А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (56)

53.

— ФБР? — попита Дебора и инстинктивно погледна Кийн, който сви рамене и кимна, мълчаливо изразявайки съгласието си. — Защо не ми казахте?

— Беше решено, че не е необходимо — отвърна Сернига.

— Почакайте — намеси се Калвин. — Защо случаят се смята за федерален? Кой има правомощия тук?

— Аз — отговори Сернига.

Кийн се беше дръпнал назад и ги наблюдаваше насмешливо.

— Това е безумие — рече Калвин. Възмущението му го накара да се отърси от професионалните задръжки. — Не може да се представяте за ченге и после…

— Мога. В случая мога да направя точно това.

— Извинете. — Стюардът се появи отново. Имаше срамежлив вид. — Пътниците от самолета чакат да слязат. Моля ви, бихте ли се преместили в сградата на летището?

Сернига се завъртя на пета и тръгна.

 

 

Минаха през митницата и паспортния контрол, като показваха значки, даваха обяснения и продължаваха да се карат помежду си. По ирония на съдбата, като се имаше предвид, че именно нея водят по такъв унизителен начин, Дебора изглеждаше най-спокойната в групата. Положението не би могло да е по-лошо — помисли тя и макар че беше стъписана от лицемерието на Сернига, се почувства в малко по-голяма безопасност.

Калвин обаче не се успокои толкова лесно.

— И все пак искам да знам защо федералните агенти разследват случая — гневно извика той.

— Вече ви казах — отвърна Кийн. Злорадството му от процедурата бързо бе преминала и той отново беше станал кисел и раздразнителен както обикновено. — Откраднатите предмети са изнесени от щата и са предявени обвинения в международна контрабанда. Случаят очевидно е твърде голям за нас, обикновените ченгета.

Униформеният полицай се качи в черно-бяла кола и замина. Дебора и тримата мъже седнаха в стария олдсмобил на Кийн, паркиран в нарушение на правилника пред отделението за получаване на багажа, напуснаха очертанията на летището и поеха по магистрала 85. Ченгетата седяха отпред, а Дебора и Калвин се настаниха на задната седалка, където беше прекалено топло и задушно. В продължение на няколко минути никой не каза нищо.

Дебора погледна Калвин. Той се беше втренчил намръщено навън през стъклото, но се обърна към нея и се усмихна.

— Не исках да те посрещам така.

Тя кимна, сякаш знаеше какво има предвид той и споделяше чувствата му.

— Къде предпочитате? — обади се Кийн.

— Какво означава това? — троснато попита Калвин.

— Питам дамата къде иска да я закараме — обясни Кийн и се ухили на Сернига, който не реагира.

— Имам ли избор? — попита тя.

— Вкъщи ли искате да се приберете и да се изкъпете или да отидете в музея?

На Дебора не й хареса идеята да се къпе, докато Кийн обикаля из апартамента й.

— В музея. — Смяташе да се върне у дома сама и освободена от напрежението, а не да чупи хубавите си порцеланови чинии от гняв и да бъде учтиво разпитвана.

Ами ако Калвин пожелае да дойде с теб? — лукаво попита вътрешният й глас.

Млъкни.

Тя се загледа навън през стъклото и прехапа устни, за да престане да се усмихва.

 

 

— Да започнем с въпроса: защо напуснахте страната — каза Сернига.

Той беше станал груб и по-заядлив, отколкото на летището. Дебора не беше сигурна дали това е защото беше принуден да признае статута си на „агент“ вместо да остане само „детектив“. Вероятно още преди това беше в лошо настроение. Тя имаше определеното усещане, че Сернига е изключително раздразнен от екскурзията й в чужбина, макар че никой не й беше забранявал да напуска страната.

— Вече ви казах — отвърна Дебора. Разговаряха повече от час в тихия малък кабинет на музея и тя започваше да губи търпение.

— Госпожице Милър, няма да ми е трудно да ви отправя обвинения за възпрепятстване на правосъдието — като вземем предвид действията ви досега. Ако отказвате да ни съдействате, няма да имам друг избор.

Той не блъфираше. Беше ядосан и може би малко унизен от измъкването й, както и от бавния напредък в разследването. Дебора не трябваше да се държи толкова враждебно. В края на краищата, колкото и подозрителен да беше Сернига в началото, все пак е федерален агент и следователно съюзник в разбулването на загадката около смъртта на Ричард. Ако не се държеше с него подобаващо, тя наистина можеше да си навлече сериозни неприятности.

