А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (47)

45.

Къщата, незабележима, невзрачна, измазана с хоросан постройка, се намираше в другия край на селото. Трите жени вървяха бързо и не разговаряха, сякаш се страхуваха, че ако проронят дума, това ще провали невероятна възможност, каквато се среща веднъж в живота. Момичето се бе обадило на семейството и ги бе предупредило, че ще имат гости. На вратата ги посрещна босоного, десетинагодишно момче, което галеше мършава бяла котка.

Детето ги поведе по празен тесен коридор. Минаха през кухня, която ухаеше на риган и влязоха във всекидневна, където седяха възрастни мъж и жена — и двамата облечени в дебели черни дрехи. Стаята беше почти без мебели. Няколко черно-бели снимки, поставени в рамки представляваха единствената украса.

Продавачката заговори на гръцки и кимна към Дебора. Мъжът, който имаше големи прошарени мустаци, измърмори нещо неразбираемо. Накрая зашепна на съпругата си и тя кимна, а сетне критично огледа Тоня.

— Какво търсите? — попита мъжът.

Дебора се изненада, че говори английски.

— Ами, всъщност не знам точно… — Тя погледна Тоня, за да спечели време, и после неочаквано заяви: — Погребална маска. Златна погребална маска като намерените в Микена.

Тя беше намерила вълшебните думи. Лицето на стареца се озари от усмивка. Той заговори бързо на жена си, която също засия и започна да бъбри на гръцки на двете американки, стиснала ръце пред себе си, сякаш аплодираше някакво изпълнение. След това мъжът стана и накуцвайки излезе от стаята, като им направи знак да го последват.

— Като маските, които е открил хер Шлиман, нали?

— Да.

Той ги поведе към двор с бараки от двете страни. Няколко имаха метални комини.

— Варница — каза старецът и посочи едната. — Ковачница — добави той и ги поведе към друга. — Хер Шлиман живееше в селото. В третата къща по-нататък по улицата. И не само Шлиман. Множество известни личности. Химлер и Гьобелс също са нощували тук.

Дебора го погледна, очаквайки да поясни, че се шегува.

— Нацистите? — попита тя.

— Разбира се — отвърна той и сви рамене. — Микена беше много важна за тях. Самият Шлиман беше… Как се казваше… Тевтонски супермен.

Гъркът се изсмя дрезгаво и Дебора и Тоня се спогледаха иронично.

Той отвори масивната врата и запали осветлението. Подът на помещението беше бетонен. В единия ъгъл имаше няколко големи метални казана, а в средата — различни по големина наковални. На стената бяха наредени всевъзможни инструменти с дълги дръжки, почернели от огъня щипци, синкави клещи и чукове с излъскани от употреба глави. До другата стена имаше работен тезгях, отрупан с восъчни статуи.

— Използваме древната техника — обясни мъжът. — Дори за бронзовите отливки. От всяка восъчна фигура излиза един калъп, а от него само една статуя. Процесът е много бавен и скъп. Единствено ние ги изработваме по този начин.

— А маските? — попита Дебора. — Можете ли да ги правите?

— Разбира се.

— Изработвали ли сте такива маски?

— Една-две. Малки, ей толкова. — Той сви в шепи ръцете си и показа въображаема фигура, плоска около петнадесет сантиметра.

— Можете ли да направите по-големи, в естествен размер?

— Разбира се — повтори гъркът и отново сви рамене в смисъл на „без никакво съмнение“. — Но златото е скъпо. И в днешно време се намира много трудно в Гърция. В епохата на Агамемнон златото е имало много примеси. Калай. Цинк.

— Можете ли да направите маска от същата сплав?

Той събра вежди.

— Почти. Автентичните маски са много различни помежду си. Всяка е изработвана от различни сплави. Затова няма една-единствена сплав. На коя от маските искате копие? На Агамемнон?

— Не — отвърна Дебора. — Искам маска като другите, но да бъде и различна. Можете ли да направите такова нещо?

Старецът кимна и вдигна пръст, за да им направи знак да почакат и излезе за няколко минути. Двете жени се усмихнаха и заразглеждаха творбите му. Възрастният мъж се върна, носейки две от черно-белите снимки от всекидневната.

— Вижте — каза той и им показа първата фотография.

Сърцето на Дебора заблъска в гърдите и после сякаш спря. На снимката се виждаше мъж, наведен над наковалня. Държеше голяма погребална маска. Не беше като онази в Националния археологически музей. Дебора беше видяла тази маска в компютъра на Ричард.

— Моят дядо — гордо каза гъркът. — Вижте.

Той й показа другата снимка. Пред обектива се усмихваха двама мъже, единият с големи мустаци и добродушно изражение, а другият с тънки мустачки и интелигентен вид на учен и очила с телени рамки. И двамата бяха облечени в старомодни черни костюми с чудновати малки яки.

— Пак дядо ми — рече старецът.

— Кой е другият човек? — попита Тоня.

Ковачът почука по стъклото на фотографията, сякаш беше диригент, който призовава музикантите за внимание.

— Хайнрих Шлиман.