А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (30)

28.

Това беше невъзможно. Твърдението, че в стаичката в Атланта е бил трупът на Агамемнон, беше абсурдно. Невероятно беше и археолог от деветнадесети век да е изкопал и съхранил непокътната мумия, лежала в земята три хиляди и петстотин години.

Дебора изведнъж я доядя, че толкова дълго слуша небивалици. И Ричард ли е вярвал в тях? Усети се ужасно потисната. Поиска номера на Маркъс, за да му звънне по-късно и той й го издиктува, без колебание.

Седя повече от час вцепенена на леглото. Дълго обмисля, тъй като не можеше да приеме абсурдната идея на Маркъс за Агамемнон. Сетне отново взе слушалката и започна да набира номер.

След тридесет минути полицията на окръг Декалб откри номер за връзка с Дейвид Барънс, човекът превел писмото на руснака Волошинов. Барънс отговори на второто позвъняване. Гласът му прозвуча така, сякаш беше буден и нащрек.

Дебора не уточни подробности, придаде си официален тон и пристъпи направо към въпроса.

— В писмото има един ред, където се споменават останки. Имате ли представа за какви останки по-точно става дума?

— Мисля, че руската дума беше „остаки“ — отвърна той. Очевидно беше въодушевен, че има възможност да говори по темата, и не полюбопитства коя е тя, защо му се обажда и защо му задава такъв въпрос. — Може да означава много неща. Старинни предмети. Остатъци. Отломки.

— Антики?

— Предполагам. Почакайте. Ще проверя в записките си.

Последва тишина. Чуваха се само далечни звуци, вероятно от телевизор. После Барънс отново взе слушалката.

— „Остаки“ ли казах? Не, не е така — каза той по-скоро заинтригувано, отколкото извинително. — „Останки“. Съжалявам, не забелязах „н“-то. Хм.

— И какво означава?

— Същото, но малко по-специфично.

— Продължавайте — прошепна тя.

— Човешки останки, нещо като труп.

Дебора затвори очи.

— Странно — отбеляза Барънс.

— А последната дума в откъса? — настоя тя и усети, че пулсът й се учести. — Написали сте Мария. Имате ли представа какво означава това?

— Не съм сигурен дали буквите са точно тези. Текстът беше изпокъсан, изцапан и лошо написан. Приличаше по-скоро на МАГД, но не разбрах какво означава. Написах Мария малко произволно.

— Възможно ли е да е част от по-дълго име? На човек… или на място?

— Може би. Не мога да кажа.

Дебора му благодари за отделеното време, затвори, легна по гръб и се вторачи в тавана. По някое време стана, провери дали вратата е заключена, отново легна и след по-малко от пет минути заспа.

 

 

Спа дълбоко няколко часа, но се събуди преди изгрев. Националният археологически музей отваряше в осем, а тя седеше на стъпалата вече от половин час. Казаха й, че директорът Попадреус вече е в кабинета си, но не желае да бъде безпокоен.

— Той ме очаква — настоя Дебора, след като се представи. Това донякъде беше вярно, макар и не точно в смисъла, който тя вложи в думите си.

— Един момент — каза служителката с вид на военен.

Не беше ясно дали грубото й, безцеремонно държане се дължи на свободното й владеене на английския език или на характера й. Ограничени от родния си език, туристите вероятно изглеждаха щастливи и снизходителни, наивни в предположението си, че светът ще се приспособи към тяхното неведение. Дебора се усмихна и каза „ефхаристо“^[1]. Жената кимна, но не отвърна на усмивката й.

Наблизо се отвори врата и във фоайето влезе Димитри Попадреус, погълнат в разговор с висок мъж с жълтеникава кожа, големи очила и делови костюм. Някои мъже не се чувстваха удобно в костюми, но на тези двамата очевидно им бяха като втора кожа, сякаш бяха родени с тях. Видът им излъчваше спокойствие и рутинен авторитет. Дебора се обърна към тях. Директорът на музея я видя и поведе другия мъж към нея. Разговорът им изглежда беше приключил. Попадреус я погледна иронично.

— Експонатите ли искате да видите отново или мен? — попита той.

— И двете — усмихна се тя.

— Естествено. — Попадреус се обърна към госта си. — Госпожица Милър е уредник на музей в Съединените щати и проявява интерес към нашата микенска колекция. Това е Александър Давос, министърът на културата и антиките.

— За мен е чест да се запознаем — рече Дебора и се почувства неудобно, докато се ръкуваше с него.

— Надявам се, че не сте дошли да купите нещо от нашия приятел тук — каза министърът и лицето му се разтегли в усмивка. Гласът му беше спокоен и английският безупречен. Произнасяше думите прекалено отчетливо. — Ние предпочитаме да пазим съкровищата си в родината им.

— Разбира се — отвърна Дебора. — За съжаление това невинаги е възможно.

В очите му проблесна нещо. Той понечи да се обърне към Попадреус, но после усмивката се върна на устните му, и премълча онова, което искаше да каже.

— Да, така е. Е, трябва да тръгвам. Димитри, ти ще… — Давос довърши изречението на бърз гръцки. Директорът на музея кимна и стисна ръката му. — Беше ми приятно да се запозная с вас, госпожице Милър.

Той се отправи с бързи крачки към главния изход. Служителите мигновено го разпознаха, усмихнаха се и му кимнаха за поздрав.

— Дано не съм го обидила — каза Дебора.

— Не, разбира се — отвърна Попадреус. — Искали сте да разговаряте с мен?

— Да, за разкопките на Шлиман.

— Отново. — Той наклони глава на една страна. Видя й се, че изражението му не е много любезно. — Естествено. Може би предпочитате да отидем в кабинета ми.

