А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (75)

72.

Нямаше къде да избяга. Бауърс беше зад нея и се приближаваше бързо. Младежът отпред си тананикаше и я наблюдаваше.

Дебора можеше да атакува единия, но изгледите й за успех не й харесваха. Липсваше елементът на изненада и другият бързо щеше да се нахвърли върху нея. Тя нямаше оръжие, нито шанс да избяга. Никакъв шанс.

Дебора бързо извади от чантата си парфюма „Шанел №5“ и го насочи към бръснатата глава. Той трепна, но не от страх за очите си, а в конвулсия на кикот.

— Хвърли го — заповяда Калвин. Гласът му прозвуча предпазливо, сякаш шишенцето съдържаше нервнопаралитичен газ. — Няма да те нараним. Искам да ти задам няколко въпроса.

— Какви? — попита тя, запазвайки донякъде предизвикателността си.

— Откога знаеш? И кой друг знае?

— Духай го.

— Не мисля, че моментът е подходящ за феминисткото ти позьорство.

Бауърс протегна ръка към пищяла си. Чу се кратък звук на отлепване и той отново се изправи с насочен малък пистолет към Дебора.

Тя се обърна да го погледне и вдигна парфюма към него.

— Кучка — презрително се ухили младежът. — Колко си жалка.

Той се приближи бързо към нея и предавайки се театрално, Дебора пусна шишенцето на земята. Парфюмът се счупи, разпръсквайки стъкла и ухание на цветя и мускус.

Калвин застана до нея и я хвана за ръката.

— Ела с нас, прави каквото ти казваме и може да доживееш до сутринта.

Дори да е истина — помисли тя, — няма голяма разлика. Никой не подозира, че съм тук. Когато Калвин разбере какво знам, ще бъда мъртва. След няколко часа, а може би и по-малко.

Хлапакът я повлече към жилището на Ричард и оттам към гаража му. Вътре беше спрял стар тъмносин микробус. Двигателят му бръмчеше. Дебора го позна веднага. Това беше онзи микробус, който се бе опитал да я изтласка от шосето. Осветлението вътре беше запалено и тя видя още един младеж с обръсната глава.

Страхотно. Бауърс има частна армия. Собствено движение „Хитлерова младеж“.

— Това е удоволствие, което не заслужаваш — рече Калвин. — Ще пътуваш отзад.

— Трябва ли да бъда щастлива?

— Разбира се. Нали това търсиш?

Дори сега, когато й предстоеше неизбежна смърт, Дебора изпита любопитство.

Трупът е вътре!

Двамата мъже бяха завързали ръцете й зад гърба с лъскава сребриста лента. Хлапакът грубо я блъсна вътре, тресна вратата и я заключи от външната страна. Дебора се преви на две на пода. Седалките бяха махнати. Бауърс и бръснатата глава седнаха отпред. Дебора се изви на една страна, за да разгледа сандъка до нея.

Голямата дървена кутия с размерите на ковчег беше боядисана в черно и не се отличаваше с нищо. Тя не виждаше горната част, тъй като върху сандъка беше метнато дебело черно одеяло, но предположи, че е стъклена. Отвътре излизаше кабел.

Тя лежеше там, усещайки присъствието на мистериозния труп до нея. Микробусът потегли.

Доколкото можеше да прецени, пътуваха петнадесетина минути. В началото и към края на пътуването се движиха относително бавно през тъмни местности и по виещи се пътища, но по средата караха бързо и сградите отвън хвърляха разкривени отражения на трепкащи светлини по тавана на микробуса. Валеше дъжд и чистачките бръмчаха монотонно и скърцаха.

Когато спряха, пръв слезе младежът и след минута Дебора чу, че задните врати се отварят. Вдигна глава.

— Слез — каза Калвин, който все още седеше на предната седалка. — Бавно. И не прави нищо глупаво, защото ще пробия дупка в черепа ти. Ясно ли е?

Тя не отговори, но се премести и прехвърли краката си на чакъла навън. Хлапакът я чакаше. Беше извадил ножа си и я гледаше насмешливо и злорадо.

