А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (54)

51.

Самолетът на авиолинии „Делта“, извършващ полет 133, излетя от Атина навреме малко след обяд и пое по траекторията си към летище „Дж. Ф. Кенеди“ и после към Атланта. Пътуването щеше да продължи четиринадесет часа. Дебора гледаше синьото небе и омарата над пистата и изпробваше удобно място за краката, изпитвайки познатото смущение и безнадеждност от недостатъците си.

Приеми истината — помисли тя. — Светът е устроен за по-дребни жени във всяко едно отношение.

Самолетът се издигна във въздуха и тя се опита за последен път да зърне Акропола, но не видя нищо, освен бледи правоъгълници от избелял бетон, каквито имаше в изобилие в този невероятно красив град. Престоят й в Гърция беше свършил и Дебора се прибираше у дома. Съдбата й поне беше по-завидна от участта на гърците след Троянската война. Повечето не се бяха върнали, а останалите бяха заварили убийства и хаос. На Одисей му беше провървяло повече, но му бяха необходими десет години, докато се добере до Итака и появата му бе предизвикала смут. През следващия час Дебора се зачете в списанието на авиолинията, като разлистваше цветните реклами за места, където не беше ходила и се питаше колко от тях ще види, преди да умре.

Странно. В стерилната обстановка в самолета, с тихото бръмчене на моторите и притъпяващото налягане в ушите й, мисълта, че през последните няколко дни на два пъти животът й висеше на косъм, беше невероятна дори за въображението. За пръв път, откакто чу звука на мотопеда по пътя за Акрокоринта, и първите изстрели от пушка изсвистяха в руините, тя се запита дали всичко не е било някакво огромно недоразумение или абсурдна случайност.

Той знаеше името ти. В тунела към водохранилището те нарече Дебора.

Споменът я накара да потрепери.

Да ти предстои да умреш, без да имаш представа защо.

И двата пъти убиецът беше един и същ, татуиран с думата, която Ричард озадачено беше надраскал в нощта, когато беше умрял. Това едва ли беше случайно. Някой искаше Дебора мъртва.

Но защо? Да убият Ричард заради съкровищата, които се бяха оказали без никаква стойност, беше едно, но да я преследват в друг континент само няколко дни след смъртта му беше нелогично. Дебора беше разбрала, че златото и предметите от гробницата са направени от местен селски занаятчия като сувенири за богати и претенциозни туристи, но преследвачите й не знаеха ли това? Не беше трудно да го научат. Сигурно им беше ясно, че предметите нямат стойност. Ако убиецът също го знаеше, тогава защо я преследваше?

Няма логика.

Възможно ли беше в края на краищата съкровището да е автентично? Наистина, тя не разполагаше с безспорни доказателства нито за това, нито за противното, а само с догадки и косвена информация. Подвел ли я беше Попадреус да мисли, че колекцията е фалшификат, опитвайки се да я отклони от следата, докато чака пристигането й в Гърция? Да, и това беше възможно, но изглеждаше малко вероятно. Ако трупът с погребалната маска се появеше в Атина и бъдеше изложен в музея, Дебора незабавно щеше да разбере откъде е дошъл и щеше да въвлече гръцкото правителство в сложен и скъпоструващ съдебен процес по въпроса кой е притежателят на съкровището и как се е сдобил с него.

Ако дотогава не те убият — обади се вътрешният й глас, който обичаше да говори такива неща. — Ти разговаря с Попадреус за интереса си към погребалната маска и изведнъж те причака убиец. Случайно ли беше това?

Не й се вярваше, че директорът на музея е способен на такава кръвожадна пресметливост. Знаеше, че доводът не е убедителен, но не разполагаше с друго.

Дебора се облегна назад, затвори очи и отмести мисълта си към Калвин, който беше обещал да я чака, когато пристигне. Тя се усмихна. Удоволствието от приятното очакване за известно време прогони неприязънта й към интимните връзки и всички старомодни предупреждения, които вътрешният й глас обожаваше.

Думите на нападателя обаче продължаваха да кънтят в съзнанието й. Дебора нямаше представа какво става. Всъщност, колкото повече напредваше в догадките си, толкова по-объркана се чувстваше, сякаш се опитваше да сглоби един ребус с парчета от две мозайки. Струваше й се, че зад картината, която вижда, има друга, съвсем различна.

Все пак успя да поспи три часа и когато се събуди, видя, че стюардесите прибират остатъците от вечерята и се подготвят за приземяването в Ню Йорк. Щом кацнаха, Дебора си купи „Ню Йорк Таймс“ и жадно го изчете от край до край, докато чакаше отново да се качи на самолета.

Четиридесет и пет минути преди предвидения час на пристигането им в Атланта, до Дебора се появи стюардеса, и се наведе над нея. Предразполагащата й усмивка криеше някаква предпазливост и бдителност в гласа й.

— Вие ли сте госпожица Дебора Милър? — усмихна се тя, показвайки съвършените си зъби.

— Да. Проблем ли има?

— Не — умело излъга стюардесата. — Скоро ще се приземим в Атланта и исках да се уверя дали сте на мястото си, посочено в билета.

Дебора застана нащрек.

— Когато кацнем, някой от стюардите ще ви придружи.

— Защо? Не разбирам.

— Трябва да слезете първа от самолета.

— Първа?

— Преди останалите пътници.

— Какво? Защо? Какво става?