А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (69)

66.

Три часа по-късно Василий се върна и сложи покупките на масата в кухнята, а Александра се залови да готви. Дебора седеше на кресло, тапицирано с пъстра басма, и гледаше кашоните, които бяха преровили. В съзнанието й се блъскаха нови хипотези.

Ако Сергей Волошинов имаше право, тогава всички — тя, Ричард, Маркъс и баща му — се бяха заблуждавали през цялото време. Дебора още отначало предполагаше, че намереното в руснака писмо се отнася за трупа в сандъка, пренасян от германския конвой и озовал се в тайната стая зад библиотеката на Ричард — и сега знаеше, че това е истина. Сгреши обаче, когато реши, че германците са възнамерявали тялото да стигне до Магдебург. Те бяха искали да го закарат в Швейцария на безопасно място, а руснаците го бяха изпратили в Магдебург, макар и по-късно, и ако Волошинов беше прав, бяха взели друг труп.

Волошинов, пък и не само той, мислеше, че тялото, намерено от руснаците в Берлин, е на някой от неколцината мъже, наети като двойници на Хитлер. Този труп двойник беше закаран в Магдебург за изследване, потвърждаване на самоличността и евентуално погребение, а истинският тайно беше изнесен от страната. Десет години Волошинов беше разследвал историята за американската военна част, атакувала германския конвой на няколко километра от швейцарската граница, и още по-дълго, за да разбере какво се е случило после с товара на конвоя. Когато бе решил, че е открил последното му местонахождение, той си беше извадил виза и бе заминал за Атланта.

Така шефовете му се бяха отнесли към теориите му като към безумие и отказът му да ги изостави бе завършил с отнемането на медалите му и преназначаването му на чиновническа работа в Москва. Благодарение на неохотната преводаческа помощ на Александра, Дебора бе проследила същината на доводите му и вече съвсем не беше сигурна, че всичко е мания по конспиративни теории.

В писмата имаше убедителни доказателства, че не само Волошинов се беше занимавал с този случай, дълго след като му бяха заповядали да се откаже. Много други хора също са изпитвали съмнения за останките, погребани в Магдебург. Самият Сталин беше обвинил англичаните и американците, че са позволили на Хитлер да избяга, дори, че са го уредили да живее в някоя чужда, вероятно южноамериканска страна. Това може би беше дезинформация, с цел да представи западните съюзници като мекушави, дори приятелски настроени към човека, когото Русия ненавиждаше. От друга страна обаче беше ясно, че Сталин съвсем не е бил сигурен, че руснаците са намерили именно трупа на Хитлер.

Доколкото Дебора схвана, тезата на Волошинов се основаваше на комбинация от официални документи, разкази на очевидци и слухове. Окончателната картина беше неясна и противоречива. Волошинов очевидно се бе възползвал от непоследователността, и дори бе привлякъл внимание към празнотите и въпросителните в разказа си, сякаш те доказваха пропуските в официалната версия за събитията. Част от основателните доводи идваха от полковник от МВД на име Меншиков. Неговите писмени показания бяха адресирани в писма пряко до Волошинов. Писмата бяха подобни на онова, което Волошинов беше носил в нощта, когато беше убит. Преди да се запознае с бащата на Александра, навремето млад новобранец в Източна Германия, Меншиков бил пехотинец в Седемдесет и девета руска част на фронтовите линии по време на превземането на Берлин. Той твърдеше, че е присъствал, когато бункерът е бил претърсен. Изслушал показанията на оцелелите и наблюдавал как изравят овъглените трупове на Хитлер и Ева Браун от плитък гроб в градината на канцлерството.

