А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (46)

44.

Дебора и Тоня си поръчаха обяд. Според Дебора всичко имаше привкус на нереалност — предвид естеството на взаимоотношенията им в Щатите, както и че час по-рано Тоня беше насочила пистолет срещу нея. Между тях обаче се беше създал негласен и неочакван съюз, който не се дължеше само на факта, че и двете са американки в една чужда страна. И двете разсъждаваха трезво и се опитваха да намерят смисъл в личните си трагедии.

Дебора й разказа всичко за Ричард, за Маркъс, писмата й по електронната поща до Калвин, с изключение, разбира се, на предпазливите им опити да флиртуват, и за загадъчното предупреждение, което беше получила, преди да се опитат да я убият на Акрокоринта. Разказа й всичко, което знаеше за трупа на Агамемнон, за противоречивата слава на Шлиман като археолог, за МВД и дори за проклетия корабен нос, чиято внезапна поява беше задвижила последвалите събития.

— И Маркъс е изчезнал? — попита Тоня.

— Така ми се струва. Не можах да се свържа с него нито в Коринт, нито в Атина. Може да е напуснал страната.

— Мислиш ли, че той се е опитал да те убие вчера?

— Не беше Маркъс — отвърна Дебора и присви очи, — но не знам дали той не го е организирал. Макар че не виждам какво би спечелил от това. Всъщност нямам представа какво би спечелил който и да е, ето защо всичките тези разсъждения не ме довеждат доникъде.

Отново настъпи мълчание и после Тоня зададе въпроса, който беше надвиснал над тях от самото начало на новите им взаимоотношения.

— И сега какво?

Дебора поклати глава. Нямаше идея.

— Готова съм да се върна у дома. Не виждам какво друго може да се направи. А ти?

— Ами, аз щях да те застрелям — ухили се Тоня. — Всъщност тази мисъл още ме изкушава. Не знам кой ще стане уредник на музея, но не вярвам да е властен маниак като теб.

— Благодаря — усмихна се Дебора.

— Искаш ли да пазаруваме? — Лицето на Тоня отново се разтегли в усмивка, която я подмлади с десетина години. Тя присви очи и погледна към туристическия магазин на отсрещната страна на улицата. — Пазаруването и ходенето на църква подобрява настроението ми. Как си със сувенирите?

— Не съм купила нищо. Но добре. Защо не?

Те платиха сметката, тръгнаха към магазина „Най-хубавите репродукции на антики в Гърция“ и се спогледаха унило. Колкото и да се мъчеха да не падат духом, това беше жалък и безславен начин да сложат край на разследването си.

На прага спряха стъписани. Помещението беше огромно, с размерите на хангар за самолети, и всеки сантиметър беше отрупан с лавици, витрини и окачени на стените предмети. Дебора отвори уста от почуда. Мраморни и гипсови статуи във всевъзможни размери, миниатюри, вази, купи и амфори, геометрични форми и микенски скулптури, напомнящи за творбите на Мур и Пикасо, като онези в Националния археологически музей, червени и черни съдове, украсени със сцени от митологията, бронзови сфинксове и колесници, направени по оригинали от Делфи, глави на бикове и брадви по критски модели, предмети от бронзовата епоха, от класическия период и от римско време… Някои бяха безвкусни, евтини туристически боклуци, но други — копия, достойни да бъдат музейни експонати. Тоня взе малък бронзов Приап^[1] и се засмя.

— Гърците имат страхотно самочувствие.

Дебора обаче не я слушаше. Мислите й запрепускаха в главата и очите й се мъчеха да ги настигнат. Краката й ги последваха и тя забрави за пулсиращата болка в глезена си.

Подмина евтините предмети. Дори относително по-скъпите, идеално изработени сувенири, които би могла да си купи, не привлякоха интереса й. На най-горните лавици имаше заключени витрини, съдържащи артефакти, които можеха да намерят място в Националния археологически музей. Тя реши, че не са автентични само заради цените на етикетите им. И не прецизната изработка ги правеше уникални. Предметите изглеждаха старинни, сякаш току-що бяха извадени от земята. Делви, чинии, бронзови фигури — всички имаха вид на хилядагодишни. Нещо повече, Дебора беше убедена, че някои от тях не са копия, а авторски произведения, вдъхновени от древни артефакти. Не беше виждала такива неща в множеството туристически магазини нито в Атина, нито в Коринт. Всъщност единственото място, където имаше подобни предмети, беше стаичката зад библиотеката в спалнята на Ричард.

— Извинете — попита тя и хвана за ръката младата продавачка, която се изненада от настойчивостта й. — Откъде имате тези неща?

— От различни места. Някои са изработени в чужбина.

Момичето очевидно не я разбра правилно.

— Не говоря за всичко. Само тези неща. Скъпите.

Девойката вероятно надуши значителна комисионна, демонстрира малко повече внимание и поведението й изведнъж стана учтиво и дори раболепно.

— Местни са. Специални предмети, изработени от семейство, което от няколко поколения прави най-висококачествените неща. Това не са копия, а авторско изкуство.

Дебора положи усилия да се успокои.

— Интересувам се и искам да купя някои неща — каза тя и неопределено посочи към лавица с бронзови фигури, които разбира се, че не можеше да пренесе в Щатите, освен ако драстично не увеличаха килограмите на позволения багаж в самолетите. — И бих желала да се запозная с твореца.

Тоня се беше приближила и с любопитство слушаше разговора.

— Съжалявам, госпожо — отговори момичето, — но творците държат на уединението си. От време на време носят предмети в магазина, но обикновено си стоят вкъщи, където имат собствена… Как беше думата? Където се правят метални неща…

— Ковачница? — подсказа Тоня.

— Точно така, ковачница.

— Къде живеят? — попита Дебора.

— Съжалявам, госпожо, не бих могла да ви кажа. Домът си е техен.

— Добре, но…

— Съжалявам, не мога.

Дебора започна трескаво да разсъждава.

— Вижте какво, искам нещо много специфично, което трябва да бъде направено по поръчка. На едно място видях такова нещо и реших, че искам да ми направят един екземпляр специално за мен.

— Тези тук са уникални.

— Да, но предметът, който искам, трябва да бъде изработен по мои указания. Ако ме свържете с майстора, с удоволствие ще се погрижа да получите комисионна, тъй като ще купим предмета чрез магазина ви.

Девойката се поколеба и сетне поклати глава.

— Съжалявам. Наистина не може.

— Все още ли я искаш изработена от злато? — обърна се Тоня към Дебора.

Момичето стрелна с поглед Дебора, която запази хладнокръвие.

— Не знам дали могат да направят нещо толкова голямо.

Девойката примига.

— Елате с мен, моля.