А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (55)

52.

Безпокойството й нарасна, но колкото повече настояваше за обяснения, толкова повече членовете на екипажа твърдяха, че не знаят нищо и й казваха да се успокои, като неизменно се навеждаха над нея и се усмихваха, сякаш имаха работа с избухливо разглезено тригодишно дете или с психичноболен човек. Добре поне, че до нея не седеше пътник, чиито любопитни погледи или въпроси трябваше да издържи през оставащите двадесет минути от полета.

Защо искаха да слезе първа и кои бяха „те“?

Дали това беше специално посрещане, уредено от Калвин, за да й спести досадното блъскане и чакане, с които завършваха всички полети? Мисълта я изпълни с надежда. Може би Калвин искаше да я предпази от някого в самолета. Никой не й изглеждаше познат. Обърна й внимание само едно хлапе, което каза на майка си, че „онази висока жена“ закрива видеоекрана. Дебора седна и закопча колана си, преди стюардесите учтиво да я укорят, че не го е направила.

А може би на летището я чакаше някой друг. Мисълта я разтревожи. Но дори ако някой на земята искаше да й стори зло, как беше уговорил екипажа да му съдейства?

Така както „детектив“ Сернига пое разследването, без да е ченге — помисли тя.

Самолетът започна да се спуска и стомахът й сякаш се качи в гърлото, все едно беше в лодка, неочаквано повдигната от вълна. Дебора започна да барабани с пръсти по облегалката за ръце. По радиоуредбата се разнесоха обичайните указания — сгънете масичките, изправете седалките…

Хайде. Ако ще кацаме, да го направим.

Тя се втренчи навън през прозореца. Самолетът мина през облаците и после се видя градът. Дебора направи опит да се ориентира кое от предградията вижда — колкото да занимае с нещо съзнанието си. Нищо не изглеждаше познато. Видя само индустриални комплекси от складове и огромни паркинги, а сетне бели къщи, които едва се забелязваха през дърветата и дълги, оживени пътища, осеяни с бензиностанции. Пейзажът можеше да е от всеки голям град.

Стюардесата, която я предупреди, че ще бъде придружена, седна на сгъваемото столче до вратата на пилотската кабина и си сложи предпазен колан. За миг погледите им се срещнаха и жената бързо се извърна. Заловена без професионалната си усмивка, тя изглеждаше уморена и малко притеснена.

Хайде. Да приключваме.

Дебора видя коли, автобус и дори неколцина от малкото пешеходци в Атланта, а после върхове на дървета, жици и изведнъж оживена магистрала и мост. Самолетът прелетя над шосе с три ленти в двете посоки и висока телена ограда и след това се появиха писти със знаци и букви, оградени от стотици декари ниски шубраци и трева. Последва още едно разтърсване и сетне настъпи тишина. Самолетът сякаш се носеше без мотори и гравитацията не съществуваше. Накрая колесникът меко докосна земята и Дебора усети, че се навежда напред от инерцията.

До нея се приближи един от стюардите, млад, атлетичен мъж, който имаше вид на хомосексуалист.

— Къде са нещата ви, госпожице Милър?

Тя го погледна глуповато и кимна към багажния шкаф над главата й. Той протегна ръце и взе раницата и пазарската чанта.

— Нещо друго?

— Не.

— Ще излезем веднага щом спрем.

Дебора кимна и не отговори. Устата й беше пресъхнала. Тя се огледа, без да знае какво търси. Спомни си, че когато беше десетгодишна и изнасяше самостоятелен концерт на пиано, надничаше през завесата на бруклинския културен дом, за да види баща си в публиката. Ръцете й се потяха и трепереха — това беше сценичен страх. И сега изпитваше същото.

Самолетът намали скоростта, зави, измина още малко разстояние и спря. Преди да светне таблото с указание към пътниците да разкопчеят предпазните колани, стюардът помогна на Дебора да стане и я поведе към изхода. Жената, която седеше там, стана и тръгна с делови вид и извърнат встрани поглед.

Придружителят на Дебора натисна лоста на заключващия механизъм и бутна вратата. Облечените в непромокаеми светлоотразителни якета мъже и жени от поддръжката в подвижния тунел се отместиха встрани и Дебора видя униформен полицай. До него стояха Кийн и Сернига.

— Благодаря — каза Кийн на стюарда. — Ние ще поемем нещата оттук.

Униформеното ченге взе чантите й, а стюардът се върна в самолета, без да пророни дума.

— Бихте ли дошли с нас, госпожице Милър? — попита Сернига. — Искаме да ви зададем няколко въпроса.

— Няма да дойда с вас.

— Ще дойдете — рече Кийн и се приближи до нея.

Навътре в тунела настъпи суматоха и след миг се появи изтормозен на вид мъж с разрошени коси. Калвин Бауърс. По петите му тичаше пазач от охраната.

— Дебора — извика той.

— Разкарайте го! — изкрещя Кийн.

— Опитват се да ме задържат! — извика Дебора.

Пазачът застана пред Калвин, който се опитваше да види какво става.

— Аз съм неин адвокат! — извика той. — Не можете да я арестувате, без да вземете и мен.

— Не я арестуваме — отвърна Сернига, без да откъсва очи от Дебора, — въпреки че можем и ще го направим, ако глупавото й упорство продължава.

Калвин се освободи от охраната, взе на бегом последните няколко метра и се присъедини към тях. Пазачът го последва като надигран футболен защитник.

— Може ли да повикаме други ченгета? — обърна се Дебора към Калвин.

— В безопасност сте — каза Сернига.

— С вас? — извика тя. — Сериозно? Искам да видя значката ви.

Лицето на Сернига помръкна.

— Нямаме време за такива неща — започна той.

— Искам да видя значката ви! — повтори Дебора, повишавайки тон.

Сернига погледна накриво Кийн. Другият детектив сви рамене и отмести поглед встрани. Сернига направи кисела физиономия, бръкна в якето си, извади черен кожен калъф с размера на портфейл, отвори го и й го показа.

Дебора се вторачи в съдържанието на портфейла. Там имаше карта със снимката на Сернига, шофьорска книжка и три големи букви: ФБР.