А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (24)

22.

В Атина беше горещо. Сухата топлина и прахолякът полепнаха неприятно по кожата й и Дебора започна да се поти, докато вървеше от летището към градския автобус. По време на телевизионните предавания на Олимпийските игри, от Атина и предградията й се виждаха само древни развалини и идилични села с белосани с вар къщи на фона на лазурните води и синьото небе. Не беше подготвена за километрите с безлични сиви блокове. Половината не бяха довършени или пък вече бяха занемарени.

Мъжът срещу нея беше най-малко петдесетгодишен, слаб, с атлетично телосложение и прекалено старателно издокаран. Той държеше ръката на два пъти по-млада жена, закръглена красавица с капризно изражение. Тя можеше да му бъде дъщеря, но интимният начин, по който мъжът прокарваше устни по шията й, подсказваше друго. Дебора отмести очи от тях, но пред погледа й нямаше друга гледка, освен мъгливите улици с бетонни сгради.

Какво правиш тук, по дяволите?

— Търся отговори и се крия — измърмори тя. — Не задължително в тази последователност.

На летището Дебора беше намерила павилион за туристическа информация и книжарница и си беше купила пътеводител на Гърция, като със закъснение установи, че е публикуван през 1995 година и цените са в драхми — въпреки че Гърция вече бе възприела еврото. Нямаше представа дали съдържанието също не беше остаряло — но реши да не мисли за това. Избра хотел „Ахил“, в пътеводителя пишеше, че се намира в центъра на Атина. Телефонният номер не беше променен. Дебора се обади и си запази стая, а после се качи на автобуса и започна дългото и потискащо пътуване към столицата.

Слезе на площад „Синдагма“, една от най-зелените части на града, благодарение на парковете и сградата на Парламента в съседство. Няколко минути си проправя път по странични улици с имена, изписани с непознати, но в крайна сметка четливи гръцки букви и най-сетне се добра до слабо осветеното, прохладно фоайе на „Ахил“. Младата жена на рецепцията донякъде напомняше на момичето в автобуса, чернокоса и красива, непосредствена и леко отегчена. Дебора, която смяташе прекалената услужливост на персонала на американските хотели за лицемерна и малко смущаваща, веднага я хареса.

Регистрира се със собственото си име. В края на краищата, Атланта беше далеч от тази мрачна сграда в Стария свят с мраморен под и безразлична служителка.

— Нямате ли багаж?

— Не — отвърна Дебора и се усмихна извинително, сякаш това я правеше странна или подозрителна.

— Добре — равнодушно каза девойката. — Ето ви ключа.

Стаята се оказа приятна, уединена и изпълнена със същата небрежна елегантност като фоайето. Раздрънканият асансьор и твърде тясното стълбище я стреснаха малко, но хотелът беше отличен в най-важните неща и това й беше достатъчно. Банята беше облицована в мрамор, който леко искреше, когато отместиш поглед, завесите бяха дълги и тежки. Тя легна на твърдия матрак, заслуша се в бръмченето на климатичната инсталация и заспа.

 

 

Когато се събуди, в стаята беше тихо и тъмно и за миг се обърка. Влезе в банята, извади сапуна от синьо-бялата му опаковка, украсена със стилизиран Пантеон, и едва тогава си спомни къде се намира.

Гърция.

За какво си мислеше? Дебора се върна в спалнята и посегна към телефона, но спря.

Не. Няма на кого да се обадиш.

Тя огледа оскъдните си лични вещи, изкъпа се и слезе на рецепцията. На мястото на мургавата хубавица с безучастно преценяващи очи седеше шестдесетгодишен мъж, който я погледна равнодушно, когато Дебора го попита дали говори английски.

— Разбира се — отвърна той и сви рамене. На лицето му се изписа леко обидено изражение, сякаш го беше попитала дали знае да чете.

— Как мога да стигна до Националния исторически музей?

Мъжът извади карта, където за удобство беше обозначен хотелът.

— Вие се намирате тук, а музеят е тук. Може да отидете пеша, но е горещо. По-добре вземете такси.

Той зачака, сякаш искаше да види реакция. Дебора разгледа картата, търсейки мащаб, който да я ориентира в разстоянието.

— Вземете такси дотам и се върнете пеша. Тогава ще бъде по-хладно — каза портиерът, вдигна телефона и зачака.

Дебора кимна и той набра номера.

 

 

Тя седеше на задната седалка на таксито, гледаше сивия бетон на града и натовареното улично движение и смътно се питаше дали полицията вече я издирва. Нямаше да им отнеме много време да проследят паспорта и кредитната й карта, но не знаеше какво са готови да предприемат. Може би щяха да я заподозрат в убийството на Ричард, но едва ли толкова категорично, че да се обадят на Интерпол.

Ами ако ченгетата наистина са замесени?

