А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (44)

42.

— Ричард е твой баща? Как е възможно?

— Не, тъпа кучко — отвърна Тоня. — Не се прави на глупачка, защото, кълна се в Бога…

— Ще ме застреляш на място — довърши мисълта й Дебора. Думите не прозвучаха нито като въпрос, нито като шега. Тя забеляза едва сдържания гняв в очите й и разбра, че другата не се шегува.

— Точно така.

— И работиш заедно с Маркъс?

— Кой, по дяволите, е Маркъс?

— Тогава със Сернига.

— Сернига? Ченгето?

— Той не е ченге. Не и според Кийн.

Настъпи дълго мълчание, но беше твърде тъмно, за да разгадае правилно изражението на Тоня. Когато чернокожата отново заговори, гласът й прозвуча леко несигурно.

— Не работя за никого.

— Но определено не си чистачка.

„Би трябвало да се страхуваш“ — разсеяно помисли Дебора. Тоня изглеждаше готова да я застреля веднага, вместо да търси оправдания. Не беше ясно защо думите на Тоня за баща й изглеждаха лишени от логика, но нямаше съмнение, че жената, която доскоро мислеше за чистачка, откровено я мрази. И че погрешният избор на думи ще я накара да натисне спусъка и да пробие дупка в сърцето й — независимо от това колко свидетели щяха да видят убийството.

На Дебора обаче й беше омръзнало да се страхува. „Което не стане сега, все пак ще стане после — казваше Хамлет. — Готовността е всичко.“^[1] Тя не беше сигурна дали е готова да умре, но определено нямаше намерение да се моли да пощадят живота й.

— Правилно — рече Тоня. — Не съм чистачка.

В гласа й имаше присмех.

— Тогава каква си?

— Няма значение. Доколкото това засяга теб, аз съм човек, дошъл да открие истината. Ти би трябвало да свържеш фактите, нали, археоложке? — презрително каза Тоня.

— Истината за какво?

— Тайното скривалище зад библиотеката на Ричард.

Дебора не отговори. Не искаше отново да обсъжда всичко това.

— Ако ще ме застреляш, защо да го правя?

— Наистина ще те застрелям! — неуверено каза чернокожата жена.

— Вчера стреляха по мен — мрачно се усмихна Дебора, сякаш повтаряше кошмарен разказ. — Защо не излезем навън? Не мога да разговарям в тъмнината.

Тоня се обърна към входа. Идваха хора и се чуваше гласът на екскурзоводката.

— Добре. Но ще вървиш близо до мен, докато стигнем до колата.

— Наела си кола? Съобразителна си. А аз разчитам на автобуси и таксита. И си прекарала пистолет през охраната на границата. И за това се изисква хитрост.

— Млъкни и върви.

Дебора сви рамене и бавно тръгна към голямата светла правоъгълна порта.

Разбира се, че не беше безразлична, на каквато се правеше, но депресията все още я стягаше и изпитваше по-скоро любопитство, отколкото страх. Беше се освободила от всичко, освен от сдържан интерес — какво ще стане по-нататък и каква е ролята на Тоня в цялата история. Нищо повече.

Излезе на слънчевата светлина и си проправи път през групата туристи, които се нижеха към гробницата. Тоня бързо я настигна и направи многозначителен жест с чантичката, в която криеше дясната си ръка, за да й покаже, че пистолетът все още е насочен към нея. Дебора се усмихна безгрижно и разбиращо.

Не ме е грижа — каза вътрешният й глас. — Искаш да ме застреляш? Гръмни себе си.

Двете стигнаха до паркинга в пълно мълчание. Тоня я поведе към малко червено рено и я тикна да седне на предната седалка. Дебора се подчини, убедена, че чернокожата жена импровизира, че никога през живота си не е правила такива неща и съвсем не й е ясно какво ще трябва да се случи по-нататък. Гневът в очите й обаче не беше изчезнал и Дебора разбра, че все още е в опасност.

В колата беше непоносимо горещо и миришеше на разтопена пластмаса. Тоня включи двигателя и смъкна стъклата.

— Няма климатик — почти с извинителен тон каза тя.

— Всичко е наред — отвърна Дебора.

Ако това беше отвличане, обстоятелствата бяха пределно странни.

— Ще карам към селото и ще говорим — добави Тоня.

— Добре, но може ли да пийнем нещо? Жадна съм.

Тоня я погледна така, сякаш искаше да каже: „Въпросите задавам аз“ или нещо също толкова нелепо, но после кимна и отново се съсредоточи в пътя.

— Кога за пръв път видя колекцията на Ричард? — попита Дебора.

— В нощта, когато той умря, докато ти се криеше в банята.

— Но си знаела, че е там — каза Дебора, спомняйки си маратонките й, докато лежеше под леглото.

— В известен смисъл. Знаех, че там има нещо и че е онова, което търся.

— Какво означава това?

— Не знаех какво точно търся, но знаех, че търся нещо. Ясно ли е?

Дебора не отговори. Древната цитадела остана зад тях. Минаваха покрай ресторантите и магазините за сувенири, наредени от двете страни на пътя. Реното зави наляво на разклона, влезе в селото и спря пред едно по-представително кафене.

