А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (35)

33.

Възможно ли беше да е в по-голяма опасност, отколкото в Атланта? Нямаше логика. Съобщението може би дори не беше за нея. Никой не знаеше новия й електронен адрес, освен Калвин, а той едва ли го беше дал на друг.

Прибери се вкъщи. Животът ти е в опасност.

Дали не беше шега на хакер, изпратена и на още милиони произволно избрани адреси, неособено смешна, дори за стандартите на хакерите… Беше пределно неопределено — навярно отправено към всеки, до когото стигнеше. И може би изпаднали в паника служители вече търчаха към вратите, за да се върнат у дома. Или се смееха от сърце, ако са разпознали шегата. Ако съобщението й изглеждаше важно, то е защото беше далеч от дома си, не познаваше никого и беше избягала заради убийство… Опасността, ако имаше такава, я дебнеше в Атланта, а не в Гърция.

Освен ако, разбира се, убиецът не те е проследил от Атланта до Гърция…

Глупости.

В хотела я чакаше телефонно съобщение от Маркъс. Моментът не беше подходящ. Дебора беше приела мисълта, че той е съюзник, дори приятел. Загадъчното писмо по електронната поща обаче, колкото и логично да обвиняваше някой неизвестен младеж в хакерски талант, малко я беше разклатило. Засега нямаше желание да разговаря с Маркъс. „Дебора — гласът му беше треперещ и настойчив, — къде сте, по дяволите? Говорих с представителя на параходното дружество в Пирея. През следващия месец през Коринт ще мине само един американски товарен кораб. Трябва да пристигне след три седмици, но очевидно е бил забавен в Ню Орлиънс. Заминавам за Коринт, за да се опитам да разбера каква е причината. Обадете ми се.“

Коринт беше на един хвърлей място от Микена. Дебора знаеше, че може да стигне бързо.

Запази си стая в един сравнително евтин хотел в Коринт чрез портиера на „Ахил“, събра си багажа и звънна на Маркъс, като тайно се надяваше, че той е излязъл. Маркъс наистина не отговори, а и нямаше телефонен секретар. Не й се искаше да му оставя съобщение на рецепцията, нямаше и намерение да го чака да се върне. Трябваше обаче да предприеме нещо.

— Предайте му — след размисъл съобщи тя на рецепцията, — че го е търсила Дебора и че съм отседнала в „Ефир“ в Коринт. Може да се срещнем там. Сега искам да се обадя в чужбина, но не знам номера. Мислите ли, че ще помогне, ако ви кажа името?

— Разбира се — отвърна портиерът. — Ще опитаме, макар че може да струва скъпо.

— Няма проблем.

— Къде ще звъните?

— В Русия. Москва. Името на жената е Александра Волошинова.

Служителят на хотела се обади на три места, като говореше на гръцки и записваше някакви телефонни номера. При последното обаждане той премина на английски и след малко й подаде слушалката. Гласът от другия край на линията беше женски и имаше руски акцент.

— В Москва има три имена Александра Волошинова. Искате ли да ви кажа и трите номера?

Дебора ги записа, затвори и след това набра първия в списъка.

Мъжът отсреща не говореше английски, ядоса се, докато тя повтаряше въпроса си, и затвори. Усмихвайки се съчувствено, портиерът подчерта втория номер.

— Да — отвърна женски глас.

— Много се извинявам за безпокойството — започна Дебора, като полагаше усилия да говори бавно и отчетливо. Съжаляваше, че не знае руски и се чувстваше неловко. — Опитвам се да се свържа с Александра Волошинова, но не говоря руски. Американка съм. Обаждам се за…

— Баща ми — с безизразен тон я прекъсна жената. — Вече ми съобщиха.

— Съжалявам за загубата ви. — Дебора го каза искрено, но съзнаваше, че думите й прозвучаха равнодушно.

— Има ли нещо ново? — В гласа на рускинята нямаше надежда, нито дори любопитство.

— Не — отвърна Дебора. Имаше чувството, че е подлец. — Искам да ви задам няколко въпроса.

Александра не реагира.

— Известен ли ви е човек или място, свързано с баща ви, което започва с буквите МАГД?

Рускинята не се поколеба.

— Магдебург, в Германия. Той живя там известно време.

— Добре — окуражаващо отвърна Дебора.

Отново Германия?

— Баща ви е работил за Министерството на вътрешните работи — добави тя, печелейки време, тъй като не беше сигурна накъде да насочи разговора.

Последва мълчание и после рязък и груб отговор.

— Да, преди много години.

— С какво се занимаваше?

— С какво се занимаваше? — озадачено повтори рускинята.

— Работата му.

— Не знам.

Дебора се намръщи, защото изведнъж се досети, че Волошинова увърта и не желае да отговаря на въпросите й.

— Съжалявам, но не разбрах — настоя тя, опитвайки да бъде учтива.

— МВД — каза рускинята. — Той работеше там.

Дебора смени тактиката.

— Какво е МВД?

— Вече не съществува. — Отново последва мълчание и след малко измъчен и равнодушен глас: — Първоначално се наричаше НКВД.

— НКВД?

Портиерът, който леко развеселено слушаше разговора, застина неподвижно. Очите му се отвориха широко и придобиха кръгъл и уплашен израз. За миг на Дебора й се стори дори, че се кани да отстъпи назад. Тя беззвучно попита „Какво?“, но човекът само са вторачи в нея. Приветливостта му се изпари. Изглеждаше уплашен.

— Извинете, но не знам какво означава това.

— Не желая да обсъждам тези неща по телефона — рязко отвърна рускинята.

— Моля ви. Какво е било МВД или НКВД?

— Тайна полиция. Следили са хора в чужбина и в Русия.

— Шпиони? — попита Дебора, без да откъсва поглед от вцепенения грък, чието нарастващо безпокойство започваше да граничи с паника.

Как е възможно няколко главни букви да предизвикат такъв ужас? — зачуди се тя.

— НКВД стана МВД — Александра Волошинова произнесе много внимателно думите. В гласа й се долови и лек страх. — А МВД се превърна в КГБ.

Дебора знаеше какво означават тези инициали.