А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (83)

80.

Два месеца по-късно

Благотворителният прием приключваше. Храната, която беше много по-хубава от последния път, беше поднесена и персоналът на „Вкус на елегантност“ започна бързо и усърдно — някои биха казали подозрително усърдно — да почиства. Оставаше само Дебора да вдигне заключителния тост.

Тя се качи на подиума и погледна към музикантите. Те бяха престанали да свирят и в почивката пийваха по нещо. Дебора огледа лицата на гостите и видя Тоня, която стоеше най-отзад и се усмихваше настойчиво, за да й подскаже да направи същото. Някой почука с лъжица по чашата си и във фоайето на музея настъпи тишина.

— Добър вечер, госпожи и господа — започна Дебора и направи пауза, за да утихнат и последните разговори. — Не искам да развалям вечерта с дълга реч, но бих желала да направя няколко съобщения. Първо, от името на музея ви благодаря, че дойдохте и предложихте помощта си след един много труден период. Вашата морална и финансова подкрепа беше безценна за нас през последните няколко седмици и ще осигурим дейността на музея занапред.

Разнесе се ръкопляскане. Дебора се усмихна и кимна.

— Второ, искам да се възползвам от възможността и да ви представя новия член на екипа ни. Тоня Мълигру работи в музея от няколко месеца, но ролята й се смени и вече ще заема поста директор по комуникациите. Това обхваща много неща — ще отговаря за рекламата, връзките с обществеността и всичко останало, което измисля да й възложа. Тоня?

Тълпата се обърна. Тоня се усмихна скромно и вдигна ръка за поздрав. Фактът, че морето от лица беше по-голямо от обикновено и по-разнообразно по отношение цвета на кожата, беше доказателство за работата, която тя вече беше свършила. Въпреки усилията си, дълго време Дебора и Ричард не бяха успели да го постигнат.

— Освен това бих желала да съобщя за две нови изложби — продължи Дебора. — Едната е постоянна, а другата ще гостува в „Хълма на друидите“ през следващите месеци. Постоянната изложба ще е посветена на културата на робите в Джорджия през деветнадесети век — вълнуващо и затрогващо изследване на афроамериканското наследство в региона, включващо документален филм, който ще бъде прожектиран в специално построена зала, и изложби на артефакти, снимки и документи, разказващи обстойно за всичко от пленяването на робите, търговията с тях в Африка и прехвърлянето им с кораби в Америка — до живота в плантациите и нелегалните канали за бягство. Надяваме се да съберем експонати от малки музеи с нисък бюджет и от частни колекции от Савана и други места в щата, както и да представим материали за живота в Атланта преди приемането на Декларацията за освобождаването на робите.

Отново последваха аплодисменти, този път по-продължителни и по-сърдечни.

— Временната изложба ще бъде тук през първите три месеца на идната година и ще ви предостави неповторимата възможност да видите древногръцки антики. Благодарение на господин Димитри Попадреус, директор на Националния археологически музей в Атина, „Хълмът на друидите“ ще бъде първият музей извън Европа, който ще покаже специална пътуваща изложба на микенско злато, бронз и керамика. Както предполагате, изложбата ще бъде изключителна, нещо невиждано в региона, а може би и в страната, и ние сме много доволни, че ще й бъдем домакини.

Присъстващите отново започнаха да ръкопляскат.

Изложбата, разбира се, беше израз на благодарността на Попадреус към добронамереността на Ричард и тактичността на Дебора и беше изумително щедър. Той неочаквано се беше обадил преди три дни. Провлаченият му глас беше отекнал по изпълнената със смущения телефонна линия като глас от някакво древно минало. Интелигентността на жеста предизвика сълзи в очите на Дебора. Дълбоко в душата си тя чувстваше, че Ричард би искал да покаже на населението на Джорджия точно това — културата, вдъхновила Омир и на свой ред него. Вероятно дори беше мислил, че си струва да умреш за това.

— И накрая — добави Дебора, — искам да почетем паметта на човека, без когото нищо от това нямаше да бъде възможно, и който много ни липсва тази вечер…

Гласът й потрепери и стана дрезгав. Тя млъкна, отново отвори уста и успя да се усмихне. Гостите деликатно и търпеливо изчакаха. Дебора обаче не беше в състояние да продължи да говори. Беше подготвила няколко изречения, с които да се опита да обясни какво означаваше Ричард за града и лично за нея. Смяташе да разкаже анекдоти за смелостта му като директор на музея и покровител на изкуството, за чувството му за хумор и неговата безкрайна отдаденост на археологията. Беше стояла до късно предишната вечер, опитвайки се да намери точните думи да изрази обичта си към покойния, но сега думите заседнаха в гърлото й.

— Съжалявам — промълви тя, помъчи се да се успокои, като продължаваше да се усмихва за извинение и сякаш се упрекваше. Накрая отвори уста да каже нещо. В същия миг от очите й потекоха сълзи и внезапно и неудържимо започнаха да се стичат по лицето й.

Въпреки че зрението й се замъгли, Дебора видя Тоня, която мълчаливо вдигна чашата си. Дебора направи същото. Гостите последваха примера им.

— За Ричард.

— Трогателна реч — отбеляза Харви Уебстър. — Мислех, че не си способна на такова нещо.

— Майстор си на изненадващите комплименти, Харви — усмихна се Дебора.

След малко всички щяха да се разотидат. И Дебора щеше да се прибере у дома и да се наспи, а после отново да започне грижите си около музея и опитите си да живее нормално. Трябваше само още пет минути да изтърпи пренебрежителното презрение и сластолюбието на подпухналия дърт козел.

— Можеше да съобщиш още нещо — добави той, — но реших, че е най-добре да ти го кажа на четири очи.

