А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (81)

78.

Беше сутрин. Дебора прекара нощта в мемориалната болница „Грейди“, за да бъде под наблюдение. Няколко пъти й подаваха кислород, различни медицински сестри се погрижиха за леките й наранявания и охлузвания и след кратък и неспокоен сън на зазоряване заявиха, че може да се прибере у дома.

Сернига и Кийн дойдоха в шест.

— Били сте доста заета тази нощ, а? — попита федералният агент.

— Горе-долу — отвърна Дебора.

— Искате ли да ми разкажете какво се случи?

— Не тук. На моя територия.

— У вас?

— В музея.

Уличното движение в ранното утро все още не беше натоварено и след двадесетина минути тримата влязоха в музея.

— Може ли да отидем в стаята на Ричард? — попита Дебора.

— Разбира се — отговори Сернига. — Защо?

— Не знам. За да сложим край на случая с него, предполагам.

Агентът седна зад бюрото на Ричард и разтвори бележника си. Дебора се настани на единственото кресло, с гръб към библиотеката. Усещаше болезнено кожата на бинтованите си рамене и ръце. Бяха й дали куп кремове и лосиони за изгарянията, но въпреки това опърлените участъци я заболяваха при всяко раздвижване на въздуха. Кийн я наблюдаваше мълчаливо. Изглеждаше засрамен.

— Това наистина е краят, така ли? — попита тя.

— Що се отнася до мен, да. Няколко месеца ще пиша доклади, но ще се постарая да не замесвам името ви.

— Сигурен ли сте, че е бил той?

— Бауърс ли? Да. Микробусът беше намерен обхванат от пламъци в канавката близо до Вирджиния Хайландс.

— Катастрофирал ли е?

— Трудно е да се каже. По-скоро прилича на запален.

— Запален?

— Саможертвата е любим похват за тези политически мъченици, както се определят. Макар че не разбираме защо са го направили, след като очевидно са се измъкнали с онова, което са търсили. Бяха извадени две тела. Единият явно е татуираният скинхед, когото описахте. Другият, вероятно шофьорът, е Калвин Бауърс. Ще трябва да изчакаме анализа на зъбите, но сигурно е той. В сандък в задната част имаше трети труп. Това ли е, което мисля?

— Не. Не са се измъкнали с онова, което са търсили. Вероятно затова са се запалили заедно с него. Третият труп беше на Маркъс. Размених телата и оставих другото да изгори в гробницата на Атрей. Те бързаха и не го погледнаха отблизо, но предполагам, че са разбрали скоро след като са тръгнали.

Кийн тихо подсвирна.

Сернига я погледна. Не каза нищо, но й се стори, че изглежда смаян. Дебора отмести очи. Не желаеше нито възхищението, нито съжалението му, искаше разпитът да приключи колкото е възможно по-скоро.

— Погребалната маска оцеля ли от пожара? — неочаквано попита тя.

— Да, но не е в такова състояние, че да можете да я покажете в музея. Съжалявам.

— Няма защо. На Маркъс би му харесало да изгори на погребалната клада с маската на Агамемнон на лицето — тъжно се усмихна Дебора.

— Знаете ли, че когато германците са нападнали Гърция, Хитлер е издал изрична заповед Атина да не бъде бомбардирана? Смятал е града за свой духовен дом. Казват, че Втората световна война е модерна по отношение на технологиите, но древна, що се отнася до целите.

— Изтребването на врага — каза Дебора. — Разрушаването на чуждите градове, култури и народи, смятани за по-нисши.

— Величави цели за малка организация като „Атрей“, като се има предвид, че никога не са имали повече от двама членове — рече Сернига. — Предполагам, че това е цената на конспиративността и манията за преследване. Не са могли да завербуват много хора. Въпреки това обаче очевидно са имали един тон пари.

— От Грейвс?

На лицето на федералния агент се изписа озадаченост.

— Едуард Грейвс, военният полицай — поясни Дебора.

— Да. Той изглежда е събрал много пари, докато е бил във Франция, и ги е използвал, когато се е върнал в Щатите. Забележителен предприемач и бизнесмен. При това почтен.

Дебора уморено въздъхна. Не виждаше парадокс в този факт.

— Сега, след като знаем кой е ръководил „Атрей“, ще можем да получим достъп до банковите им сметки. Калвин Бауърс сигурно има огромно богатство. Било му е необходимо, за да дирижира план с такива мащаби.

Дебора отмести поглед. Известно време самоувереният вид и властността на Калвин я бяха заинтригували, дори привлекли. Споменът я разстрои. Смяташе, че е неуязвима пред такива неща.

По-добре внимавай следващия път… — подсказа й гласът отвътре.

— Знаехте ли, когато се срещахте с Бауърс? — попита Сернига, прекъсвайки мислите й.

— Какво? — Тя се размърда неспокойно от втренчения му поглед.

— Знаехте ли, че той е нацистът, убил Ричард?

Дебора не каза нищо, а сетне поклати глава.

Сернига и Кийн си тръгнаха. Тя седя неподвижно десетина минути, мислите й се рееха от Маркъс и Ричард към Калвин. Беше убедена доскоро, че маската на Атрей е златният накит, сложен на лицето на труп от античността — но не се беше оказало така. Това беше фасадата, която Калвин и подобните нему си слагаха всеки ден. Тази постоянна маскировка на нормални хора им позволяваше да живеят на света, без никой да ги познае, неуязвими за паниката, ужаса и недоверието, които истинските им лица биха предизвикали. Колко от тях продължаваха да живеят незабележими в Джорджия и в цяла Америка, но тайно мразеха, ненавиждаха и желаеха изтребването на всички, които не изглеждаха, не мислеха и не обичаха като тях? Мисълта смрази кръвта й и я потисна, като желязно менгеме, стягащо сърцето и белите й дробове.

Децата и техните бащи.

Заради това беше всичко. Дебора, Тоня, Маркъс и Александра и техните бащи. До известна степен Ричард. Може би дори Калвин и Грейвс, военният полицай фашист, негов наставник в „Атрей“. Самият Атрей и Агамемнон. Агамемнон и Орест, който отмъщава за своята майка убийца… Приам и Хектор. Ахил и Пир. Безбройните, безименни жертви в лагерите на смъртта. Родители и деца. Проклятието на Атрей беше повторение на убийствата и отмъщенията, сполетели потомците му. Дебора осъзна как проклятието се просмуква като кръв в платно — или като зараза. Тя се обърна да потърси книгата си — „Възходът и падението на нацистка Германия“.

Калвин беше мъртъв. Беше се самоубил, защото не можеше да продължи да живее с мисълта за поражението си. Разбира се, ако зъбните анализи съвпаднеха. Но кой друг би могъл да бъде? „Атрей“ имаше двама членове. Жалка организация. Но омразата в душите им беше неизмерима и смъртоносна.

Дебора трепна, изведнъж обезпокоена.

Двама? Не. Имаше и трети. Тя го зърна само веднъж, докато той сядаше в микробуса, с който я бяха закарали в гробницата на Калвин.

Това означава, че…

Трябваше да се обади на Сернига. Дебора се обърна и в същия миг чу издайническото изщракване на ключалката. Библиотеката зад нея бавно започна да се отваря.