А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (67)

64.

— Да — каза тя по телефона. — Спешно е.

Дебора повтори името си и зачака. Стаята беше осветена само от екрана на компютъра. Гласът, който се чу по линията, беше забързан, отривист и сприхав.

— Сернига. Какво искате?

— Намерих писмо, изпратено до Ричард два дни преди смъртта му. Той така и не го е получил. Отворих го едва сега, но разбрах защо се опитаха да ме убият в Гърция. Не са могли да намерят писмото и са предположили, че съм го прочела.

— Какво пише?

Тя му прочете текста, като вдигна листа към светлината на екрана, за да вижда по-ясно през найлоновото пликче, в което го беше сложила. Този път нямаше да рискува. Щом приключи, последва дълго мълчание.

— Агент Сернига? Там ли сте?

— Вкъщи ли сте?

— Да.

— Стойте там и не говорете с никого.

— Оръжие е, нали? — попита Дебора, когато агентът на ФБР пристигна.

Той не беше сам. Зад него се мръщеше Кийн.

— Кажете, Сернига — подкани го тя. — Оръжие ли е?

Агентът въздъхна и се вторачи в писмото. Не каза нищо, докато не го изчете внимателно.

— Трябва да знаете всичко, нали? — попита той.

Дебора искаше да се усмихне извинително, но очите му бяха остри и устните стиснати. Сернига погледна Кийн, сякаш беше твърде ядосан, за да говори само той.

— Кажи й.

— Всичко ли? — попита Кийн и го погледна недоверчиво и гневно.

— Ако ще й затвори устата и ще я отстрани от пътя ни за десетина минути, да.

Дебора пламна.

— Добре — рече Кийн и седна. — Да предположим, че е оръжие. Групировката „Атрей“ се споменава от петдесетте години на двадесети век. Съобщенията им са непостоянни, винаги пълни с неясни апокалиптични глупости. Никога не са поемали отговорност за нищо и макар да знаем, че имат връзки с ултрадесни организации, склонни към насилие, не можем да разберем какви са целите им. Известно време изглежда ги е предвождал евентуалният им основател, местния предприемач и мултимилионер Едуард Грейвс. Умрял е през шестдесетте години и не знаем кой е поел ръководството. Известно ни е, че голяма част от парите му са скрити и се предполага, че огромна сума е била отделена за бъдещето на „Атрей“. Повечето запознати със случая смятат, че организацията вече не съществува, дори след като името й отново изплува преди няколко години. И после „Атрей“ се появи във връзка със смъртта на някакъв англичанин във Франция.

— Бащата на Маркъс.

— Предполагам. ФБР не знаят какво е правил там, освен че се е опитвал да се сдобие с някакви археологически останки на черния пазар. Британската полиция претърси дома му и намери доказателства за връзка с Едуард Грейвс в края на Втората световна война. Споменава се маска…

— Грейвс служил ли е в армията по време на войната? — прекъсна го Дебора.

— Да — отвърна Сернига. — Бил е военен полицай. Защо? Има ли още нещо, което не сте ни казали?

Тя преглътна. Тоня искаше историята й да бъде запазена в тайна.

— Е? — изпитателно повиши тон Сернига.

Изглеждаше по-студен и по-опасен от всякога и Дебора си представи труповете на двамата гърци, чийто живот можеше да спаси…

— Бащата на Тоня е служил в полк от чернокожи, който е преминал през Южна Германия в края на войната.

Разказа им всичко. Включително спомена за вероятността трупът под маската да е бил на Андрю Мълигру, бащата на Тоня.

Кийн се намръщи и наведе глава. Сернига я накара да повтори историята два пъти, като си водеше записки и ги препрочиташе. Това очевидно беше новина за тях. Вероятно обаче не променяше нищо, но Дебора беше доволна, че най-после може да предложи нещо, което Сернига не знае. Макар че чертите на лицето му не бяха омекнали, когато я погледна.