Попадреус тръгна бързо и тя го последва, като трябваше да подтичва, за да го настигне.

Директорът зае мястото си зад бюрото и й направи знак да седне на стола. Тонът му се промени в сърдечно и общително държание — сега изглеждаше искрен и дори доволен, че я вижда.

— Кафе? — предложи той. — Истинско е, а не нескафе.

Дебора прие от учтивост. Подозираше, че не всеки получава кафе в малкото му царство. Попадреус вдигна телефонната слушалка, разпореди се на гръцки и после отново насочи вниманието си към нея.

— Е, какви въпроси имате?

— Некрополът в Микена съдържал ли е трупове?

— Разбира се. Нали е некропол.

— Имам предвид дали там все още е имало тела, когато шахтите са били разкопани?

— Да, имало е частични останки.

— Наистина? След толкова много време?

— Чували ли сте за блатните хората от торфеното тресавище в Северна Европа?

— Разбира се.

Най-известните тела на блатните хора бяха на човека от Линдоу и човека от Толунд, намерени в Северна Англия и Скандинавия. Те бяха датирани някъде около първи век, очевидно убити при ритуално жертвоприношение и хвърлени в тресавищата. Бяха открити чак през двадесети век в изумително добро състояние. Единият труп беше забелязан по време на строителни работи в Манчестър и местните полицаи бяха помислили, че са попаднали на наскоро убита жертва. Всичко се виждало ясно — зъбите, мускулите, кожата, косата, съдържанието на стомаха и гаротата около врата.

— Но тези тела са се съхранили благодарение на химичните вещества в тресавището — възрази Дебора. — Подобен състав на почвата се среща изключително рядко. Тук на юг няма такова нещо.

— Вярно е — усмихна се Попадреус, очевидно доволен, че тя е заинтересувана и е наясно с новостите в професията. — Но тези условия може да се създадат изкуствено, ако тялото е непокътнато в момента на откриването.

— Обикновено обаче не става така.

— Чели ли сте „Хамлет“ на Шекспир, госпожице Милър?

— Да. — Дебора се замисли. Учителят й по литература в гимназията обичаше да казва, че всички важни неща водят към Шекспир.

— Спомняте ли си какво казва гробарят на Хамлет, когато го пита колко време трябва да лежи човек в земята, докато изгние?

— Опасявам се, че не.

— Той отговаря, че трупът на кожаря се запазва най-дълго, защото кожата му е така ощавена от занаята, че не пропуска вода. Водата е най-важният фактор за разлагането за мъртвите тела.

— Искате да кажете, че сухият климат тук консервира труповете, като ги изсушава? — попита Дебора.

Хрумна й идея и реши да я провери.

— При най-ранните погребения в Египет полагали трупа в горещия пясък на пустинята. Сухият въздух изсмуквал влагата от тялото и постепенно го мумифицирал. По-късните практики — изваждането на органите, увиването в платнени ивици, импрегнирането с химични вещества и така нататък — са били опити да се пресъздаде естественото изсушаване на телата в пясъка на пустинята.

— Но когато бъде изровено изсъхналото до такава степен тяло, би се разпаднало при контакта с въздуха.

— Да, би се превърнало в прах, с изключение може би на няколко кости.

Дебора си помисли, че историята на Маркъс като че ли не е толкова абсурдна…

— Какво е намерил Шлиман в Микена? — попита тя.

— В некропол А е открил костите на няколко тела, включително детски. Всичко е било внимателно опаковано и изнесено от обекта.

— Къде?

— Тук. Не ги експонираме, но ги съхраняваме в подземието на музея.

Дебора се стъписа.

— Тук?

— Да — усмихна се той на реакцията й. — Това не е тайна.

— Но те са само части от кости, нали?

— Всички, с изключение на една мумия. Намерена е близо до маската, която вчера ви заинтригува.

Тя се вторачи в него.

— Имало е… плът?

— Очевидно — отвърна директорът и по навик сви рамене. — Шлиман е съобщил, че има непокътнат труп, чертите на лицето… всичко. Извикал местни специалисти по балсамиране, за да се опитат да съхранят останките, като пресъздадат условията, запазили блатните хора. Така предполагам. Вероятно с алкохол и растителна смола.

— Успял ли е да го направи?

— Уви, не. Трупът се разпаднал.

 

 

Дебора стоеше сама и в пълно недоумение пред златните погребални маски. Ако труповете наистина бяха изсъхнали в безводната гръцка почва, възможно ли беше Шлиман, който очевидно се беше опитал да спаси някои от тях, да бе усъвършенствал метода си на балсамиране върху тяло, за чието съществуване не бе съобщил на правителството? Затова ли прочутата му телеграма, че е видял лицето на Агамемнон, по-късно беше отхвърлена като фалшива, тъй като е решил да скрие трупа от властите? Но ако беше така — защо? Всеизвестно беше, че Шлиман е бил мечтател и е обичал да се хвали. Нямаше ли гръмогласно да разгласи новината за откритието си?

Той обаче не беше предал находките си от Троя на турските власти. Беше направил снимка на откритието си, заявявайки, че съкровището е от погребението на царя на Троя. После всичко беше изчезнало. Много от книгите в спалнята на Ричард бяха доста стари и въпреки че някои съдържаха фотографии на София, съпругата на Шлиман, отрупана с изчезналите накити, никоя не предлагаше обяснение какво се е случило с тях. Това не означаваше, че няма обяснение. Дебора гледаше застиналите златни лица на маските и се питаше дали в края на краищата Ричард беше успял да се сдобие със запазения труп на някой микенски цар…