Хитлер беше умрял на 13 април 1945 година. Според същите показания жертвата се самоубила с изстрел в главата със собствения си пистолет „Маузер“. Невестата му погълнала цианид. Двата трупа били изнесени навън, залети с бензин, специално купен за целта преди няколко дни, и изгорени пред очите на адютанта на Хитлер, майорът от СС Ото Гюнше. Свидетели на кремацията бяха Гюнше, Мартин Борман, Йозеф Гьобелс, камердинерът му Хайнц Линге и шофьорът му Ерих Кемпке, но поради масираните съветски бомбардировки се беше наложило да изоставят кладата преди труповете да бъдат напълно изгорели. Пазачите на сградата, Евалд Линдлоф и Ханс Райзер, които ги погребали, свидетелстваха, че телата били изгорели до неузнаваемост. Други членове на германското висше командване също се бяха самоубили, включително цялото семейство Гьобелс — Йозеф, съпругата му Магда и шестте им деца.

Няколко дни след смъртта на Хитлер руснаците бяха намерили онова, което бяха помислили за неговите останки. Според Волошинов през онези дни истинският труп е бил прибран в сандък, и с въоръжен ескорт е бил изпратен на юг към швейцарската граница. Той твърдеше, че трупът, изровен от руснаците, е на един от двойниците на Хитлер, но не беше сигурен точно на кого. Някои доказателства сочеха към Густав Вебер, други към актьор на име Андреас Кронщад, а трети към Юлиус Шрек, член на нацистката партия от двадесетте години на двадесети век и любим шофьор на Хитлер. Волошинов пишеше, че един от тези хора е бил заснет нарочно от германците до кладата, след което тялото е било сложено в дървен сандък и транспортирано в руската лаборатория по патология в Берлин. На 8 май 1945 година, докато Европа беше празнувала Деня на победата, руският съдебен патолог доктор Фауст Шеровски и патоанатомът майор Ана Маранц бяха извършили аутопсия на тленните останки.

В края на краищата трупът беше погребан в запустял парцел на Клаузенерщрасе 3032 в Магдебург и бе останал там до 1970 година, когато КГБ очевидно в опит да попречи на Хитлер да получи статута на мъченик за десните симпатизанти и германските националисти, бяха изровили тялото и го бяха унищожили, разпръсквайки праха над река Бидериц.

Освен неясния отрязък от време между смъртта на Хитлер и откриването на трупа от руснаците, когато със сигурност истинското тяло беше изнесено от страната, отначало Дебора реши, че всъщност има малко доказателства за достоверността на историята на Волошинов. Но колкото повече информация поемаше, насърчавайки Александра да превежда, толкова повече започваше да си задава въпроси.

В разказите на пленените германци, които бяха намерили трупа на Хитлер, след като се беше самоубил, и после бяха участвали в изгарянето му, имаше несъответствия. Според показанията им раните от огнестрелно оръжие бяха на различни места. Едни казваха, че са в устата, други в слепоочието, а трети в окото. Един твърдеше, че трупът на Хитлер е бил на дивана до тялото на Ева Браун, а друг, че е бил сам на стол. Петната кръв върху дивана бяха описани с различна форма.

Първият детайл обаче, който наистина я порази като странен, беше относно транспортирането на трупа от Берлин до Магдебург. Според официалните доклади руснаците бяха погребали тялото край пътя и после отново го бяха изровили. Тази любопитна схема се повтаряше девет-десет пъти между Берлин и Магдебург. Властите не обясняваха причината за това и Волошинов бе направил собствени изводи, а именно: че руснаците са се колебаели между желанието си да научат повече за трупа и стремежа си да го унищожат. Двата порива произтичаха от очевидна несигурност за самоличността на тялото и мъчително безпокойство, че то не е на Хитлер.

Дори след като била извършена официална аутопсия, резултатите повдигнали още повече въпроси. Оцелелите от бункера германци твърдо настоявали, че Фюрера се е застрелял, както се виждаше и на озадачаващите снимки, чиято достоверност беше невъзможно да бъде потвърдена. Но в трупа били намерени следи от цианид и парченца стъкло в устата. Нямало нито един куршум. Разбира се, преди да се застреля, нацисткият лидер може би е погълнал ампула с отрова, а куршумът вероятно е минал през него и не е бил открит, но несъответствието явно породило тревоги и вълнения. По време на ексхумацията от бункера била намерена част от черепа на трупа, очевидно излетяла от изходната рана от куршума. Парчето все още беше притежание на руското правителство, макар че неизвестно защо не му бил направен ДНК анализ. Волошинов смяташе, че самото взимане на парчето кост е подозрително — опит на властите да затворят всички пролуки в доклада от аутопсията. Още повече, че това парче не можело да докаже самоличността на трупа, нито дори категорично, че е от същото тяло.

