А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (60)

57.

Калвин вече беше станал и търсеше къде да отидат да закусят, когато Дебора се събуди. Тя лежа няколко минути, с неопределена тревога за предстоящия ден. След това се изкъпа, облече се и се вторачи безучастно във вестника, докато Калвин се върна.

Хапнаха омлети в малък ресторант. Омлетите бяха превъзходни. Нахраниха се бързо и разговаряха малко. Имаха няколко часа, докато резултатите станат готови, но не можеха да чакат в хотела, нито в някое заведение. Тя погледна часовника си три пъти за пет минути и в края на краищата решиха да чакат в лабораторията, за да разберат какво са установили анализите, веднага щом персоналът беше готов да им каже нещо.

Дебора имаше чувството, че отново е ученичка и чака хирурзите, които оперират баща й, да излязат от операционната. Тогава седя шест часа заедно с една дремеща съседка. Фиксираше голямата стрелка на часовника толкова съсредоточено, сякаш трябваше да я следи как се премества. Вратите се отвориха няколко пъти, но винаги някой излизаше, защото смяната му бе приключила. Най-после хирургът се появи и сърцето й подскочи, заредено с надежда. В същия миг видя изражението му и разбра, че баща й е починал. Стоя права в неестествено бялата стая, докато лекарят търсеше подходящи думи, а дремещата съседка се събуждаше сумтейки. Жената беше от крайно религиозните евреи и я посъветва да разкъса дрехите си над сърцето си в знак на скръбта си. Макар и объркана и озадачена, Дебора се подчини. Това беше последният акт на еврейска ортодоксалност, който извърши. Следващата седмица предизвикателно, но тайно, си купи салата от скариди от магазин за деликатеси в Бруклин и насила ги изяде. Беше спазвала кашер^[1], но сега се разбунтува.

Всъщност, макар че не се завърна към юдаизма, тя все още съжаляваше за онзи ден и за тайно изядените скариди. Това беше израз на негодуванието й на тринадесетгодишно момиче към Бога, който беше отнел баща й. Постъпката й беше непристойна и баща й би я намерил за оскърбителна, не толкова, защото нарушава обичая, колкото заради злобната й отмъстителност и дребнавост.

Е, това беше много отдавна — помисли тя.

Чакаха във фоайето час и половина и най-накрая се появи доктор Керем.

— Много сте нетърпеливи — каза той и размаха адресиран плик, от който извади няколко сгънати компютърни разпечатки. — Готов съм да изпратя резултатите. Искате ли да ги видите?

— Разбира се — отвърна Дебора, като се преструваше, че е спокойна, но прекаленото й безразличие накара Керем да надникне над очилата си.

Чакаха отдавна. Разбира се, че искаха да видят резултатите.

Той им подаде куп листове за всяко изследване. Имаше графични компютърни разпечатки, придружени от страници с цифри и технически обяснения, дебели колкото роман.

— Какво виждам тук? — попита Калвин, размахвайки първата пачка.

— Това е керамиката — обясни Керем. — Анализите показват, че е от осемнадесети или деветнадесети век. Не можем да бъдем по-точни, защото през онзи период широката употреба на твърди горива изкривява резултатите.

— Сигурен сте, така ли? — попита Дебора. — Не може да са антични.

— Какво имате предвид под антични?

— От бронзовата епоха. Да речем дванадесети век преди Христа.

— Категорично не.

Тя почувства, че тялото й увисва, сякаш изведнъж въздухът е изпуснат от балон в стомаха й. Това не беше изненада, но все пак беше потискащо. Ричард категорично беше умрял заради копия без никаква стойност и нещо по-лошо — може би бе живял заради тях.

— А човешките останки? — попита Калвин.

— Друго нещо — отвърна Керем.

Дебора осъзна чак след известно време какво бе казал.

— В какъв смисъл? — попита Калвин. Изглеждаше съсредоточен и очите му бяха ясни и изпитателни и не мигаха.

— Трупът не е от същия период — отговори Керем.

— На колко години е? — затаила дъх, попита Дебора. Виж това не го очакваше.

— Не е стар. От по-скоро е.

— Какво? — Тя отвори широко очи.

— Някъде от петдесетте години на двадесети век.

— Сигурен ли сте? — попита Калвин.

Керем придоби оскърбен вид.

— Спектрометърът открива разпадането на радиовъглерода. Измерва възрастта въз основа на известната скорост на разпадане на радиоактивните изотопи в органичен материал и е точен до периоди отпреди петдесет-шестдесет хиляди години. Всичко по-старо от тази граница вече не съдържа радиовъглерод. От друга страна, ядрените опити през петдесетте години на двадесети век значително са повишили нивото на радиация в органичния материал. Разликата между материала преди онези тестове и тези след или по време на тях е отличителна и ясно изразена. Човешките останки очевидно са отпреди ядрените опити, но при всички случаи след периода осемнадесети — деветнадесети век. Трупът е от началото на двадесети век. Смъртта вероятно е настъпила през четиридесетте години.

Дебора усети, че челюстта й увисва. Четиридесетте години на двадесети век? В това нямаше никаква логика.

— Може ли да видя анализите? — попита Калвин.

Керем му даде плика и той озадачено прелисти страниците с информация.

Дебора искаше отново да попита дали всичко това е сигурно, но знаеше, че подобен въпрос е безсмислен и би показал липса на уважение.

— Ами, добре. Ние ще тръгваме.

— Другите резултати ще бъдат готови вероятно след два месеца — каза Керем. — Да ги изпратя ли до музея?

— Другите резултати? — учуди се Дебора. Чувстваше се някак мудна и глупава, сякаш беше леко пияна.

— Испанският галеон.

— А, да. Изпратете ги до музея.

Керем им благодари за интереса им към услугите на Центъра, взе плика от Калвин и ги остави да стоят в празното бяло фоайе, което вече приличаше повече на болница, отколкото на чакалня.

— Добре ли си? — попита Калвин.

— Да. Ще се обадя на Сернига. — Дебора нямаше друг избор. Времето да си играе на детектив беше минало.

— Хубаво. — Той я погледна изпитателно. — Може би умно. Ще се отбия до тоалетната, докато говориш с него. И после предполагам, че ще си вземем нещата и ще тръгнем.

Това беше почти въпрос, сякаш тя можеше да му предложи да прекарат няколко почивни дни в планината. Дебора едва чу думите му, кимна и потърси мобилния си телефон.

Излиза, че трупът не е на Агамемнон. Всъщност напоследък не беше и мислила друго, но въпреки това изпита странно безпокойство. Не ставаше дума за древна мумия, прекарала векове в земята, нито за кости, взети от гробище в края на деветнадесети век. Трупът беше по-скорошен и вероятно нямаше връзка с Шлиман, с разкопките, с Микена и дори с археологията. В мислите й изплува и друг настойчив въпрос, докато колебливо натискаше бутоните на телефона. По време на издирването си беше разсъждавала за изчезналите от спалнята на Ричард предмети, задавайки си въпросите какви бяха те и защо. Сега тези въпроси бяха изместени от един.

Чий беше трупът зад библиотеката на Ричард?

И кой го беше убил?