А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (50)

48.

Имаше само един изход — надолу. В далечния западен ъгъл на руините Дебора съзря триъгълен вход в скалата. Върхът му беше заострен като на красивите прозорци на храма „Охабей Шалом“ в Бруклин, където като малко момиче беше присъствала на Шабат и празнично богослужение. Това беше отворът на тайното водохранилище, за което бе прочела в пътеводителя. Вътре имаше дълбока пропаст. Дебора се колеба само секунда.

Няма къде другаде да отида…

Хукна надолу към дупката. Входът беше широк един и висок три-четири метра. Камъните на земята бяха излъскани от столетия на употреба. Тунелът беше тъмен и хладен, зловещ, сякаш с влизането вътре се обричаш на… нещо.

Дебора влезе вътре и спря, за да погледне назад. Ако младежът не я беше видял да отива натам, тя все още можеше да избяга. Тя обаче го видя насреща си. Хлапакът беше по-близо до нея от всякога и тя успя да прочете думата, татуирана върху маската и орела. Атрей.

Дебора се вцепени и се вторачи в него, като отвори уста от изумление, макар че не думата беше изненадата. Тя се втрещи от срутващата се върху нея неизбежност и ужасяваща реалност. Онзи напредваше и Дебора нямаше друг избор, освен да тръгне към дъното на тунела, без да знае къде ще стигне.

Първите няколко крачки не бяха страшни, но след един остър завой дневната светлина помръкна. Стените бяха учудващо гладки, сякаш бяха измазани. Нямаше парапет или въже, за което да се хване. Забави крачка, като опипваше с крак земята пред себе си. След втория завой настана непрогледен мрак. Направи още две крачки и се спъна. Падна, претърколи се две-три стъпала и спря, подпирайки се с ръце. Остра болка прониза наранената й китка. Стана и опипом слезе с още две стъпала. Гробовен мрак.

Чу, че младежът върви след нея. Стъпките му отекваха в тунела. Той също се движеше бавно, нямаше причина да бърза. Беше я хванал натясно точно там, където я искаше. Дебора нямаше къде да се скрие, никаква ниша, в която да се долепи, докато той мине. Оставаше й само внезапния край на прохода, седемдесетметровата пропаст в мрака към студените бездънни води долу.

Тя разкопча раницата си и отвори един от страничните джобове. Там беше мобилният телефон, който не бе използвала, откакто пристигна в Гърция. Знаеше, че не може да работи извън Щатите, пък и в тунела нямаше сигнал, но вероятно телефонът беше достатъчно зареден, за да й осигури…

Светлина!

Дебора го отвори и малкият дигитален екран засвети в зелено. Беше слабо сияние, но в неосветената пещера беше спасително. Тя го доближи до земята и видя, че стъпалата отразяват мека, фосфоресцираща светлина, сякаш подът е застлан с онези микроскопични растения, от които вълните в тропическите морета светят в мрака. Продължи предпазливо.

Беше загубила представа колко стъпала е слязла, но предполагаше, че са най-малко петдесет. Тунелът бе завил няколко пъти, лъкатушейки спираловидно в каменистата земя като заешка дупка в ада.

Аз съм Алиса в Страната на чудесата — помисли тя. — Но Белия заек преследва мен, а не обратното, и има нож вместо джобен часовник.

Придвижваше се все по-надолу с протегнати напред ръце и се опитваше да си спомни какво друго бе прочела в пътеводителя. Там пишеше, че тунелът е дълъг, зигзагообразен и труднодостъпен, но не можеше да си припомни никакви цифри. Колко стъпала беше слязла? Шестдесет? Осемдесет? От пътеводителя си спомняше само това — как свършва тунелът: внезапна бездна в празното пространство към дълбоки води и към смърт.

В книжката това звучеше екзотично, но в тъмния и студен като гробница тунел беше ужасяващо. Дори със слабата светлина на телефона Дебора можеше да не забележи навреме ръба и нямаше да дойде спасителен екип да я извади.

Падането ще те убие при всички случаи — обади се вътрешният й глас, — дори ако тупнеш върху вода. Седемдесет метра? Това са сто и двадесет фута. Все едно ще се сгромолясаш върху бетон.

— Млъкни — каза Дебора. — Просто млъкни.

Тя преброи следващите десет стъпала само за да се разсее, и в съзнанието й започна да се оформя нова мисъл.

Над водохранилището, там, където тунелът свършваше, би трябвало да има въже. Да, разбира се. Ако действаше бързо, особено след като имаше светлина, можеше да се хване за въжето и да се спусне по скалата във водохранилището. Мъжът нямаше да види ръба, щеше да го прекрачи и крещейки да падне в тъмните води долу.

Господи — помисли тя, когато осъзна ужаса на идеята: как той се опитва да се хване за скалата, дори за дрехите й, докато се премята надолу в черната бездна. — Господи.

Ако имаше въже, щеше ли да успее да го хване навреме? Можеше ли да увисне в мрака, очаквайки приближаването на хлапака, обградена от празното пространство на смъртоносното водохранилище, и надявайки се, че той ще направи грешката, избегната от нея? Ами ако младежът разбереше намеренията й и останеше горе, подсмихвайки се, докато тя виси на въжето и ръцете й отмалеят, като я чака да се пусне и падне… Или ако той отвържеше другия край на въжето…

Ще изгорим моста, когато преминем през него — помисли тя. Това беше един от любимите изрази на Ричард.

— Дебора — извика глас от тунела, жизнерадостен, напевен и малко напрегнат. — Дебора.

Хлапакът.

Тя се поколеба и сетне продължи. Сърцето й биеше безумно и й прилоша.

— Ще те спипам, Дебора — провлечено я настигна гласът.

Със сигурност не беше грък. Американец? От Юга? Може би.

— Какво е усещането? — извика преследвачът. — Да ти предстои да умреш, без да имаш представа защо?

Той се изсмя, но Дебора просто беше изключила.

Тунелът отново зави рязко, после още веднъж и накрая свърши.

Тя освети скалите наоколо и видя, че няма измъкване от страшния капан.

Пред пропастта нямаше въже. Не бяха преградили водохранилището. Бяха го напълнили с камъни. Пътеводителят беше стар.