А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (7)

6.

Нямаше представа откога стои тук. Беше коленичила като богомолка пред олтар. Стоя в същата поза и по време на седемте дни траур в памет на баща си и слуша думите на „Кадиш“^[1], обещаваща отвъден живот и справедлив, любящ Бог — какъвто Дебора не виждаше. Разбира се, двата смъртни случая бяха съвсем различни, но въпреки това имаха нещо общо и сякаш двадесетте години между тях се стопиха. Тя отново беше тринадесетгодишна и гледаше ту лекарите, ту роднините и равина, ръководещ погребалната церемония. Не си спомняше молитвените думи на иврит, но в паметта й несъзнателно се бяха запечатали откъси от превода на английски.

„Нека всички опечалени да приемат решението на Твоята неведома воля и им помогни да познаят благодатта на Твоята утеха. Съживени от Твоите свети думи, те се прекланят в скръб и обещават, че като всички правоверни в Израел, ще бъдат верни на Твоята Тора и ще пренесат небесното ти царство на земята.“

Думите се занизаха в съзнанието й — горчиви като любимото кампари на Ричард — но и същинска отрова, цианид, известяващ смъртоносната си сила с острота и парливост.

Твоята неведома воля? По-скоро безчувственост, своенравие, а може би безразличие. Този Бог на нейните прадеди беше ли забелязал какво се е случило тази вечер? Забелязваше ли изобщо някога какво става?

Господи, Ричард — редеше в ума си. — Ужасно съм виновна. Трябваше да бъда тук.

Дебора не беше помръднала, откакто го намери. Поемаше бавно въздух и гърдите й се повдигаха едва-едва, сякаш се опитваше да сподели неговата неподвижност и мълчание. Очите й плуваха в сълзи, които се стичаха по лицето й и капеха върху килима като летен дъжд.

В безмълвната й мъка нахлу собственият й пронизителен, настойчив вътрешен глас, като на полицай, който разблъсква тълпата, събрала се край пътна катастрофа: властен и заповеднически. Гласът заглуши чувствата в полза на разума: Ричард е бил убит, следователно в дома му не е безопасно и Дебора трябва да предприеме нещо.

Но тя нямаше сили да си тръгне, нито да откъсне поглед от Ричард и от раните му.

Явно бе изтекла много кръв. Раните представляваха хоризонтални разрези, широки около два сантиметра и половина, ръждивочервени и ярки по краищата, но ужасяващо дълбоки и черни в средата. На гърдите му имаше ивици тъмна кръв, въпреки че дълбоката локва, в която лежеше, изглеждаше да е изтекла откъм гърба му. Възможно ли е да е бил наръган толкова дълбоко шест-седем пъти — отново се обади настойчивият й вътрешен глас, който обичаше детайлите, — че острието да е излязло през гърба му? Какво оръжие би направило това? Вероятно сабя, а не нож. Отстрани на всеки разрез имаше по две вдлъбнатини в кожата, малки кръгли рани…

Дебора бързо извърна очи, внезапно обезсилена от отчайващо чувство за гадене, което предизвика болезнени спазми, без да може да изхвърли нещо от стомаха си. Очите й пресъхнаха и я засмъдяха. Тя ги притвори с усилие. Изведнъж й хрумна безумната мисъл, че трябва да измие раните и кръвта…

Не трябва да преместваш трупа — отново се обади вътрешният й глас, — защото полицаите ще искат да снимат всичко така, както е. Някой друг ще подрежда после.

— О, Ричард, имахме още толкова работа. И да си кажем още много неща.

Тя произнесе думите на глас — и като в отговор телефонът й иззвъня.

Дебора не реагира веднага. Бавно отмести ръка от Ричард и притисна апаратчето до ухото си. Движенията й бяха безшумни, а дишането равномерно.

— Да?

— Взеха ли трупа?

Онзи глас. Тя не отговори. Погледът й все още беше прикован в Ричард.

— Взеха ли го?

Дебора се усети, че не диша.

— Взеха ли трупа? — настоя гласът.

— Не — отвърна тя. Нямаше представа защо отговори.

— Чакай там. Идвам.

Линията прекъсна.

Дебора се вторачи в телефона, опитвайки се да проумее думите. Изведнъж вцепенението я напусна, сякаш казаното й въздейства като електрическа енергия. Скочи, обърна се с гръб към трупа и набра номера на полицията.