А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (36)

34.

За щастие автобусът, който чакаше с включен двигател на автогарата, имаше тъмни стъкла и климатик — и не беше разнебитен, нито пълен с кози и други домашни животни, както се беше опасявала Дебора. Местните жители използваха предимно този начин на пътуване.

Излизането от града продължи четиридесет минути, после пейзажът драстично се промени. Появиха се пясъчни хълмове, осеяни с маслинови дървета. От време на време вляво проблясваше лазурното море. Пътуваха от Атика към Пелопонес, където — съзнанието й на археолог работеше — имаше най-много древни исторически паметници. Коринт, Микена, Тиринс, Епидаврос с уникалния му театър и Аргос, чието име носеше областта Арголид.

Автобусът спря за малко в Елефсина, предоставяйки на пътниците възможност да си купят нещо от прекалено скъпите закуски и разхладителни напитки. Дебора използва възможността да се разтъпче и да подиша чистия въздух извън Атина. После минаха над канала, прекосявайки големия провлак по мост, от който се откриваше главозамайваща гледка стотици метри надолу към бездната. От тази височина огромните фериботи изглеждаха като детски играчки. Крайната спирка на автобуса бе близо до хотела й.

„Ефир“ се намираше на оживена улица, на няколко преки от брега на морето. Древният град Коринт беше малък, чист и слънчев, по-скоро делови, отколкото туристически център и нямаше обаянието на Делфи, Епидаврос или Микена, тъй като повечето чужденци вече бяха преситени от зрелищните руини в Атина. Дебора влезе през плъзгащите се остъклени врати и зачака собственикът на хотела да остави играта на табла и чашата силно черно кафе. Съперникът му, млад мъж в риза с къси ръкави, я наблюдаваше през листата на засадена в саксия палма.

По-възрастният й подаде електронна карта за отключване на вратата и от преградата за писма извади лист с номера на стаята й.

— Вие сте госпожица Милър, нали? Това дойде за вас.

Бележката беше надраскана с молив. „Да се срещнем на Акрокоринт в пет следобед. Маркъс.“

Дебора леко сви вежди. Не обичаше да й определят програмата. Това обаче й спестяваше чакането Маркъс да се обади.

Дремна един час, после излезе, хапна спаначен пай и се запъти към обсипания с обли камъчета морски бряг. Всички на препълнения плаж бяха гърци. Дебора се загледа в сините води и непрестанното шествие от петролни танкери и товарни кораби, насочени през канала. Малко преди четири взе такси до Акрокоринт. Щеше да пристигне по-рано на срещата, но така щеше да има време да разгледа руините преди Маркъс да дойде.

Древният Коринт е бил изключително богат град и бе продължил да процъфтява дори когато беше влязъл в границите на римската империя. Местоположението му беше идеално за контрола на търговията между Йонийско и Егейско море — градът беше порта между източната и западната част на Средиземно море. Тук се намираше храмът на Аполон и по време на римското управление религиозното му значение се бе съчетало с несметни богатства — затова името Коринт се бе превърнало в синоним на разточителство и „плътски грехове“. Тук беше и римското светилище на Венера, която гърците наричаха Афродита, обслужвано от хиляди жрици на любовта. Свети Павел беше живял в града повече от година, утвърждавайки Коринт като важно средище на ранната християнската общност. Светецът обаче не беше успял да изкорени езическата култура в града и бе оставил тази задача на две разрушителни земетресения през шести век (несъмнено Божи гняв), които бяха принудили населението да напусне града.

Историкът у Дебора бе развълнуван от гледката, именно заради липсата на внушителни антични паметници. С изключение на останките от храма на Аполон и огромния римски форум, по-голямата част от Коринт беше в буренясали разкопки и това му придаваше провинциален уют и атмосфера на делнична простота, каквато липсваше в Атина с нейните архитектурни чудеса. Дебора беше преди всичко културен антрополог и археолог, изследовател на древните етноси, а не толкова на архитектурните им паметници. Историята около Шлиман и неговото злато беше откъснала вниманието й от онова, което неизменно привличаше интереса й към миналото — възможността да разбере повече за живота на обикновените хора в онези времена. В книгите за Троя и Микена тя беше погълната от легендите и разказите за епични подвизи и съкровища. Колкото и да заслепяваха с митичния си блясък очите на широката публика обаче, в това число и на Ричард и Маркъс (което беше знак за дилетантския им статус), тези податки съвсем не бяха случайни за сериозните археолози. Дори в Атина самата елегантност на руините беше завладяваща и правеше миналото да изглежда героично и естетизирано, далеч от реалния човешки живот. В по-скромните останки от оживения и процъфтяващ Коринт Дебора можеше да долови сякаш ехото на отдавна заглъхналите стъпки от ежедневието на хората.

Таксито намали и влезе в странична уличка с наредени от двете страни кафенета и туристически магазини. Витрините бяха отрупани с копия на керамични съдове и гипсови статуетки. На нашарените със сергии за пощенски картички улици плътно бяха паркирани автобуси с тъмни стъкла и включени двигатели. Зад тях блестеше белотата на форума, осеян с богато украсени колони. Коринтски стил — спомни си Дебора. По време на римското господство дорийската семплост и йонийската елегантност бяха заменени с по-пищния „коринтски“ стил. На капителите им бяха изваяни орнаменти, подобни на акантови листа. Дебора изви врат, за да види повече, но таксито отново потегли.

