А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (72)

69.

Двамата полицаи си тръгнаха. Дебора седна на ръба на леглото и се втренчи в нощния мрак и дъжда през прозореца. Ръмежът ту спираше, ту започваше отново, още по-силно. На запад проблясваха светкавици.

Тя отвори тефтерчето си с адресите и намери номера на Тоня. Не знаеше дали все още е валиден и не си спомняше да го е използвала, но нямаше други координати. Телефонът звъня известно време, докато се включи секретарят. Дебора измънка извинение и после още по-непохватно избъбри нещо като план, някаква нелепа стратегия уж за непредвидени обстоятелства, включваща всичко, което Тоня наричаше „женско“ — грим, парфюм и така нататък.

Звънна и на Калвин в дома му и отново й отговори телефонен секретар. Не можа да измисли нещо кратко и остроумно, което би било уместно в случая, особено ако той седеше там и слушаше, и затвори. Беше твърде късно, но провери и в кантората и пак се свърза с гласовата му поща. Приготвяше се да си легне, когато си спомни за навика му да работи до късно в музея, и реши да отиде там, сякаш случайно, уж да свърши нещо.

Готова ли си да обясниш защо не му говореше след посещението в лабораторията на ЦПИИ? И защо отново избяга от страната, без да пророниш дума? — обади се вътрешният й глас.

Дебора се облече и докато заключваше вратата на апартамента си, набра от мобилния си телефон номера на музея.

Звъня дълго и най-накрая някой вдигна слушалката. Беше Калвин и гласът му прозвуча нетърпеливо.

— Да, Дебора, какво има?

— Как разбра, че съм аз?

— Кой друг може да се обажда по това време?

— Идвам — заяви тя. Не искаше да се извинява по телефона.

— Ей така? — Калвин беше ядосан и тя не можеше да го обвини. — Напускаш страната, без да ми се обадиш, а после неочаквано се появяваш на прага ми…

— Всъщност на моя праг — поправи го Дебора, опитвайки се остроумничи и да разведри атмосферата. — Ти си в моя музей.

— Все едно.

— Може ли да говорим на четири очи?

Той явно се замисли.

— Добре.

— Да донеса ли нещо? Китайска храна?

— Защо не дойдеш и да видим как ще потръгнат нещата, преди да предприемем нещо прибързано?

— Съгласна съм.

— Направих разпечатка на меню от интернет — каза Калвин, когато Дебора влезе в кабинета на музея. — От ресторант-градина „Хонконг“.

— Мислех, че първо ще видим как ще потръгнат нещата, преди да направим нещо прибързано.

— Действах по интуиция.

Те все още не се усмихваха един на друг.

— И на какво се основаваше интуицията ти?

— Реших, че ще дойдеш да се извиниш и че си притеснена, съдейки по онова, което чух за къщата в Палмето. И че трябва да бъда по-състрадателен, отколкото заслужаваш…

— Млъкни и ми дай менюто.

Калвин най-после се ухили, Дебора също.

— Какво искаш?

— Пиле „кунг пао“ — отговори тя.

— Друго?

— Пръчици за хранене.

— Друго?

Калвин застана до нея. Тонът му беше весел и закачлив.

— Имаш предвид какво друго ще искам, освен храна? — Дебора вдигна глава и се усмихна, когато той плъзна ръце около талията й.

— Точно така.

— Чакай да помисля. Смятам, че това е всичко. Може би и пролетно рулце.

Калвин се засмя и леко я отблъсна.

— Обичаш да ме дразниш.

— Момичетата трябва да ядат. По-късно ще обсъдим десерта.

— Добре — съгласи се той. — Искаш ли да се поразходим и заедно да вземем храната? Тук съм от няколко часа, пък и ти имаш да обясняваш много неща.

Музеят беше сгушен в една зелена долина, близо до поток, на двеста метра от главния път — и докато вървяха под дъбовете и евкалиптите, свежестта на дъждовната нощ беше опияняваща.

Калвин изслуша съкратената й история за последните няколко дни и я хвана за ръката, когато Дебора каза, че е отговорна за смъртта на двамата гърци.

— Не си виновна. Единствените отговорни за убийството им са онези, които са ги застреляли.

Тя стисна ръката му и го погледна. Калвин беше с тънка бяла тениска и риза в цвят каки, с панталон от военен плат и спортни обувки. Наричаше ги „неофициалното облекло на адвоката от Юга“. На кехлибарената светлина на жълтите лампи лицето му изглеждаше съвършено симетрично, волево и красиво. Дебора се усмихна — награда за съчувствието му и след малко двамата стигнаха до ресторанта, голям, огрян в червени светлини.

Храната им скоро беше готова и пакетирана, но това не ги спаси от дъжда. Започна да вали сериозно, когато излязоха навън. Отначало се подслониха под огромната червена порта на ресторанта, но после решиха, че ще завали още по-силно, и побягнаха.

Първата гръмотевица изтрещя, когато изминаха две преки, и някъде в центъра на града блесна мълния. Двамата се засмяха и продължиха да вървят. Калвин затананика прочутата песен на Фред Астер „Пея си в дъжда“ и Дебора въодушевено затанцува в дълбока локва, като напълни обувките си. Водата шуртеше по водосточните тръби и с гръмогласен рев се вливаше в каналите. Дори изкълченият глезен не можа да развали приповдигнатото й настроение от приятното вълнение, че бяга под дъжда с този красив мъж, усеща как дрехите й залепват за тялото и от косите й се стича вода. Трябваше да се съблекат веднага щом влезеха вътре. Това беше единственото разумно нещо…

Стигнаха до вратите на музея. Дебора се опитваше да пъхне ключа в ключалката и се смееше толкова силно, че едва се държеше на краката си. Беше мокра от главата до петите, сякаш бе лежала във вана с дрехите. Калвин изхлузи ризата си и остана по тениска.

Двамата едва не паднаха, когато вратата се отвори. Смехът им отекна безразсъдно в хладното и тихо фоайе. Дебора имаше чувството, че е дете и я напушва неудържим смях, докато седи в Храма, и непреодолимото добро настроение раздира изпълнената с почит тишина. Калвин затвори вратата и се обърна към нея, ухилен до уши.

— Мисля, че се намокрих — каза той.

Дебора го погледна.

От ръкавите на ризата му капеше вода. Лампите на входа осветиха силуета му на фона на тъмното, обляно в дъжд стъкло зад него. Бялата тениска беше залепнала за изваяните му като на статуя гърди и стомах. Материята беше тънка и бе станала прозрачна от водата. И Дебора видя линиите върху плътта му — черни и синкави, татуировка на погребална маска с германски орел отгоре и една дума: Атрей.