— Добре. Заминах, защото приятелят ми беше убит, защото някой ме причака в апартамента ми и защото ви подозирах, че не сте ченге. Отидох в Гърция, защото малкото неща, които знаех около смъртта на Ричард, водеха натам. И исках да видя дали ще мога… Не знам.

— Да си поиграете на детектив — подхвърли Кийн, без да вдига глава от тетрадката си.

Дебора сви рамене.

— Не знаех на кого да вярвам. Имаше логика да замина.

— Логика, на каквато са ви учили в музейното училище — подигравателно се ухили Кийн. — Но в реалния свят е друго.

— Няма такова нещо като музейно училище — възрази Дебора. — Но що се отнася до професията ми, тя е не по-малко реалистична от вашата.

— Нима? — иронизира Кийн и наклони глава на една страна, сякаш я предизвикваше да го удари.

— Нека още веднъж повторим какво правихте в Гърция — обади се Сернига, като говореше високо и спокойно, явно за да потуши искрата на конфликта, припламнала между Дебора и Кийн за трети път през последния час.

Тя им беше казала истината за пътуването си до Гърция. Не спомена само едно нещо: не разкри предположението си, че изчезналата погребална маска е била носена от частично запазен труп. Полицаите все още мислеха, че търсят антика, притежаваща само парична стойност. Мисълта, че беше търсила трупа на Агамемнон, изглеждаше прекалено абсурдна, за да я сподели с ченгетата. Ако я запазеше за себе си, Дебора можеше да спаси достойнството на онези, които бяха измамени да я издирват сериозно — Ричард, Министерството на културата и антиките на Гърция, Сергей Волошинов и може би дори Маркъс, макар че Дебора не беше склонна да прогони напълно съмненията си спрямо него.

Опита се да прехвърли интереса на Сернига към убития руснак, но той не искаше и да чуе, а Кийн завъртя очи, когато тя спомена думата „останки“ от писмото като доказателство.

— Няма връзка между двата случая — подигравателно отбеляза той. — Същата нощ в окръг Фултън са били убити двама търговци на наркотици. Мислите, че и те са излезли да си купят древногръцки погребални маски? За да ги окачат на мерцедеса си?

— Руснакът не е замесен — заяви Сернига, като миролюбиво прекъсна иронията на колегата си. — Случаят е приключен.

— Не виждам докъде ще ни доведе този разговор — намеси се Калвин Бауърс. Изглеждаше уморен и измъчен, сякаш не беше спал добре предишната нощ. — Защо не продължим сутринта, ако имате други въпроси, на които клиентката ми не е отговорила поне по няколко пъти?

Някой почука на вратата на кабинета. Сернига отвори. Облечена в сива манта и въоръжена с метла, Тоня надникна вътре.

— Ще заключвам. Имате ли нужда от нещо, преди да си тръгна? — без да поглежда Дебора, попита тя.

— Благодаря — отговори Сернига и поклати глава. — Всичко е наред.

Тоня се поклони почтително и отстъпи назад, но сякаш се сети за нещо и се обърна към Дебора.

— Госпожице Милър — официално каза тя. — Бих искала да ви предупредя, че след две седмици напускам. Много харесвах господин Диксън, но сега, след като го няма, мисля, че мястото ми не е тук.

Държането на чернокожата жена беше явно високомерно и предизвикателно и усмивката на Кийн потвърди, че Тоня се държи презрително с новата шефка на музея. В очите й обаче имаше някакво предупреждение, която сякаш казваше: „Включи се в играта“.

Дебора не беше споменала пред полицаите, че бе срещнала Тоня в Гърция, и че чернокожата жена също е заинтересувана от изчезналите антики.

— Добре, но няма да получиш заплатата си, ако музеят не блести от чистота, когато приключиш. Нямаше ме само няколко дни, а ти не си помръднала пръста си. Идвала ли си изобщо на работа?

— Използвах случая да посетя семейството си в Луизиана — отговори Тоня. Предизвикателността й нарасна. — Музеят беше затворен и полицаите се пречкаха навсякъде. Не се обиждайте — добави тя и кимна на Кийн.

— Няма — отвърна той, като очевидно се забавляваше.

Хитро — помисли Дебора, полагайки усилия да сдържи усмивката си. Реши, че е постъпила добре, като не спомена името й в разказите си за Гърция.

— Госпожице Милър? — властно попита Тоня, сякаш тя беше уредникът, а Дебора чистачката. — Може ли да говоря с вас, преди да си тръгнете тази вечер, по въпроса за документите ми?

— Разбира се — предпазливо отвърна Дебора.

Но се запита защо чернокожата жена все още е в музея и защо слухти около ченгетата, след като двете бяха разбрали, че издирваните съкровища са копия. С последната си забележка Тоня беше уредила среща между тях, затова до края на нощта Дебора щеше да получи отговор на този въпрос.

