А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (52)

50.

Съобщи за случилото се на пазачите, които на свой ред се обадиха на полицията. Попитаха я дали мъжът е мъртъв и тя отговори, че вероятно е в безсъзнание. Полицейската кола пристигна след двадесет минути и докато ченгетата извадиха фенерчета и стигнаха до тунела към водохранилището, мина още време. Дебора чакаше на слънцето. Двама полицаи влязоха вътре, единият с изваден пистолет. Бръмченето на малък мотоциклет й подсказа, че няма да намерят никого в тунела. Младежът несъмнено се беше измъкнал от заешката си дупка, докато тя се обясняваше с полицията, и безшумно и незабелязано беше минал през тайния изход и бе отишъл до мотопеда си, оставен в подножието на крепостните стени.

Ченгетата записаха името й и хотела, където беше отседнала, но когато Дебора им каза, че смята да се качи на първия самолет за Америка, прибраха тефтерчетата си и погледнаха часовниците си. Закараха я обаче до Коринт и хотел „Ефир“ и й спестиха пътуването с автобус и мъчителното ходене пеша, с което не беше сигурна, че ще може да се справи.

В хотела нямаше съобщения за нея и макар че се изкушаваше да отиде в интернет кафенето, за да провери електронната си поща, реши да не рискува. Предупреди на рецепцията, че ще напусне рано сутринта, купи си сандвич от бара във фоайето и се заключи в стаята си. Изяде го бързо, пи вода, резервира по телефона място в самолета и без да мисли, си поръча храна, приготвена по еврейските религиозни изисквания — нещо, което дотогава не беше правила.

Вярваш в Бога пред лицето на белите зайчета убийци? — иронично подхвърли вътрешният й глас.

Едва ли.

С някакъв несъзнателен импулс реши да се обади на Калвин Бауърс. Набра номера бързо, за да няма време да мисли какви ги върши, нито какво ще каже.

— Ало? — чу отсреща. Гласът му прозвуча уморено и леко раздразнено.

Дебора трябваше да се сети за часовата разлика, преди да му позвъни. Известно време тя мълчеше, сякаш отново беше четиринадесетгодишна и неочаквано бе решила да се обади на защитника на футболния отбор, разкъсвайки тънките като паяжина нишки, изграждащи йерархията в училищната култура. Мълчеше, подобно на онова позвъняване, блажено несъзнаваща глупостта си, докато футболният защитник Тим Андрюс бе започнал да се смее.

— Дебора? — попита Калвин Бауърс. — Ти ли си?

Внимателният, нежен и дори изпълнен с надежда глас, съвсем различен от злорадото презрение на Тим Андрюс, я накара да се оживи.

— Да. Извинявай, че те безпокоя. Много съм нетактична…

— Няма проблем. Къде си?

— Утре се връщам. Днес някой се опита да ме убие. Отново. Но инак съм добре.

Онова „отново“ прозвуча като на шега. Дебора слушаше и само се чудеше на равнодушния си, спокоен глас, докато отговаряше на загрижените му въпроси, и се питаше защо е толкова безучастна. Паниката, напрежението, бруталното, смазващо разочарование, чувството за пълен провал, ужасът и изтощението се бяха изпарили като утринна роса, изсушена от силно обедно слънце, и тя се чувстваше различна и необяснимо доволна.

— В колко часа пристигаш? — попита Калвин. — Ще дойда да те посрещна.

Дебора смътно се запита защо това го интересува и защо й е толкова приятно от този факт.

— Ще бъде хубаво да те видя — рече той.

Дебора се усмихна при тази мисъл.

— Да.

Сутринта тя се качи на първия автобус за Атина, обади се на летището, за да провери дали самолетът ще излети навреме и взе такси до Археологическия музей. Попадреус вече беше в кабинета си. Беше облечен в същия безупречен черен костюм, но косата му беше разрошена и изглеждаше разтревожен. Когато разбра кой го търси, добродушната му изразителна усмивка засия на лицето му миг по-късно от обикновено.

— Госпожице Милър, радвам се да ви видя. За съжаление днес съм много зает.

— Дойдох само да се сбогувам. Самолетът ми излита след три часа.

Той видимо се отпусна и усмивката му стана по-сърдечна.

— Съжалявам да го чуя — отвърна Попадреус. Очевидно говореше сериозно. — Моля ви, седнете. Ще пиете ли кафе? Не е…

— Нескафе — усмихна се тя. — Да, с удоволствие. Ще ми бъде приятно.

Той поръча кафето по телефона, без да откъсва очи от нея, и след като затвори, Дебора реши да премине направо към въпроса.

— Няма да ви отнема много време. Искам само да ви кажа причината да дойда тук.

Попадреус усети преднамереност в държането й и се изправи на стола, сякаш се подготвяше да чуе лоша новина.

— Не дойдох само като турист. Човекът, за когото работя и който създаде и финансира музея, беше убит преди няколко нощи. Намерих го в стая с малка, но очевидно богата колекция от гръцки антики. Мисля, че е възнамерявал да я подари на музея. Не видях всичко, но смятам, че е имало труп с погребална маска и други погребални предмети на микенски цар от бронзовата епоха. Мисля, че според убития Ричард Диксън тези предмети са били открити от Шлиман и нелегално пренесени в частна колекция в Германия. В края на Втората световна война германците са се опитали тайно да транспортират в град Магдебург или в Швейцария, но американска танкова част им е отрязала пътя и им е попречила. Сбирката е била продадена на черния пазар, изплъзвайки се от ръцете най-малко на един заинтересуван колекционер, както и на руското правителство, което е искало да я прибере в Москва, така както вече е било присвоило колекцията, известна като „съкровището на Приам“. Ричард вероятно е смятал, че тленните останки са мумията на Агамемнон.

