А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (78)

75.

— Тя знаеше — каза младежът.

— Няма значение — отвърна Калвин, все още усмихвайки се на трофея си.

— Трябва да поговорим. Веднага.

Бауърс най-после отмести немигащите си очи от мумифицирания труп, и го погледна. Той разбра безпокойството на хлапака, кимна и тръгна към изхода.

— А нея? — попита младият неонацист.

— Заключи я. — Калвин се обърна и се усмихна на Дебора. — Засега.

Дебора седеше в гробницата, колкото е възможно по-далеч от трупа на Маркъс, гледаше сандъка със стъкления капак, върху който беше фокусирана единствената лампа в помещението, и се опитваше да мисли. Беше затаила подозренията си към Калвин с неясната надежда, че ако е замесен, може да научи от него къде е оръжието и какво представлява. Е, сега знаеше. Но това съвсем не й помагаше.

Имаш ли представа защо пренебрегваше подозренията си към Калвин? — обади се вътрешният й глас.

Беше ги пренебрегвала, защото в случай, че не бяха истина…

Ако можеше да се убедиш, че не са истина…

… тогава може би щяха да заживеят в спретната къща с бяла оградка, а наоколо да тичат двете им дечица?

Беше потиснала съмненията си, за да даде шанс на връзката им — като същинска нещастна героиня от телевизионен филм. А сега любимият й и неговият главорез щяха да я убият. Преди това щяха да я изтезават, докато признаеше, че не е казала на федералните агенти, и после щяха да я убият и да поръсят кръвта й в някакъв псевдопримитивен погребален ритуал, посветен на извратения касапин на милиони.

Дебора стана, приближи се до сандъка и потърси резе. Намери две, по едно в двата края, щракна ги и вдигна стъкления капак. Трупът не миришеше на нищо, освен може би на формалдехид, макар че вероятно си въобразяваше. Тя протегна ръце, хвана маската и я вдигна.

Лицето под нея беше съсухрено и обезобразено, но определено мъжко. Имаше малки, четинести мустаци под носа и кичур рядка черна коса на челото, паднал над дупка от куршум. Очите бяха затворени и хлътнали.

Смъртта на колко души е причинил този човек? И още колко ще загинат заради полуизгнилите му кости?

Дебора потърси оръжие — камък, с който да разбие на парчета трупа. Последният й акт на предизвикателство.

Можеш да опиташ нещо друго — посъветва я вътрешният й глас.

Тя се замисли върху идеята и обиколи ковчега. Нямаше какво друго да направи. По-добре да опита.

Приключи за петнадесетина минути и задърпа електрическия кабел, докато го изтръгна от стената. Лампата угасна и помещението потъна в мрак. Дебора седна на студения камък и се заслуша в приглушения тътен на гръмотевиците навън. Очите й безуспешно се опитваха да различат очертания в тъмнината. След известно време ключалката изщрака. Дебора скочи и вратата се отвори.

Може би е Сернига.

В гробницата обаче влязоха младият неонацист и Калвин.

— Кучката е повредила осветлението.

— Няма значение — отвърна Бауърс.

— Не виждам нищо. — Жестоките малки очи на хлапака се взираха в мрака.

Дебора реши, че двамата изглеждат развълнувани и леко паникьосани, и се зарадва. Бяха разтревожени, че може би някак е успяла да доведе там федералните агенти.

— Промяна на плана — съобщи Калвин. Гласът му отново стана спокоен.

Младежът хвърли одеялото върху сандъка и го забута към изхода, а Бауърс насочи пистолета си към лицето й и се усмихна.

— Сбогом, Дебора.