— Искам да ви питам нещо — каза Кийн, когато вратата се затвори зад Тоня. — Ако вие бяхте откраднали маската, какво щяхте да направите с нея?

Дебора се замисли. Вероятно той й отправяше завоалирано обвинение, но въпреки това трябваше да отговори.

— Предполагам, че бих се опитала да я продам на черния пазар, освен ако не работя за определен купувач. Или ще я скрия, докато нещата се успокоят и всички, освен най-упоритите колекционери престанат да я търсят.

Кийн повдигна вежди. Може би не очакваше откровен отговор, но реши, че този му върши работа.

— Ами ако крадците са работели за определена заинтересувана страна — попита Сернига, — например за гръцкото правителство, и са дошли не да откраднат маската, а да я изследват?

Дебора им беше разказала уклончиво за разговорите си с Попадреус, но федералният агент беше усетил, че крие нещо.

— Мисля, че бих направила каквото е необходимо, за да се уверя в автентичността на маската.

— И как бихте го направили?

Тя въздъхна.

— В идеалния случай бих се обърнала към експерт, който да изследва маската, макар че според мен въпросните хора може да са били експерти. След това бих я дала в лаборатория, където да бъдат извършени анализи.

— Ако е продавал или подарявал маската, Ричард сигурно е доказал предварително автентичността й пред купувача.

— Ако е мислел, че маската ще го превърне в мишена за безскрупулни търговци, Ричард би я скрил и би я показал само на заинтересуван купувач. При всички случаи не е можел просто да изпрати лабораторните анализи на купувача и да очаква, че той ще приеме единствено неговата дума за достоверността им. Купувачът би искал да наблюдава тестовете.

— Не разбирам — каза Кийн. — Ако предметът е голям и е от злато, тогава е ценен. Какво значение има колко е стар и какъв е произходът му?

— Това не е въпрос на парична стойност — намеси се Калвин, — а на културна ценност, естетика, историческо значение и връзка с митове и легенди. Тези неща го правят безценен.

— Не разбирам — повтори Кийн, сякаш се гордееше от факта, че е далеч от всичките тези глупости.

— Всъщност между парична стойност и културна ценност няма разлика — обясни Дебора. — Златото е ценно и има висока стойност само защото хората са решили, че им харесва, и се среща сравнително рядко в природата. Както и диамантите. В диамантите няма нищо особено, освен че са рядко химично съединение, и хората са решили, че ги харесват. Едно и също е. Но докато златото и диамантите непрекъснато се добиват от много места, микенската погребална маска е уникална. Няма да бъдат изработени други като нея, но тъй като не е възможно да се отдели стойността от възрастта й, на кого е принадлежала и така нататък, процесът на доказване на автентичността е решаващ.

— Как може да стане това? — попита Сернига. — Споменахте за лабораторни анализи. Какви? Датиране по въглеродния метод?

— Златото не може да се подложи на такова изследване. Радиовъглеродното датиране се прилага за материал, който някога е бил органичен. Методът не е надежден за златото.

— Какви други лабораторни изследвания има?

— Нито едно, което да е научно обосновано и което да даде неоспорими доказателства за произхода.

— Защо говорим всичко това, по дяволите? — попита Сернига.

— Другите предмети в колекцията могат да бъдат изследвани с въглеродно датиране — например керамиката. Не знаем какво още е имало в сандъка с маската. Ако съществуват други предмети от същия археологически обект, датирането им би изяснило автентичността на маската.

Дебора не спомена, че единственото нещо, което със сигурност може да бъде изследвано с въглеродно датиране, е всяка част от човешкото тяло, стояла в допир с маската. Ако в стаичката зад библиотеката наистина бе лежал самият Агамемнон, въглеродният анализ вероятно щеше да определи възрастта на тъканта с точност до плюс-минус стотина години. В миналото значителна част от тъканта трябваше да бъде унищожена в хода на изследването, затова археолозите не бяха склонни да го правят. Онзи, който унищожава нещо, за да открие нещо друго, се отклонява от пътя на разума — беше казал някой. Спектрометричният анализ обаче беше променил всичко това. Апаратурата струваше милиони долари и само по-добре финансираните лаборатории можеха да получат резултати и от най-малкото парче анализиран материал.

Тези лаборатории, разбира се, бяха малко, и ако бяха поискали такова изследване, гърците щяха да имат ограничен брой възможности за избор в Съединените щати. За тяхно и за нейно щастие, Дебора знаеше, че на два часа път от Атланта има такава лаборатория.