А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (6)

5.

Сърцето й започна да думка като обезумяло. Когато се наведе по-ниско до червената ивица, разбра, че това е диря: кръвта описваше влажна следа, утъпкана като от нещо тежко.

Кръвта на Ричард.

Откъде знаеш?

Вече беше сигурна. Нашепваше й го нещо мрачно, глухо и безнадеждно в душата й.

Тя се опита да се съсредоточи, за да събере и проумее всичко, което вижда.

Придържай се към фактите. Разсъждавай логично.

Започна отначало. Нещо беше оставило кървава диря към библиотеката? Не. Следата излизаше от библиотеката и в средата на стаята избледняваше. В противоположната посока водеше право към стената с лавиците. Нещо се беше изтърколило като че ли оттам, от стената с библиотеката. Но това беше абсурдно, освен ако…

Тя стана и прокара пръсти по лавиците с книги. Мислите й препускаха, като че следваха пулса й.

Не може да бъде.

Не откриваше нищо и започна да изважда книгите. Бяха стотици.

Престани — каза вътрешният й глас. — Мисли. Ако някоя от тези книги е била… — Дебора не се реши да довърши. — Коя би могла да бъде?

Атрей. Микена.

Нещо свързано с обсебеността на Ричард от Троянската война? Той обичаше да й казва, че както и поемите на Омир, легендите и митовете за богове и богини се основават на действителни събития. Момчешкото му въодушевление беше толкова заразително, колкото съмнителна беше археологическата му подготовка.

Ричард не беше археолог, а ентусиаст, по-недипломатично казано, дилетант. Той не се интересуваше от социалната ценност на археологията, нито от различните изследвания на културната еволюция; той търсеше потвърждение, че всички разкази за приключения и слава в легендите са истински. Ричард не изучаваше археологията, за да разбере какви нови принципи или факти разкрива тя, а за да докаже онова, в което вярваше: че всичко някога е било реалност. Той беше като Игаел Ядин^[1], който бродеше из пустинята Негев и планината Синай с лопата в едната ръка и том на Стария завет в другата. Ричард имаше твърди вярвания и искаше археологията да ги потвърди. Беше като Шлиман, изровил из пясъците Микена и Троя, за да докаже, че омировите разкази за Агамемнон и Елена, Ахил и Хектор, Аякс и Одисей, както и за десетгодишната война, управлявана от своенравни богове, са не поетични измислици, а документирани факти.

Дебора отстъпи назад и обходи с поглед заглавията на книгите.

В десния ъгъл на четвъртата лавица имаше тежък том в черна кожена подвързия с позлатени букви. „Илиада“ на Омир.

Протегна ръка, дръпна го и в същото време чу, че нещо изщрака. Спря вцепенено. Библиотеката безшумно се приплъзна към нея.

Тя отвори уста от изумление. Пространството зад библиотеката беше наполовина по-малко от спалнята. Бяха й необходими няколко минути, за да го огледа и доста повече, за да проумее какво вижда.

Мракът иззад отвора се разпръскваше от меко сияние, излъчващо се от няколко витрини покрай стената и сноп светлина, която струеше от сводестия таван, очертавайки продълговат белезникав правоъгълник на пода. Точно оттам започваше кървавата диря.

Дебора бавно коленичи и страхът, обгърнал я като плътно наметало бе пометен от съкрушителна вълна на отчаяние, опустошаваща сърцето и съзнанието й.

Ричард лежеше по гръб. С разперени ръце. Едната свита в юмрук. Гол до кръста. Тялото му беше слабо, а крайниците тънки и крехки. Изглеждаше невероятно стар. Мъртвешки бледата му кожа сякаш излъчваше синкаво сияние, придаващо още по-страшен вид на дълбоките съсирени рани в гърдите и стомаха му. Слава богу, очите му бяха затворени.

Дебора хвана студената му протегната ръка, и я повдигна към устните си. Дъхът й беше секнал. Затвори очи и се разрида.