Адам Робъртс
Камъкът (36)

Интерлюдия

Какви мисли ми минаваха през главата, докато пътувах през хълмовете от пясъчник, през клисурите и долините, приспиван от равномерния бяг на Хауд-машината, която ме носеше под неподвижните бели облаци и зеленото небе? Затварям очи, скъпи камъко и си спомням всичко. Мириса на изсъхнали дървета, пукащото бръмчене на насекоми, омагьосващата приспивна песен на вятъра в ушите ми.

— Мога ли да попитам, гражданино — осведоми се с образцова учтивост Хауд-машината, след като бяха минали няколко часа, — за къде пътуваме?

— На юг — отговорих аз. — На юг.

— Имате ли по-точна дестинация?

— Градове с асансьор на юг — казах аз. — Искам град, откъдето мога да се кача в орбита.

— Можехте да направите това там, където бяхте, гражданино.

— Не — отвърнах аз. Машината не беше програмирана да ми се противопоставя. Продължихме да бързаме.

— В такъв случай — каза тя след малко, — бих ли могла да предложа Ну Хирш Ориджинъл или Ну Хирш Прайм? И двата града са на няколко часа път оттук.

Пейзажът профучаваше край мен.

— Някъде по-надалече — изпъшках аз. Наистина ми беше трудно да дишам. Дробовете ми сякаш се бяха смалили и не можеха да поемат нужния въздух.

— Още по-нататък ли, гражданино — поиска да уточни Хауд-машината. Огромните й вретеновидни крака проблясваха ярко-зелени на слънчевата светлина, докато бухаха тежко под мен. — Ну Хирш Кепитъл?

— Да — казах аз. Не исках да отида на най-очевидното място. — Можеш ли да вървиш по-бързо?

— Ще бъде по-малко удобно за теб, гражданино.

— Направи го.

Стъпката й се ускори. Опитвах се да преценя какво трябваше да правя, но всеки път когато започвах да мисля за това, ми се явяваше образът на смаляващото се тяло на Клабиер. Защо не беше издала нито звук? Когато някой — с дотТек или не — пада от такава височина, не пищи ли?

Бях чул само пърхането на елегантната материя. Тялото й беше станало толкова мъничко за толкова късо време. Мокрият звук от тупването беше стигнал до мен само един удар на сърцето по-късно. Имах чувството, че бях сторил това на себе си, а не на друг човек.

Знам за какво си мислиш, обади се ИИ-то. В този момент го мразех. Полудял, започнах да блъскам главата си с дланта на дясната си ръка, за да повредя мрежата, заровена вътре.

— Гражданино — попита Хауд-машината. — Добре ли си?

Знаеш, че това няма да ти помогне, каза ИИ-то. По-добре спри.

— Мразя те — хлипах аз. — Мразя те.

— Гражданино?

Сигурен съм, че тя ще се възстанови. Не че те е грижа. Не и дълбоко в сърцето ти. Ти просто нарочно се подлудяваш.

— Ти не си човек.

— Аз съм една изкуствено създадена Хауд-машина — каза роботът, без да нарушава ритъма. — Наблюдението ти е правилно.

Не аз я блъснах от балкона, каза спокойно ИИ-то. Ти го направи.

— Ти ме накара.

Не, не съм.

— Твоят глас беше в главата ми.

И двамата знаем, че аз не казах нищо.

Плаках известно време, но проблемът със сълзите, скъпи камъко, е че те просто свършват. Това е форма на емоционално изпаряване. Не мисля, че исках да спра да плача, но някак ми липсваше нужната дълбочина на чувството. Но аз наистина се изплаках целият.

Когато спрях да плача, видях, че съм увиснал като бебе на гърба на машината. Дори изкуственият програмиран гел ми се струваше утешаващ в този момент. За да съм честен, аз изпитвах ужасно самосъжаление.

Не можеш да останеш в този свят. Да не говорим, че изобщо не трябваше да идваш. Казах ти да не идваш. Ако се върнеш назад, ще си спомниш, че ти казах.

— Млъкни.

Един от нас трябва да разсъждава трезво. Трябваше да отидеш направо на Ну Фалоу, без жената.

— Млъкни.

Не се дръж така. Нищо от това нямаше да се случи, ако беше следвал съветите ми.

— Ти не си ИИ — извиках силно аз, крещейки своето откровение в празния въздух. Помня, че точно тогава прекосявахме края на едно прашно пясъчно дефиле. Моята машина-носач прескочи купчина обли камъни, подобни на огромни стъпки и разтресе думите, които излизаха от устата ми.

— Ти си изобретение на Уиа. Вие сте група Уиа войни, които седите някъде наблизо, дебнете ме и говорите директно в главата ми посредством някакъв приемник.

Ако помислиш, каза ИИ-то, ще прецениш, че това е крайно неправдоподобно обяснение.

— Ако ти не си това — предизвиках го аз, — тогава кой си?

Тогава моето ИИ каза нещо, което внезапно ме накара да спра. То каза: Като кого ти звуча?

Замислих се за малко, а тялото ми трепереше в такт със стъпките на Хауд-машината.

— Като кого звучиш? — повторих аз. Но все едно, разговорът между нас онзи ден бе свършил, понеже отговорът ми беше напълно ясен от самото начало. Нямаше нужда да го казвам, нито пък имаше нужда ИИ-то да го казва. То звучеше като мен. Ето като кого звучеше то.

Аз отидох до Ну Хирш Кепитъл и оттам се качих в орбита. После отлетях за Терне и обратно за Ну Хирш и след това на Шус. Опитвах се да отклоня „полицията“ от следите си. Беше безсмислено да се опитвам да избегна онова, което трябваше да направя. Вярвах, че бях стигнал до истинския убиец, до хората, които действаха чрез мен. Въпросът за мотива все още оставаше, но дори и със защото, аз можех да правя предположения. Войната беше някаква антика и нейните правила и закони бяха непознати. Но всеки студент по история може да посочи безброй примери на жестокости, които воюващите са извършили. Всъщност воюващите правят именно това.

Не бях решил окончателно дали да извърша онова убийство за Уиа. Но аз — доколкото можех тайно, използвайки извънречевата част от моя мозък и след това погребвайки мисълта далеч от самия себе си — реших да отида при Агифо-3-акка. Моята среща с обсебения от Просеката Уиа беше уредена много отдавна и аз реших, че мога да разбера от него какво всъщност възнамеряваха да правят Уиа.

Докато бях в орбита на Шус, точно преди пяната да ме обгърне, ИИ-то отново проговори: Нали пазиш черупката от насекомото?

— Да, — отговорих сърдито наум.

Би ли проверил, моля те?

Аз пъхнах ръка в джоба си и тя беше там — една твърда като пластмаса бучка.