А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (58)

55.

Сутринта се обади на агент Сернига, който я увери, че днес не му е необходима. Би могла да свърши някоя работа „в района“, но трябвало да държи включен мобилния си телефон и да не напуска страната. Тя се съгласи и някак успя да избегне други въпроси.

Защо не му кажеш за лабораторията? — запита се Дебора, — и че може би си заслужава да се провери, ако гърците са занесли там трупа с погребалната маска?

Защото вероятно това беше задънена улица. Защото може би не си струваше да се издирват откраднатите предмети. Защото тя подозираше, че Сернига все още пази в тайна от нея истинската причина за разследването. И защото се безпокоеше, че доброто име на Ричард ще бъде опетнено, ако се разчуе, че е вложил толкова много енергия в колекция, която не заслужава дори да бъде поставена на лавиците в някаква тайна стаичка — да не говорим за гръцкия Национален археологически музей…

А не е ли защото обичаш да си играеш на детектив? — попита вътрешният й глас.

Не — предизвикателно отговори тя. — Не.

Обади се на Калвин и го предупреди, че ще го вземе от кантората му. Той трябваше да се погрижи за някакви документи, преди да се измъкне до края на деня. Калвин говореше за разходката им така, сякаш щеше да бъде придружена от шампанско и кошница с ягоди и Дебора реши да се издокара, като обръщаше внимание на всички детайли — нещо неприсъщо за нея. Сложи си обеци и парфюм, като го направи с женско удоволствие, което също не беше характерно за нея. Изпробва по-тъмен нюанс червило, но тази стъпка й се видя твърде смела, и го избърса, смутена от импулса си.

Господи — помисли тя. — Мразя ухажването. Или с каквото там го е заменил двадесет и първият век. Цялата тази предпазлива игра, глупавите усмивки и многозначителните разговори, дребните лъжи, престореното безразличие и опитите за спечелване на надпреварата чрез психическо въздействие. Да, точно така. Ухажването е като да играеш тенис, с цел да загубиш — да постигнеш достоен резултат, така че мачът да не изглежда нагласен, но въпреки това загубен. Игра на тенис с високи токчета и воал.

Или по-скоро се страхуваш от онова, към което ще доведе ухажването — любов, връзка и най-страшното от всичко — секс? — обади се гласът от тъмните ъгли на съзнанието й.

На кого му пука? — помисли Дебора, изтръпвайки от мисълта, сякаш можеше да я екзекутира като с електричество. — Да речем само, че мразя ухажването и да спрем дотук, а?

Решително избра една лятна рокля, достатъчно делова, за да подхожда за посещението й в лабораторията, и същевременно загатваше за известна небрежна елегантност, сякаш я беше грабнала от закачалката, без да се замисля.

Тръгна към колата, без да поглежда отражението си в огледалото.

Кантората на Калвин беше в една нагорещена кула със синкави стъкла. Намираше се срещу стар парк в един от най-скъпите квартали на града, където цените на земята бяха започнали да съперничат на тези в Бостън и Ню Йорк. Дебора обикновено не се смайваше от такива неща. Смяташе, че административният разкош е предизвикателство към професията и нейните ценности, но се обърка от удоволствието, което изпита, когато видя как Калвин излиза усмихнат през луксозните врати от тъмно стъкло. Той напълно се вместваше в изчистените, изящни линии на постройката.

— Страхотно място — отбеляза тя, когато потеглиха.

Калвин сви рамене.

— Вътре е мрачно и няма достатъчно асансьори, но е удобно, защото живея точно зад ъгъла.

Дебора се усмихна, мина през кръстовището и се отправи към магистралата на север, като се питаше дали това е встъпление към покана.

Те се движиха четиридесет минути по магистрала 85 и после се отклониха по шосето за Атина. Бъбреха за книги, филми и кулинария, без да споменават Ричард, нито повода за пътуването. Градът ги изненада, появявайки се неочаквано след километри борови гори. Преди шест месеца Дебора беше идвала тук на университетски симпозиум и още пазеше картата на района. Погледна я бегло и веднага намери пътя за Центъра за приложни изотопни изследвания.

Тъй като беше лято, в сградата липсваше оживлението на студентите, но освен че извършваше научни изследвания, ЦПИИ се занимаваше и с търговска дейност. На рецепцията Дебора потвърди, че предварително е уговорила среща, и че носят проба за изследване. Добави, че се интересуват само от датиране по радиовъглеродния метод. Усмихна се на Калвин, докато служителката предаваше искането им на лабораторията, и той отвърна на усмивката й, макар и малко нервно.