Кийн беше полицай. Той не я харесваше, но беше ченге. Сернига изглеждаше по-разумен и уравновесен, но… кой би могъл да каже какъв е. От една страна Дебора искаше да се свърже с тях и да им съобщи, че не бяга, но нещо я спираше. Дали да не се обади на Калвин Бауърс…

И какво извинение ще измислиш? — попита ироничният й вътрешен глас. — Смяташ, че му липсваш? И той копнее за непохватната, интелектуално и емоционално увредена жена, на която случайно попадна, докато ченгетата я разпитваха за убийство, извършено по особено жесток начин?

Млъкни.

Плати на шофьора на таксито и излезе в жегата. До музея водеше широка стълба. Мина под портала с колони, купи си билет и започна да се разхожда из празните бели и кънтящи помещения, под прозорците, изрязани точно под високия таван без орнаменти и покрай статуите със съвсем дребни надписи.

Това пространство беше пълна противоположност на американските музеи — непретенциозно и лишено от мебели. Ни най-малко не отстъпваше от гледна точка на развлекателната си стойност или висококултурната си изисканост. Но притежаваше характерна гръцка специфика: не позволяваше нищо да отвлече вниманието на посетителите от експонатите, изложени със семплост, граничеща с аскетизъм. Нямаше хора, хванати за ръце, нямаше весели цветове или привличащи окото диаграми. Атмосферата му сякаш казваше: „Ако искаш да знаеш повече, а това е задължително, купи си учебник или се върни в училище“. На Дебора музеят й хареса — особено се впечатли от колекцията от островната група Циклади със странните й, сякаш постмодернистични статуи, напомнящи за Мур и Пикасо, художници, творили четири хиляди години по-късно.

Тя разгледа внимателно микенската сбирка, като се придвижваше от витрина на витрина умишлено бавно, за да остане в помещението, докато туристите бързо преминават край нея. Нищо не приличаше на предметите, които Ричард беше скрил зад библиотеката си в Атланта. Разбира се, колекции имаше и в други музеи, но тази беше най-голямата и най-богатата. Отново я преряза мисълта, че ако са копия, съкровищата на Ричард са изработени от майстори импровизатори, а не са подражания на съществуващи и запазени образци. С други думи, сбирката му беше или автентична, което би било изумително, или фалшификат — нещо пагубно за доброто му име.

Най-дълго се задържа пред погребалните маски и по-точно пред тази на „Агамемнон“ — и остана доволна, че музеят не я е нарекъл с това неправилно име. Дебора се вторачи в нея, опитвайки се да си припомни снимката, която беше видяла на компютъра в музея. Убедеността й, че онази маска също не е била копие, нарасна.

Погребалната маска на „Агамемнон“ беше малко по-голяма от естествените размери, изработена от злато и леко несиметрична, въпреки че Дебора не можеше да определи дали това е оригиналният й вид или е деформирана от трите и половина хилядолетия, прекарани под тонове пръст и камъни. Носът и устните бяха тънки, а веждите изящно извити. Имаше големи мустаци и брада. Ушите бяха леко отдалечени от косата и брадата и стърчаха като криле. Най-поразителното нещо бяха очите. С формата на бадеми, без ириси и зеници — само цепки, които изглеждаха отворени и същевременно затворени, като придаваха загадъчен израз на лицето, сякаш застинало между живота и смъртта.

— Отдавна я гледате.

Гласът до нея беше плътен и със силен акцент. Дебора се обърна и видя мъж на средна възраст, вероятно грък, със сериозни очи като на ловна хрътка.

— Извинете — каза тя и бързо се огледа, за да види дали не пречи на някоя група туристи. Човекът вероятно беше екскурзовод. Дебора беше толкова погълната от изследването си, по-точно от детективското си разследване, че не бе усетила присъствието му. Откога я наблюдаваше?

— Не е необходимо да се извинявате — рече той и сви рамене толкова изразително, че лицето му се състари с десетина години. Черните му очи блестяха като твърди бонбони. — Свикнал съм хората да се впечатляват от маската, но малцина са толкова… задълбочени и съсредоточени. Сигурно следвате археология.

Дебора се усмихна.

— Аз съм уредник на музей в Америка.

— Простете. Не исках да намекна за липса на знания. Английският ми е… слаб.

— Съвсем не — още по-искрено се усмихна тя. — Специалист съм само по история на Северна и Южна Америка. По гръцка история всъщност наистина съм студент.

— Хубаво — кимна мъжът. — Нали не сте дошли тук, за да докажете, че маската е фалшификат?

— Не. Много ли хора мислят така?

Той отново сви рамене и вдигна ръце с дланите напред.

— Някои. Най-взискателните археолози. Разбира се, не приемат насериозно доводите им, но за конспирациите винаги има пазар, нали?

Дебора кимна и се запита дали наистина беше дошла, за да провери автентичността на маската.

Мъжът изтълкува мълчанието й като възможност да й подаде ръка и да се представи.

— Димитри Попадреус.