— Мислех, че татуировката на младежа, когото видях в Гърция, е римска — добави тя, — всъщност е била германска.

— Двете неща са свързани — рече агентът. — Управниците на Третия райх са се мислели за потомци на древните гърци и римляни.

— А оръжието…

— Не се отказваш, нали?

— Мислех, че ако знам какво става, мога да помогна.

— Както помогнахте на двата трупа в Палмето? — сряза я Кийн.

Дебора отново наведе глава.

Сернига заговори сухо и монотонно.

— Поради особеностите на осветлението в стаята зад библиотеката преценихме, че сандъкът с трупа и предметите от погребението е бил два на един метър, горе-долу с големината на ковчег. Освен това смятаме, че е бил подвижен. Тялото е било на дълбочина тридесет сантиметра от капака на сандъка, но определено не на нивото на пода. Ако предположим, че е било на височина метър и нещо, това означава, че под трупа е имало скривалище — с размер около един кубичен метър. В такова голямо пространство може да се скрият всякакви оръжия.

— И не говорим за кутия с пистолети — ехидно подхвърли Кийн.

— Смятаме, че оръжието може да е подобно на оръжията за масово унищожение, които така и не намерихме в Ирак. Направено е в нацистка Германия в последната година на войната и е пренесено тайно заедно с фалшиви антики като прикритие. Известно е, че германската ядрена програма е била доста напреднала, но едва ли са имали материал за атомна бомба. Това обаче не означава, че не са имали материали, които впоследствие са превърнали в някакво устройство, може би „мръсна бомба“, както я наричат.

— Ако в сандъка е имало радиоактивен материал — тихо каза Дебора, — той е бил защитен толкова добре, че радиацията е била абсолютно контролирана. Дори да е изтекло минимално количество, датирането по въглеродния метод би открило масирано увеличаване на радиоактивни частици.

Тя все още се опитваше да се преструва, че това е размяна на идеи, а не нещо като наказание за предишните й действия и бездействия. Искате да знаете какво става? — сякаш злорадстваше Сернига. — Ето какво. И ако ви плаши до смърт, няма кого друг да обвинявате, освен себе си.

— Склонни сме да мислим, че оръжието е химическо или по-вероятно биологическо — рече Сернига. — Нацистите са извършвали задълбочени проучвания в тази област.

В концентрационните лагери — помисли Дебора и отново почувства, че стомахът й се свива.

— Например едра шарка — самодоволно се ухили Кийн. — Или някой гаден грип, или няколко стъкленици с бубонна чума…

— Ричард знаел ли е? — попита тя.

— Не е имал представа — отвърна агентът на ФБР. — Мислел е, че ще обяви едно от най-великите открития на века, ще направи известен музея ви и ще стане национален герой за народа на Гърция.

Новината беше добра, но от неговата уста прозвуча глупаво и просташки.

— Също като вас, и той не е знаел какво става — добави Сернига.

— Мислел е, че става дума за изкуство и история — откровено се озъби в лицето й Кийн и Дебора отново наведе глава. — Можете ли да повярвате?

— А руснакът? — попита тя. — Писмото в него загатваше…

— За какво мислите, че става дума, по дяволите? — с гневен вик я прекъсна Сернига. Лицето му се зачерви и започна да пулсира. — Смятате, че искаме съветите ви като на някакъв проклет експерт, гений, който може да свърши нашата работа? Сто пъти ви казах, че руснакът няма нищо общо с разследването.

— Мислех, че…

— Стига толкова. Върнете се към книгите си и мислете върху тях. Вече не сте заподозряна. Що се отнася до мен, намирам, че ни пречите. Махнете се от пътя ни и не се бъркайте. Отидете на почивка.

— Защо да не отиде в Русия? — иронично подхвърли Кийн.

— Където и да е — просъска Сернига. — Само не се появявайте пред очите ни, докато всичко приключи. Ясно ли е?

Дебора смазано кимна.