— Не разбирам. Имаш проба?

— Не са човешки останки. Ще ги избудалкаме.

Лаборантът, който излезе да ги посрещне, беше млад мъж с жълтеникава кожа и грижливо подстригана брада. Трудно можеше да се определи произходът му, но говореше без акцент.

— Аз съм доктор Керем. Моля, елате с мен. Носите ли пробата?

Дебора извади запушена епруветка, която съдържаше част от дърво, малко по-голяма от треска.

— Достатъчно ли е? — попита Калвин и тя го погледна.

— Напълно — отвърна доктор Керем. — И трябва да се подготви?

— Да, ако обичате — отговори Дебора. — Смятаме, че е парче от испански галеон от шестнадесети век, но трябва да бъдем сигурни.

Доктор Керем ги заведе в просторно помещение, осветено от неонови лампи и изпълнено с приглушеното бръмчене от постоянния пулс на електричеството.

— Тук ли ще бъдат направени изследванията? — попита Дебора.

Залата беше пълна с командни табла, метални цилиндри, озадачаващи сложни апарати и километри разноцветни кабели, поставени в сини телени клетки. Керем неочаквано се усмихна широко и гордо, сякаш му бяха направили комплимент.

— Най-добрият в страната електростатичен спектрометър за ускорение на частици 1.5SDH-1 — обясни той. — Очаквахте, че ще е по-голям, нали?

— Да — отвърна Дебора, като реши, че това е желаният отговор.

— Петстотин киловата — все още сияещ, добави Керем. — Прави точен анализ на въглеродните изотопи в изключително ниски нива на концентрация — една частица на един квадрилион. Този малък красавец напълно си заслужава парите. Директно измерва броя на атомите на изотопа въглерод 14, затова могат да се използват микроскопични проби, съдържащи поне два милиграма въглерод. Точността на измерването е в границите на 0,5 процента. Чувствителността му е сравнима с теоретичните граници, които за въглерод 14 са четири граматома.

Дебора и Калвин придобиха подходящи за случая смаяни изражения.

— Точно така — продължи Керем и се впусна да обяснява съставните части, като напевно изброяваше имената и функциите им. Очевидно мислеше, че Дебора има представа за какво говори. — Това е източникът на йони — добави той. — Това е инжекционният магнит, самият пелетронен ускорител, анализиращият магнит, фарадеевите клетки, електростатичният анализатор и детекторът на частици на въглерод 14. Щом пробата е на по-малко от шест хиляди години, ще можем да определим точно възрастта й.

— Отлично — отбеляза Дебора.

Доктор Керем протегна ръка за епруветката с парчето дърво.

— Може да ми го оставите — каза той. — Попълнете формулярите на рецепцията и ще се свържем, когато тестовете приключат. Ще струва четиристотин долара.

— Кога ще бъдат готови резултатите?

— След около два-три месеца. Спешно ли е?

Дебора посърна.

— Да.

— Можем да го направим за две седмици, но цената е шестстотин долара. Или дори по-бързо.

Две седмици?

Дебора се замисли, опитвайки се да съобразява бързо.

— А кога ще бъдат готови предишните проби?

— Предишните проби?

— Да — отговори тя, без да поглежда Калвин. — Преди седмица и нещо нашият музей изпрати други проби. Човешки останки и керамични парчета. Донесоха ги двама гърци. Може би ще вземем всички резултати едновременно.

Дебора затаи дъх. Лаборантът се намръщи и прелисти страниците на тефтера си.

— Не виждам други проби от вашата институция.

— Може да са записани на името на Ричард Диксън, главният попечител на музея. Той се занимава с по-големите разходи.

Той отново провери. Тя прехапа устни.

— Диксън. Да, ето. Платено е допълнително, за да се укори процесът, и би трябвало утре следобед да са готови. Адресът за обратна връзка обаче е друг. Ще ги изпратим по пощата.

— Чудесно — с разтуптяно от вълнение сърце рече Дебора. — Ще дойдем утре, преди да ги изпратите. Господин Диксън очаква с нетърпение резултатите. Трябва спешно да вземем решение за една изложба.

— Добре — съгласи се Керем. — Ще останете ли в града?

— Ще отседнем в някой хотел — отговори тя, отново без да поглежда Калвин.