Били извършени анализи на зъбния статус на част от мост, открит в градината на канцлерството, които отново сякаш потвърдили, че трупът е на Хитлер. Но документите, използвани за доказването на верността на изследванията, се основавали на съмнителните спомени на помощника на стоматолога Кети Хаузерман и зъботехника Фриц Ехтман. Двамата работили за зъболекаря на Хитлер доктор Фриц Блашке и били заклети нацисти, и според Волошинов вероятно са се уговорили да дадат фалшиви показания много преди да се наложи. Той твърдеше, че зъбната протеза е била преправена и поставена там, където е можело да бъде намерена, за да заблуди руснаците. За Волошинов това беше поредното доказателство, че нацистите са планирали стратегия за изнасяне от страната и укриване на тленните останки на Хитлер и са оставили някакви улики, за да заблудят руснаците. Затова именно трупът е бил изгорен до неузнаваемост, но не и унищожен, така че руснаците да престанат да търсят истинското тяло. Затова са позволили и манипулираните снимки да попаднат в ръцете на руснаците. Волошинов питаше защо някой предан и фанатизиран нацист би фотографирал трупа на лидера си, преди да бъде изгорен? В това нямало друга логика, освен като стратегия за дезинформация.

Волошинов се опитваше да докаже, че когато КГБ най-после през 1970 година изкопали и унищожили тленните останки, Съветския съюз се опитвал не да отърве света от потенциална нацистка светиня, а по-скоро да сложи край на безкрайните спорове за труп, който знаели, че не принадлежи на Хитлер. Това действие предполагало, че руснаците смятат за невъзможно доказването на автентичността на трупа, дори със съвременните съдебномедицински технологии.

Руснаците са знаели, че не е той. Занесли са трупа в Магдебург и не искат да признаят пред света, че са сгрешили. Но отлично го знаят.

Последната улика, довела до обсебващия личен кръстоносен поход на Волошинов, беше свързана с неговия приятел и наставник Меншиков. Автентичните писмени свидетелски показания, споделени на четири очи, за видяното в Берлин през май 1945 година, бяха накарали Волошинов да се замисли. Тази свидетелска информацията се стори на Дебора по-изумителна и убедителна от всичко останало, взето заедно. Тя помоли Александра да й прочете разказа три пъти и слуша, затаила дъх.

В ъгъла на централния коридор в бункера, водещ нагоре по стълбите към градината, където труповете били изгорени, Меншиков, движейки се предпазливо и здраво стиснал автомата в двете си ръце, намерил кама. Ножът не бил нацистки, а много по-красив — странен, с тънко острие от бронз и инкрустиран със златни изображения на лъвове и колесничар — церемониално гръцко оръжие от бронзовата епоха.

Най-после. Връзката.

Но не микенската кама бе принудила Волошинов да издирва сандъка цели петдесет години и по половината земно кълбо. Нито противоречията в официалната версия, които го бяха накарали да продължи да търси и да пише до правителството, докато лека-полека му бяха отнели ранга и отличията. А омразата към нацистите и силната, макар и парадоксална връзка с неговата родина и проблематичните й управници. Последното и най-важно събитие, което го бе мотивирало, беше смъртта на приятеля му Меншиков, тайно екзекутиран заедно с тридесет други руснаци от собственото им правителство за отказ да потушат бунт в Магдебург, Източна Германия, през 1953 година. Именно този факт повече от всеки друг бе накарал Сергей Волошинов да отстоява каузата си.

Дебора седеше на креслото и държеше ножа, намерен от Меншиков. Той го беше предал на последователя си в търсене на истината. Беше й необходим само един поглед. Тя беше сигурна, че камата е била част от колекцията, скрита в тайната стая в малкия музей в Атланта.

Ето го липсващото парче от ребуса — помисли Дебора.