърна. Мрак.