А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (63)

60.

Когато се прибра в апартамента си, дъждът беше спрял. По улиците течеше вода. Хорът от щурци и дървесни жаби беше започнал отново. Дебора слезе от колата със сетни сили. Горещият нощен въздух и потискащата влажност като в турска баня изсмукваха и последната й енергия, която беше запазила от срещата със Сернига в Палмето.

Всъщност това не беше среща, а по-скоро словесен дуел, порой от хули, нападки и обиди за намесата, аматьорството, безразсъдната й потребност да крие тайни от единствените хора, които можеха да изправят пред съда убийците на Ричард, и вината й за смъртта на двамата гърци. Кийн се присъедини към тях късно и поне този път само слуша и гледа. След няколко неубедителни възражения за невинност и известно негодувание Дебора млъкна и пое тежестта на обвиненията. Знаеше, че няма смисъл да спори и че агентът на ФБР има право.

Вярно, отначало имаше основателни причини да се съмнява в полицията и по-точно в Сернига. Подозренията й към него се бяха запазили и след като той си призна, че е от ФБР, защото продължи да не й дава информация — но това бяха плитко скроени оправдания за тактиката й. В края на краищата, като разследващ полицай Сернига имаше право да й каже колкото смята за необходимо. Тя, от друга страна, нямаше такова право, и вероятно беше направила достатъчно, за да я обвинят във възпрепятстване на разследването, ако решаха да я подведат под съдебна отговорност. А това може би зависеше от реакцията на гръцкото правителство срещу ФБР, защото не бяха успели да опазят живота на гражданите им.

— Трябваше само да вдигнете телефона — изрева в лицето й Сернига. — И да кажете: „Знаете ли какво, агент Сернига, обзалагам се, че са занесли сандъка в Атина да го датират по въглеродния метод“. Само това трябваше да кажете. Щяхте да станете героиня. Но нямаше да ви бъде достатъчно, нали?

Дебора не можа да измисли обяснение, което би удовлетворило самата нея. Защо отиде в Атина, без да им каже? Заради Ричард ли го направи, опитвайки се да разкрие тайната около смъртта му, водена от псевдосиновни чувства? Може би. Друго, много по-недостойно обяснение й се натрапваше в съзнанието й като гвоздей, бавно забиван в дърво, докато караше към дома си: че отиде там, за да смае Калвин. Почувства се незначителна, бездарна и изтерзана от срам и самопрезрение.

— За каква се мислите? — изкрещя Сернига. — Аматьор детектив, който може да скрие топката на професионалистите благодарение на гениалността си? Вашето разследване не само ни забави и струва живота на двама души, но и не разкри нищо съществено. Мислите, че става въпрос за археология? — приключи той, възмутен от абсурдността на идеята. — Знаете ли, госпожице Милър, за добре образована и интелигентна жена понякога сте смайващо глупава, по дяволите.

Тирадата му все още отекваше в главата й, докато нощта падаше над притихналия апартамент. Дебора се опита да послуша музика и да погледа телевизия, но всичко й изглеждаше неуместно, сякаш проява на неуважение към убитите мъже. Тя се примири с тишината и с вината си, хвърли се на леглото и се втренчи във вентилатора на тавана, усещайки полъха му върху изпотената си кожа. По някое време стана, включи компютъра, за да провери електронната си поща. Нищо. Очакваше съобщение от Калвин, но може би беше по-добре, че в момента не трябва да се занимава с него. Той несъмнено имаше право да бъде озадачен и обиден от пренебрежителното й отношение на връщане от Атина. Като че ли Дебора беше предугадила какво ще види в онази къща, и това бе взело връх над романтичните преживявания. Калвин сигурно го беше разбрал.

Не, не беше така. Нещо друго я бе накарало да му обърне гръб и да се затвори в себе си, още преди да разговаря със Сернига и Кийн — усещането, че е допуснала Калвин твърде близо и трябва леко да го отблъсне, за да не я задуши с вниманието си. Вероятно присъщата й самостоятелност, гордостта и изолацията й, които толкова много й подхождаха в училище, когато се чувстваше различна от останалите момичета, внезапно се бяха обърнали против нея като изведнъж озлобило се вярно куче. Докато седеше сама пред синкавото сияние на компютърния екран и гледаше втренчено празната си електронна поща, й хрумна, че импулсивното й отдръпване от Калвин и внезапното хрумване да запази в тайна от ФБР разкритията си, вероятно са едно и също нещо.

И го разбра едва сега? Виж, Дебора, Сернига има право. За добре образована и интелигентна жена понякога си забележително глупава, по дяволите — ехидно подхвърли вътрешният й глас.

Тя все още седеше умислена, когато забеляза, че лампата на телефонния й секретар бавно мига. Натисна бутона и чу запис на неочакван, но познат глас, изтънчен, образован и малко високомерен.

„Здравей, Дебора.“

— Здравей, Маркъс — отговори тя, сякаш той стоеше пред нея с лулата си в ръка.

„Съжалявам, че не дойдох на срещата в Гърция. Следвах друга улика, която ме доведе обратно тук. Трябва да поговорим, Дебора. Въпросът е там, че… — Той се опита да намери подходящи думи. Гласът му изведнъж стана по-висок и зареден с настойчивост. — Онова, което търсим, съвсем не е каквото мислим… Съжалявам, но… — Маркъс млъкна и на Дебора й се стори, че чу някакво движение. — Пак ще ти се обадя.“

Нямаше второ съобщение.