А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (32)

30.

Предложи да се срещнат в ресторант и Маркъс прие.

Решиха да вечерят в „Костоянис“, луксозно заведение зад Археологическия музей. Дебора нарочно отиде по-рано, мина два пъти край ресторанта, наблюдава известно време от прозореца на универсалния магазин на отсрещната страна на улицата и най-после влезе — десет минути преди уговорения час. Беше нервна и фактът, че почти всички посетители бяха местни жители, я накара да се почувства неудобно, сякаш й липсваха откъслечните английски думи, които долавяше от разговорите на туристите тук — те й вдъхваха усещане за нещо познато и й осигуряваха уют и безопасност.

Маркъс пристигна точно начаса. Беше издокаран в елегантен светлосив костюм и преди да седне, поговори на свободен гръцки с главния сервитьор.

Дебора се усмихна измъчено.

— Радвам се, че се обадихте. Имаме да обсъждаме много неща.

По телефона му беше казала, че все още не му се доверява и всъщност продължава да го подозира в убийството на Ричард. Той определи съмненията й като груба грешка. Истината беше, че Дебора вече не знаеше в какво да вярва. Усещаше обаче, че неговият странен разказ за отдавна умрели царе е много по-смислен, отколкото й се иска да признае. Според нея това беше единствената причина за очевидното му желание да разговаря с нея.

— Храната тук е превъзходна — каза Маркъс.

Тя кимна и заразглежда менюто, което беше написано на гръцки. Погледът й се плъзна по списъка, опитвайки се да разгадае буквите, но разпозна само три ястия. Почувства се някак онеправдана.

— Искате ли аз да ви избера нещо? — предложи той, сякаш прочел мислите й.

— Не, благодаря! — Въпреки че всъщност искаше.

— Трябва да опитате заешкото задушено. Това е специалитетът на заведението.

Дебора замълча, докато обмисляше.

— Добре, поръчайте.

Маркъс поръча на гръцки, избра бутилка рицина с не толкова остра миризма на смола като другите видове, сложи лулата си на масата и погледна Дебора.

— Вече си казахме колко малко доверие си имаме един на друг, затова вероятно ще можем да зарежем позьорството и да… пристъпим направо към въпроса, както се изразявате вие американците.

— Няма да е лошо — отвърна тя, остави чашата си и го погледна в очите. — Да предположим, че и двамата търсим едно и също — убиецът на Ричард и съкровището, което е криел, включително трупа на древен цар на Микена.

— Агамемнон.

— Няма значение.

— Да добавя ли това „няма значение“ и към издирването на убиеца на Ричард? Не съм аз и вярвам, че не сте и вие — и толкоз по този въпрос. Не познавах Ричард, но предполагам, че властите няма да открият и да осъдят убиеца му.

— Може би.

Той свъси вежди, но изчака сервитьорът да поднесе храната и сетне продължи.

— Какво искате да кажете?

Дебора не възнамеряваше да започне оттам, но сега моментът й се стори подходящ. Не беше сигурна доколко може да му се довери — все пак нямаше да навреди, ако му покажеше малко добра воля, пък и можеше да изкопчи нещо от него.

— Двама детективи разследват убийството му, Кийн и Сернига. Само че Сернига не е полицай.

Тя му преразказа подслушания разговор и лицето на Маркъс помръкна.

— Е, сега е ваш ред — добави Дебора и се зае със задушеното, което наистина беше превъзходно.

— Добре. „Атланта Джърнъл Конститюшън“ съобщи, че Ричард е бил наръган с нож, но не пише нищо повече за раните. Смятам, че са били нанесени със странно дълго острие с дръжка, извита от двете страни. Прав ли съм?

Тя си представи окървавения труп, раните и локвата кръв под него, спомни си странното оръжие на снимката със свастика на дръжката и неволно потрепери.

— Откъде знаете, щом не сте замесен?

— Ричард не е първият човек, който умря по този начин. Преди десет години във френско село по крайбрежието на Бретан друг възрастен джентълмен загина от подобни рани.

— Преди десет години? Във Франция? Сигурен ли сте, че има връзка?

— Да, убеден съм. Всъщност знам каква е връзката. — Той хапна от ястието и изпи малка глътка вино. — Въпросният джентълмен беше потенциален купувач на трупа на древния цар, озовал се в Америка и в колекцията на Ричард. Търсил го е много години.

— Мислите, че Ричард е имал нещо общо с това? — недоверчиво попита Дебора.

— Не. Смятам, че убийците са едни и същи. Търсили са трупа на Агамемнон и не са се спрели пред нищо, за да го вземат. Във Франция тялото се е изплъзнало от ръцете им и после години наред са го издирвали отново. Мисля, че продавачът се е укрил след убийството във Франция, но убийците са продължили да чакат. И тази година мумията отново се е появила на пазара. Те са попречили на сделката и останалото ви е известно.

Дебора поклати глава.

— Ричард не е получил трупа в нощта, когато умря. Мисля, че тялото е било там от месеци, дори години.

— Но ако не е купувал в нощта, когато беше убит, тогава…

— Може би е продавал — предположи тя.

Маркъс кимна, захапа празната си лула и я задъвка.

— Да. Трупът е бил у него вероятно откакто е бил изнесен от Франция преди десет години. Решил е да го продаде. Предложил го е на черния пазар и убийците са подновили издирването.

— Години по-късно? Кой би могъл да се готви за убийство — най-малко за две убийства — и да чака толкова дълго, за да извърши подобно нещо? Защо трупът означава толкова много за тези хора?

— Това е най-забележителното историческо откритие на всички времена — разпалено заяви той.

— Мнозина ще го оспорят…

— Колекционерите са странно племе. Интересите им граничат с обсебеност. А за такава антика, с богата история и висока пазарна цена, обвита в легенди… Някои биха направили всичко, за да я притежават.

Изразът в очите му я разтревожи.

— Откъде знаете всички тези неща?

— Слухтя от известно време — мрачно се усмихна Маркъс. — От много години знам за трупа, предметите в гробницата и другите находки от Микена. Знам също, че когато са изчезнали, са били пренесени заедно с други, не толкова интересни или ценни артефакти. Единият обаче е доста отличителен, вероятно дори уникален. Преди два месеца се появи отново на абсолютно невероятно място. Знаете ли къде?

Той пак се усмихна, но този път накриво, сухо и безрадостно.

— Как бих могла да знам? — попита Дебора, раздразнена от държането на този всезнайко. — Дори нямам представа за какво става дума.

Маркъс остави лулата си, наведе се над масата и хвана ръцете й. Пръстите му бяха силни и студени и тя понечи да се дръпне, но той я държеше здраво и оголи зъби, изведнъж придобивайки вълчи вид.

— Корабен нос с жена дракон от епохата на ранния Ренесанс в Испания. Звучи ли ви познато, госпожице Милър?