Дебора изтръпна. Управителният съвет щеше да се опита да я отстрани или да намали финансирането, или…

— Казвай — рече тя и отпи от мартинито си, за да се успокои.

— Сдружението на бизнесмените християни се разпуска. Мислим, че времето ни свърши. Но тъй като сме филантропи, ще подарим значителна сума на музея.

— Много щедро от ваша страна — отвърна Дебора с облекчение.

Раздялата със Сдружението и съмнителните му интереси щеше да й предостави неописуемо голяма свобода в музея и да премахне нарастващите подозрения, граничещи с чувство за вина, че приема парите им.

— Това е най-малкото, което можем да направим — усмихна се Уебстър като показа влажния си, лигав език.

— Избрали сте интересен момент. Защо Сдружението се разпуска точно сега?

— Струва ни се подходящо.

— ФБР смятат, че „Атрей“ е била свързана с други, по-легитимни делови интереси. Мислят, че те са представлявали нещо като твърдо ядро, ударен отряд, зад който стоят умерени организации, но със същите убеждения за превъзходство на бялата раса…

— Сериозно? Не бях чувал за такава организация.

— Убедена съм, че не знаеш. Те са били нещо като звено на терористична организация. Смятахме, че са се сдобили с особено мощно оръжие, но се оказа, че оръжието е по-скоро идеологическо, отколкото физическо.

— Нима? — продължи да се усмихва Уебстър, като се правеше на любезен и заинтригуван. — Казваш „Атрей“? Звучи латинско.

— Гръцко. Атрей е бил баща на обречен дом, отговорен за най-отвратителните актове на бруталност срещу членовете на собственото си семейство, заради които потомците му били прокълнати да водят безсмислени войни и да умират от насилствена смърт от ръцете на роднините си. Тъй като олицетворява насилие и омраза и е свързан с древната слава на Гърция, неонацистите са превърнали Атрей в свой символ, въплъщение на всичко, което искат да постигнат, особено срещу хора като Тоня и мен.

— Невероятно.

— Да.

Той се усмихна мрачно и сухо.

— С хората като теб винаги ще бъде така, нали? Винаги ще има някаква кауза, която да се отстоява, или несправедливост, която трябва да бъде поправена.

— Искрено се надявам.

— Кръстоносните походи са скъпи — добронамерено отбеляза Уебстър.

— Знам, но си заслужават. Преди няколко месеца тук наблизо убиха бездомник. Руснак. Той водеше кръстоносен поход. Неговата борба и обсебеност му струваха всичко.

— Пак започваш — усмихна се Харви.

— Вчера получих писмо от дъщеря му. Правителството му е върнало спечелените от него награди и му е дало посмъртно специален орден за заслуги към родината.

— Но той не е възкръснал, нали?

— Не, но дъщеря му отново го обича и това е най-важното.

Докато Дебора отминаваше, мобилният й телефон иззвъня. Обаждаше се Сернига. Искал да дойде на благотворителния прием в знак на подкрепа, но бил зает. Радвал се, че Дебора е добре и музеят отново е стъпил на краката си. Накрая я попита дали иска да пийнат по чашка някоя вечер, за да „наваксат“.

Тя погледна към гостите, пръснати под големия зеленикав корабен нос с жената дракон, вече доказано автентичен, от седемнадесети век. Дебора вече беше свикнала с нея. Все още я намираше за ужасяваща, но във фигурата имаше и нещо остроумно, сякаш беше последната горчива шега на Ричард — за нейна сметка, разбира се — и вече я харесваше.

— Благодаря — каза тя на Сернига. — Оценявам предложението.

— И?

— Знаете къде да ме намерите.

— Да — неуверено отговори той.

Дебора се огледа за Тоня. Въпреки обещаващото поведение на служителите от фирмата за кетъринг в началото, те пак бяха оставили една маса, отрупана с остатъци от коктейла — салфетки и употребени чинии. Трябваше учтиво, но твърдо да изпрати гостите, за да се върне към работата си и да си легне в разумен час. Следващият ден беше събота и тя беше решила, както каза и по телефона на изумената си майка предишната вечер, да отиде на шабат балак — за пръв път, откакто се беше преместила в Атланта. Това щеше да отбележи новото начало и да бъде по-интересно от червилото, което отново беше прибрала в шкафчето под мивката за неопределено бъдеще. Щеше да се сбогува с Ричард, Маркъс и може би дори с баща си и с безименните мъртъвци от семейството на баба й с думите от „Кадиш“-а, които помнеше.

„Всемогъщи и вечен Отче, в радост и в тъга Ти, източникът на нашия живот, си винаги с нас. Като си спомняме с обич онези, които Ти извика при Теб, ние ти благодарим за примера на техния живот, за нашето ценно познанство с тях, за скъпите спомени и непресъхващото вдъхновение, което те оставиха. В памет на покойниците, които са свързани с Теб чрез вечен живот, нека нашият живот бъде отдаден в служене на Теб. Всички скърбящи Те молим за утеха. Въпреки че може да не разбират намеренията Ти, поддържай неугасваща вярата им в Твоя разум. Дай им сила в скръбта, Господи, и поддържай вярата им в Теб, докато те възхвалят Твоето име.“

Вярваше ли в това? Не съвсем. Може би щеше да повярва с течение на времето. Но чувстваше, че трябва да изрече думите, за да се сбъднат. И че ако ги произнесе в присъствието на други хора, които се борят в същия свят, и откриват същите неумолими истини и същото глобално равновесие от парадокси, тогава може би ще започне новото начало. Имаше поне надежда, а това струваше много повече, отколкото можеше да си представи.