Адам Робъртс
Камъкът (7)

5-ти ден

Скъпи камъко,

Колко време мина така? Не знам точно^[1]. Цяла вечност, ако питаш мен. Аз малко превъртях. Преминах през периоди, в които се чувствах толкова обезсърчен, отритнат и потиснат, че не можех да се храня. Обикновено след около седмица или повече постене, надзирателката идваше и натъпкваше малко храна в устата ми. Друг път ставах луд, направо откачах. За известно време, например, бях обсебен от идеята да обикалям тичешком периметъра на затвора. Обикновено правех сто обиколки без да спирам, след което се хвърлях на земята и заспивах. Удрях кремъци един в друг — да, камъни като теб — за да отчупя остро парче, с което да драскам разни думи върху пластмасата на небето, там където то се съединяваше с хоризонта. Понякога дращех върху себе си, но това беше болезнено и раните отказваха да заздравеят бързо. Отново мислех за самоубийство, наистина мислех, но вече бях свикнал с нещастието си, а да се убиеш е болезнено и трудно, още по-трудно без дотТек. Преминах през периоди на халюцинации: хора от моето детство, въображаеми животни, облечената в старомодни дрехи Алиса от Огледалния свят, която крачеше с гигантски крачки наоколо. Но всеки път, когато видех тези невъзможни неща, една част от мен знаеше, че те са невъзможни, че са халюцинации, а не реалност.

Ето защо гласовете толкова ме озадачиха. Когато гласът заговори за първи път, предлагайки ми свобода и богатства, ако се съглася да избия населението на един свят, аз си наложих да мисля, че това е някаква откачена самозаблуда, глас от собствения ми ум. Но той беше настойчив и някак по-странен от всичко, което умът ми можеше да сътвори.