За миг й се стори, че шофьорът търси удобно място за паркиране, но когато подминаха и без да спрат влязоха в друга тясна улица, тя го потупа по рамото.

— Нали отиваме в стария град?

— Акрокоринт — отвърна той.

Дебора предполагаше, че Акрокоринт е най-високата точка на древния град, вероятно скално възвишение, където е построен храмът на Аполон.

— Старият град не е ли там вътре? — попита тя и погледна през задното стъкло към крепостната стена, която бързо се смаляваше, докато таксито се отдалечаваше от туристическите автобуси и се движеше по неоживен път.

— Не — отговори шофьорът, наведе се през смъкнатото стъкло и посочи. — Там горе.

На почти отвесната канара, извисяваща се на стотици метри над тях се открояваха назъбени стени и бойни кули, които бяха надвиснали над древния град и едва се забелязваха в далечината поради силния блясък на слънцето. Той се обърна и се ухили, когато колата с усилия започна да пълзи остро нагоре.

Дебора не отвърна на усмивката му. Пътят беше дълъг и тя искрено се съмняваше, че туристическите автобуси можеха да изпълзяват дотам. Шосето лъкатушеше змиевидно в поредица от остри завои и склонът изглеждаше невъзможно стръмен. Дебора не вярваше, че на върха може да има жива душа, особено под лъчите на горещото следобедно слънце. Скоростите на таксито скърцаха и тракаха и за секунда двигателят сякаш спря да работи, но шофьорът го форсира и колата дръпна напред, като бавно и упорито се катереше към върха.

Пътуваха вече петнадесет минути. Не срещнаха други превозни средства. Отдолу се простираха ниви и маслинови горички, но колкото по-високо се изкачваха, спретнато подредените полета се сменяха с неравна, песъклива земя и ниски, чепати дървета, борове и стари маслини. Местността беше пуста, безводна, гола и труднодостъпна дори за двадесет и първия век. Очевидно не отиваха в град, а в крепост.

Първите развалини от стъпала и стени се появиха — но Дебора се изненада, като видя, че това не е древногръцко или римско укрепление. Стените бяха тухлени, облицовани с плочки, вероятно византийски, от Средновековието. Някои изглеждаха от по-късен период, може би от турската окупация.

Колата спря на голям, прашен и пуст паркинг на върха, но шофьорът не изключи двигателя. Дебора му плати и въпреки надигащата й се боязън, не го помоли да почака. Щеше да й струва скъпо и щеше да бъде проява на малодушие. Беше подранила и можеше да постои там малко сама. Мисълта, че ще остане сама на този печален хълм не беше окуражителна, но слезе и успя да се усмихне и да каже „ефхаристо“. Шофьорът се ухили широко, огледа сухото, безплодно и нагорещено възвишение и изразително сви рамене, сякаш искаше да каже: „Твоя работа, мадам“. Той потегли, махна й за довиждане и я наблюдава известно време в огледалото за обратно виждане, до първия завой.

Дебора прекрачи прага на полуразрушената порта с висок свод, тръгна бавно и предпазливо нагоре по дългия склон, водещ към крепостта, и преди да продължи в безпощадната жега, спря под дебелата каменна сянка. Носеше само една бутилка вода и мобилният й телефон не работеше извън Съединените щати. Изведнъж се запита как ще се върне обратно в града. Надяваше се, че Маркъс ще бъде с кола.

Вече бе успяла да разбере, че Акрокоринт не е само крепост. Някои от почти рухналите сгради приличаха на параклиси, други на джамии. Вероятно бяха построени една върху друга през вековете, когато внушителната крепост беше последователно превземана и отстъпвана в продължителна борба за контрол върху региона. Нямаше съмнение в стратегическото значение на мястото. Покатери се на една от големите крепостни стени с амбразури за оръдия и мускети и видя цялото великолепие на древния град в подножието на скалистия хълм и фантастичната синева на Коринтския залив. По-нагоре, над хребета от стени и кули се откриваше гледка към Сароническия залив и към Атина. Тя се вторачи в очертанията на извисяващите се назъбени бойници и засенчи очи срещу слънцето, когато тръгна нагоре по пътеката, лъкатушеща между руините от сгради и укрепления. Наоколо беше абсолютно безлюдно. Въздухът беше изпълнен с пронизително църкане на щурци и скакалци, което ту се засилваше, ту затихваше — като електрически ток, протичащ във въздуха на талазите на горещината.

Цитаделата беше концентрична. Линиите на вътрешните отбранителни кръгове се виеха зигзагообразно, като следваха контурите на хълма. Върхът беше гол. Наблизо се виждаше хребет с ясно очертана квадратна кула, застрашително надвиснала над каменните стени и над широките склонове с неокосена, изгоряла от слънцето трева. Вървеше бавно. Усещаше потта по раменете и по лицето си и тежестта на обувките си. Денят беше прекалено горещ за подобна разходка…

Спря по средата, където пътеката се разширяваше в открито пространство, застлано с калдъръм, и погледна назад към пътя, по който се беше изкачила, и към далечната синева на морето. Сложи морно ръце на кръста си и пое дълбоко въздух.

В същия миг се разнесе пронизителен пукот и я обсипа дъжд от каменни отломки. Един куршум се заби в зида до нея.