Настъпи мълчание.

— А какво е вашето мнение? — попита директорът на музея. Гласът му беше тих, монотонен и някак особено внимателен.

— Ако наистина има труп или части от него — отвърна тя, — убедена съм, че не е на Агамемнон, нито пък е особено стар. Освен това съм сигурна, че погребалната маска и другите предмети са изработени от местен гръцки занаятчия в края на деветнадесети век. Нямам представа как са се озовали в Германия и под чие покровителство, но сега знам какво се е случило с тях в края на войната, и че са били в тайна стая до малък музей в Атланта, Джорджия.

Кафето пристигна. Двамата мълчаха, докато им го поднасяха и предпазливо се наблюдаваха.

— Всичко това е много интересно — равно отбеляза Попадреус, — но съм любопитен защо искахте да го споделите с мен, преди да заминете.

Това беше първият му погрешен ход. Отбягвайки погледа й, той се съсредоточи да слага захар в кафето си.

— Мисля, че знаете защо.

— Нима? И защо?

— Гръцкото правителство е научило, вероятно чрез вашата институция, че трупът е изнесен тайно от разкопките на Шлиман и е изчезнал някъде в Германия за петдесет години, и после на друго място за още петдесет. Появил се е в Атланта, но е трябвало да убедите собственика му да го върне в родината му. Можело дори да му се предложи другите артефакти да останат в Съединените щати в замяна на трупа и погребалните предмети. Министърът на културата и антиките, с когото случайно се запознах тук чрез вас, може би е предложил въпросът да бъде уреден и е отпуснал значителна сума, за да вземе липсващите ценности в интерес на гръцката национална култура.

Попадреус дълго мълча, после въздъхна и се усмихна.

— Интересен разказ, въпреки че се основава единствено на предположения и догадки.

— Благодаря — отвърна Дебора и отпи от кафето.

— Всъщност е толкова интересен, че ми е любопитно да чуя края.

Тя остави чашата и го погледна. Попадреус не я провокираше, нито отричаше казаното от нея. В очите му имаше нещо друго — изражение, че знае за какво става дума, и тъга, въпрос, покана и дори молба, намерение да разкрие толкова, колкото поискат от него.

— Добре — каза Дебора. — Двама експерти по микенски антики, наети от музея или негови служители, са били изпратени в Атланта, за да се срещнат с притежателя на трупа и да преговарят за връщането му в Гърция, след като получат доказателство за автентичността му. Горе-долу по същото време един руснак също отива в Атланта, за да се опита да вземе реликвата, макар че не знам дали е действал самостоятелно или от името на страната си.

Дотук тя беше сигурна в историята. Но имаше два възможни финала, и се колебаеше с кой да започне.

Гърците виждат артефактите, остават доволни и искат незабавно да ги вземат, но собственикът има претенции и възниква спор, завършил с насилие…

Директорът на музея вдигна ръка, за да я спре. На лицето му се изписа обидено изражение. Дебора предположи, че е забелязал нейната неубеденост в тази хипотеза за финала.

— Да опитаме втория вариант — каза той.

— Двамата агенти или културни аташета остават смаяни от видяното и искат да вземат трупа за по-задълбочени изследвания. Ричард се съгласява и им позволява да изнесат сандъка с мумията и другите ценности. Радва се, че антиките ще се върнат в Гърция, но все още възнамерява да задържи за музея останалата част от колекцията. След като гърците заминават с трупа, влиза някой друг, разбира, че е пропуснал сделката и убива Ричард и руснака, който междувременно се е представял за бездомник, за да може да следи какво става в музея. В това време гръцките агенти изследват трупа, установяват, че не е автентичен, и решават да не пренасят предметите в Гърция и да се скрият, опасявайки се, че ще ги обвинят в убийството на Ричард.

— И че ще поставят в неудобно положение своето правителство — бавно, сякаш обременен от някаква тежест, вметна Попадреус. — В края на краищата за държавата би било изключително неловко да предприема такива мерки, за да си върне нещо, което се е оказало без каквато и да било историческа и културна стойност.

Дебора реши, че думите му са равностойни на признание.

— Тогава някой друг е убил Ричард? — попита тя.

— Гърците много се гордеят с миналото си. И имат основание, особено що се отнася до древното им наследство. Това им е необходимо. Помага им осезаемо да чувстват кои са. Но не вярвам, че грък би одобрил убийство на човек, за да занесе в родината си мъртвец. — Той замълча за миг, изведнъж изгърбен, с вид на смачкан, претърпял поражение човек. — Ричард Диксън беше принципен човек и приятел на гръцкия народ. Разкритието, че онова, което предложи, не е автентично, беше горчив хап и за него, и за нас. Приемете най-искрените ми съболезнования.

Дебора наведе глава. Не беше сигурна какво има предвид Попадреус под „нас“, но изглежда включваше и нея. Тя неочаквано се трогна и не можа да намери думи.

— Ще изпуснете самолета си — каза директорът на музея и стана.

Тя примига два пъти, успя да се усмихне и се изправи.

— Благодаря за кафето. Беше много хубаво.

— Винаги сте добре дошла.