— Ти ме удари в Гърция, еврейко.

Тонът му беше сприхав, а акцентът — от затънтените, бедни провинции на Джорджия. Беше озлобен и изпълнен с омраза.

— Защото ти се опита да ме убиеш, селяко — отвърна Дебора.

Той я удари в слепоочието. Чу се силен пукот и тя помисли, че е спукал тъпанчето на ухото й. От очите й потекоха сълзи. Неволно се преви на две и прехапа устни, за да потисне риданията си.

— Внимавай какво говориш — каза младият неонацист.

Тя не отговори, но се изправи, усещайки, че към тях се приближава Калвин.

— Спусни подвижната стълба — каза Бауърс. — Аз ще я държа под око.

Той срещна очите й невъзмутимо, но когато разчете в тях дълбокото презрение, сви рамене и се усмихна.

— Страхотна е, нали? — попита Калвин и й показа тънкото острие на ножа. — Германска кама от военновъздушните сили от времето на Третия райх. Получих я от моя наставник.

— Едуард Грейвс — каза тя.

Лицето му се изопна.

— Откъде знаеш? Кажи ми кой друг знае и ще сключим сделка.

— Както направи с Ричард?

— Ричард беше скапан бизнесмен. Убеден съм, че ти си по-добра.

— Не залагай на това.

Той отново сви рамене.

— Щом искаш да си мъченица, кой съм аз, че да ти попреча? — Той вдигна ножа пред очите й.

За секунда тя мерна отражението на лицето си в острието. Изглеждаше някак далечна, образ от сън, мъгляв и странен, призрачна морска сирена, издигаща се от вълните.

— Помогни ми — каза хлапакът, който смъкваше големия черен сандък надолу по подвижната стълба. Дървеният ковчег все още беше покрит с одеялото.

— Не мърдай — рече Калвин.

Не беше необходимо да я предупреждава, тъй като нямаше къде да избяга. Той за секунди щеше да я застреля.

Бауърс се обърна и подпря сандъка, докато младежът го насочваше надолу.

— Трябва да го вкараме вътре — каза хлапакът. — А тя?

Дебора внезапно изпита потребност да говори и да отклони за малко събитията.

— Питаш откога знам? Отдавна. Спомняш ли си нощта, която прекарахме в Атина, Джорджия, когато каза, че знаеш как те поглежда Ричард? Когато се запознахме, ти спомена, че не си го виждал. И още: единственият друг човек, освен мен, виждал адреса, на който лабораторията щеше да изпрати резултатите, си ти. Смяташ ли, че не ми е хрумвало и тази връзка: докато ти изпращах подробности за движението ми в Гърция, някакъв маниак ме преследваше и се опитваше да ме убие? И е мислел, че знам нещо, защото ти ме видя да гледам в компютъра на Ричард. Само ти знаеше, че съм видяла писмото, което си изпратил на Ричард в музея. И преди това. В деня, когато се запознахме, ти каза, че индианската томахавка е „варварско“ оръжие. Мислиш, че не свързах тези неща и не се досетих, че си малоумен привърженик на расистката теория за превъзходството на бялата раса?

Не беше точно така — обади се вътрешният й глас. — Би трябвало, но допреди малко не свързваше фактите. Направи го едва когато видя татуировката му. Ако не друго, трябваше поне да се досетиш, че мъже като него не се увличат от жени като теб.

Тогава не знаеше. Поне не беше сигурна.

Калвин я погледна. Дъждът се стичаше по лицето й.

— Е, на кого друг каза?

Дебора не отговори. Вторачи се в лицето му с цялата си предизвикателност и презрение, които можа да събере.

Той се усмихна развеселено и малко недоверчиво. Очевидно не й вярваше, но това беше хубаво. Засега.

— Ще я затворим — каза Бауърс, — докато е готова да говори. Ако се съмнява в сериозните ни намерения, скоро ще види нещо, което ще я убеди в противното.