А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (61)

58.

— Агент Сернига — каза гласът по телефонната линия.

— Обажда се Дебора Милър. В Атина съм.

— Къде?

— Атина, Джорджия. Научих нещо, което сигурно ще искате да чуете.

— Казвайте.

Тя започна да разказва. Отишла да изследва възрастта на галеона и случайно попаднала на резултатите от тестовете на Агамемнон. Сернига мълчеше, а Дебора продължи да говори бързо, придвижвайки се от точка на точка, без да прави какъвто и да било опит да скрие нещо. Премълча обаче факта, че Калвин е с нея и когато той излезе от тоалетната и й се усмихна, тя се обърна, за да се съсредоточи върху телефонния разговор.

— Какъв е телефонният номер на лабораторията на ЦПИИ? — попита Сернига, след като мълчаливо изслуша обясненията й.

Дебора погледна квитанцията за тестовете на корабния нос и му го издиктува.

— Вероятно няма да ви кажат повече от мен — добави тя.

— Не искам повече подробности, а адрес за контакт. В момента намирането на хората, поръчали изследванията, е по-важно от самите резултати. Върнете се в Атланта и дръжте телефона си включен.

Дебора затвори. Разбира се. Как бе могла да мисли нещо друго? Не ставаше дума за древна археологическа загадка, а за убийството на най-близкия й приятел. Полицията търсеше убиец, а не труп, и фактът, че беше забравила това, я накара да се почувства унизена и виновна.

Дебора шофираше бързо и се опитваше да открие логика в онова, което бе научила. Новото развитие на нещата я направи сдържана и макар че не съжаляваше за нощта, прекарана с Калвин, нямаше желание да говори. Нито да бъде закачлива или нежна, а да мисли. Не беше свикнала да говори, докато не беше наясно какво иска да каже. Чувстваше се объркана и малко уплашена.

— Какво има? — попита Калвин.

Тя поклати глава.

— Нищо. Съсредоточавам се.

— Върху шофирането или върху резултатите от изследванията?

Заваля дъжд. Дебора включи чистачките и се смъкна по-ниско на седалката.

— И двете. — Не се усмихна и не откъсна очи от пътя. Думите й трябваше да сложат край на разговора.

— Какво мислиш за трупа?

Дебора почувства, че Калвин не се интересува толкова много, колкото се преструва, от възобновяването на контакта помежду им, но не й се играеше по свирката му. Сви рамене.

— Никакви идеи? — попита той.

— Не.

Калвин се обърна към обляното в дъждовни капки стъкло.

— Сигурна ли си, че си добре? Имам предвид с мен.

— Добре съм, Калвин — раздразнено отвърна тя, като си помисли: „Млъкни и ме остави на мира“. — Съсредоточавам се.

Всъщност мислите й се рееха около три неща — възрастта на трупа, факта, че ФБР има правомощия да разследва престъпления от омраза, и смъртта на чернокожия командир на танк в края на Втората световна война, който не познаваше дъщеря си. Но ако хората, които бяха убили Ричард и се бяха опитали да убият и нея в Гърция, знаеха, че сандъкът съдържа трупа не на Агамемнон, а примерно на бащата на Тоня, забравен командир на „Шърман“, екзекутиран заради любопитството си от военен полицай расист преди петдесет години, защо тогава бяха толкова настойчиви и дори убийствено отчаяни да се докопат до него?

Звънът на телефона й я стресна и я изтръгна от мислите й. „Ла Кукарача“. Шегата на Ричард. Двамата с Калвин пътуваха в пълно мълчание повече от час, и се насочваха на юг към града, като вече излизаха от гористите склонове на планината Ред Топ. Водите на езеро Алатуна проблясваха през мокрите от дъжда дървета.

— Обажда се Сернига. Къде сте?

— На половин час път северно от околовръстното шосе. Защо?

— Ще ви дам указания за един адрес. Веднага отидете там. Не се отбивайте никъде.

— Добре. Казвайте.

— Трябва ли да спрете, за да си го запишете?

— Ще го запомня — отговори Дебора, притисна телефона към рамото си и със свободната си ръка направи знак на Калвин.

— Какво? — попита той.

— Писалка — беззвучно раздвижи устни тя, извръщайки лицето си от телефона.

— Добре — каза Сернига. — Адресът е улица Грийнкоув 136, на двадесетина минути път южно от летището. Излезте от магистралата на отклонението за Палмето, завийте наляво и карайте четири мили по Хейсбридж Роуд. Ще отидете право на Грийнкоув. Къщата е първата вляво. Отдалечена е от пътя, но би трябвало да я видите. Изглежда запустяла.

Дебора повтори инструкциите на Калвин, който бързо ги записа. Беше се намръщил неодобрително, че го използват за стенограф.

— Какво е това място? — попита Дебора. — И защо трябва да отида там?

— Там са се настанили гърците — с безизразен глас отговори Сернига, — и крият сандъка.

— Как ги открихте? — изведнъж въодушевена попита тя.

— Обадихме се в лаборатория на ЦПИИ и те ни казаха адреса за обратна връзка.

— Да, разбира се. Чудесно.

— Не съвсем, защото някой ни е изпреварил.

— Всичко… наред ли е? — Дебора не можа да намери подходящи думи.

— Отидете там — заповяда Сернига и затвори.