— Слез — заповяда Тоня.

Дебора се измъкна от колата и се настани на една от трите маси навън. Заведението изглеждаше пусто. Огледа улицата — имаше само един сувенирен магазин с гръмката реклама „Най-хубавите репродукции на антики в Гърция“. Собственикът вероятно изкарваше пари само от туристическите автобуси, чиито екскурзоводи работеха с комисионна от магазина, тъй като в селото се отбиваха малцина индивидуални туристи.

Двете жени дълго се гледаха мълчаливо, опитвайки се да преценят накъде ще се насочат събитията. Появи се сервитьорът и Дебора си поръча вода и узо и разклати кубчетата лед в чашата, докато питието стана млечнобяло.

— Какво е това, по дяволите? — попита Тоня.

Дебора побутна приканващо чашата си към нея. Тоня погледна подозрително питието, извади ръката си от чантичката с пистолета, помириса го и отпи малка глътка.

— Ликьор? — учуди се тя. — Нещо като абсент?

— Но по-силно и остро.

— Прави ли те луд като абсента?

— Не мисля.

— Отбележи една точка за Ню Орлиънс — каза Тоня. Нюансът на удоволствие придаде малко самонадеяност и арогантност на забележката й.

— От Луизиана ли си?

Чернокожата жена кимна, с някаква неприкрита гордост в очите си. Дебора също кимна и вдигна чашата си за наздравица. Ню Орлиънс? Това обясняваше странния, нехарактерен за Юга акцент на Тоня. Дебора познаваше хора, които в Джорджия мислеха за нюйоркчани. Вероятно заради пристанището.

Пристанище…

Според Маркъс забавилият се гръцки товарен кораб беше в пристанището на Ню Орлиънс. Случайно съвпадение?

— Е, какво е онова нещо? — попита Тоня.

— Кое?

— Онова, което липсва от колекцията.

— Не знаеш ли?

— Ти ще ми кажеш — заяви Тоня с предишния си неумолим тон.

— Зависи на кого вярваш. Ричард и англичанинът Маркъс мислят, че е трупът на Агамемнон.

Тоня не реагира, но на Дебора й се стори, че не защото името не й говори нищо.

— Погребална маска — добави Дебора. — И други предмети от антично погребение. Оръжия. Накити. Може би керамични съдове. Но маската и трупът са най-значимите.

— Маската ценна ли е?

— Ако е автентична, е безценна.

— В теб ли е?

— Дори не съм я виждала — отвърна Дебора. Тоня я погледна изпитателно и тя тресна чашата на масата. — Виж какво, много ми се събра през последните няколко дни. Ричард беше мой… приятел. Ако искаш да знаеш истината, той ми беше като баща. Дойдох тук, защото се почувствах в опасност и реших, че мога… да помогна по някакъв начин. Вчера някой се опита да ме убие. Сериозно. Не беше неволно сблъскване на автобусна спирка, а целенасочено преследване, което продължи повече от два часа.

— Кой? — Тоня изглеждаше заинтригувана и изненадана.

— Нямам представа, но ще ти кажа едно: не съм в настроение за игрички. Онова, което търсиш, не е у мен и не знам у кого е. Очевидно много неща не са ми ясни и ако не ми пръснеш черепа с това пльокало, смятам утре сутринта да отида с автобус до Атина и да се кача на самолета за Атланта.

Чернокожата жена се замисли, без да откъсва очи от лицето й, сякаш търсеше следа от лицемерие. След минута отмести поглед, въздъхна и се облегна назад.

— Полицията ще те чака.

— Знам — отвърна Дебора. — Мисля, че е време да поема отговорността си за последиците. В края на краищата, не могат да ме осъдят за нещо друго, освен за глупост и мания за преследване.

— Каза, че Сернига не е ченге. Сигурна ли си?

Дебора й разказа историята.

— Имам доверие на Кийн — добави тя. — Не го харесвам, но му вярвам. Той може да се опита да ме подведе под отговорност, но с него ще се оправя и ако възникнат неприятности, ще отида в съседния щат и ще се предам на първото ченге, което видя. Може би отдавна трябваше да го направя.

Тя сви рамене, сякаш признаваше грешката си и Тоня кимна бегло, дори съчувствено. И двете се отпуснаха малко. Чантата с пистолета все още беше до нея, но ръката й не беше пъхната вътре.

— Дошла си тук, за да намериш нещо, което не си виждала, и си мислиш, че е у мен, така ли? — попита Дебора. — Щеше да ми го вземеш и после да го продадеш?

Тоня поклати глава и се намръщи.

— Не — отвърна тя, сякаш беше погнусена от идеята. — Интересувам се от предмета само защото означава много за семейството ми.

— Баща ти?

— Да.

— Не разбирам.

Тоня печално разтегли устни и направи знак на сервитьора, който седеше на сянка вътре.

— Донеси ни още две от тези ликьорчета — каза тя и вдигна чашата на Дебора, а после отново насочи вниманието си към нея, погледна я критично и решително сви рамене. — Е, добре, ето какво знам.