— Дебора Милър.

Тя му каза името си машинално и за миг се запита дали трябваше да го прави. Безполезната й мисъл обаче беше прогонена от друга.

— Чакайте. Попадреус? — Дебора погледна в пътеводителя. — Вие сте…

— Директорът на музея. — Той леко се поклони. — От време на време обичам да се разхождам сред посетителите, за да видя какво ги интересува и какво ги отегчава. Туристите са странни същества — добави Попадреус, отмести очи от нея и се вгледа в отдалечаващата се група хора. — Често не разбирам за какво са дошли тук.

Той отново сви рамене и после доволно се усмихна.

— Във вашия музей има ли много експонати от Новия свят?

Новия свят — помисли Дебора. Европейците колонизираха Северна и Южна Америка преди петстотин години, а все още я наричаха „нова“. Може би в Европа времето тече по-бавно. Тя огледа огромното бяло помещение, пълно със съкровища от бронзовата епоха.

— Предимно — отговори Дебора и направи лека гримаса, която повече би подхождала на гърка. — Нашият музей е малък и нямаме експонати от световна класа.

Разбира се, с изключение на тайното микенско съкровище на горния етаж — обади се вътрешният й глас.

— Е, значи маската е истинска, така ли? — закачливо попита тя.

— Защо да не е? — Попадреус я погледна изпитателно. — В стилистично отношение се различава от другите, но това не доказва нищо. Ако разполагаме със стотици, с които да я сравним, може да се установи нещо, но имаме само шест. Разновидностите може да се дължат на вкуса на занаятчията, на особеностите на лицето на починалия или… — Той пак сви рамене и въздъхна дълбоко, за да подчертае думите си. — Няма причина да се съмняваме в разказа на Шлиман къде и кога я е намерил. Но да направи копие — и то за времето, с което е разполагал и преди толкова много години, като се имат предвид и ограничените му възможности — такова нещо е много по-невероятно, нали?

— Предполагам — съгласи се Дебора. — Мислили ли сте да датирате маската, за да сложите точка по въпроса?

— Да, но не е възможно. Някои методи не са подходящи. Изследването с… Как наричате прашеца от растенията?

— Полен.

— Точно така. Датиране с полен. Да се направи такова изследване веднага щом маската е била открита, вероятно би било полезно, въпреки че излъсканият метал задържа малко полен. Сега обаче, след стотина години почистване и реставриране, показанията ще бъдат безсмислени.

— Радиовъглеродно датиране? — подсказа Дебора.

— Радиовъглеродното датиране изисква да се отчупи парче от маската. Това, разбира се, е неприемливо, особено след като няма основателни причини да подлагаме предмета на такава разрушителна проверка, пък и златото не е подходящо за подобно изследване. Малко вероятно е резултатите да са убедителни. Защо да повреждаме предмета, ако никой няма да бъде доволен от резултата?

— А датиране с хелий?

— В бъдеще може би ще го направим — сериозно кимна директорът на музея, — но трябва да бъдем по-сигурни в точността на метода, а също, че маската няма да бъде повредена. — Той я погледна проницателно. — Имате много въпроси за човек, който не се интересува от това дали маската е автентична.

Дебора се усмихна.

— Професионално любопитство. Между археолози.

— Хубаво — усмихна се той. — Разкажете ми за вашия музей.

Тя описа голямата каменна томахавка и останалата част от изложбата за североамериканските индианци и му разказа за гастролиращите келтски експонати, които скоро щяха да пристигнат. Попадреус кимаше, усмихваше се и успяваше да си придаде въодушевен, дори смаян вид. Дебора, естествено, беше прекалено скромна. И как нямаше да бъде, след като разговорът се водеше пред изключителните му експонати? Няколко минути по-късно, с нарастваща неловкост и смущение заради гордостта си от музея „Хълма на друидите“, която учтивото му окуражаване леко нараняваше, тя се върна на темата за микенското злато.

— Искам да ви задам още един въпрос.

— Моля.

— Ако маската е истинска, каква е вероятността според вас Шлиман да е намерил друга като нея, която не е била показвана публично?

По-късно, когато си припомняше този разговор, Дебора си даде сметка, че лицето му приличаше на голяма, самотна къща със светнали прозорци и с уютна запалена камина вътре. След като зададе въпроса си, щорите изведнъж се спуснаха. За миг той се втренчи сякаш някъде през нея.

— Никаква. Не виждам как би станало такова нещо — заяви Попадреус, погледна часовника си и се усмихна, този път усмивката му беше предпазлива и не озари черните му очи. — А сега, съжалявам, но ще трябва да ме извините. Имам работа. Забавлявайте се. И моля ви, заповядайте отново — добави той, след като вече се беше отдалечил на няколко крачки от нея. — Споменете името ми на входа и няма да плащате за билет.

Дебора се загледа след него и се запита какво толкова беше казала, че го накара бързо и неспокойно да си тръгне.