А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (25)

23.

На връщане от Археологическия музей Дебора спря пред сергия на улицата и си купи яркожълта раница — багажът й засега. След това намери сравнително евтин бутик и я напълни с дрехи, като неопределено се запита дали това означава, че възнамерява да остане повече от един-два дни. Купи си тениски, къси панталони, памучно бельо, бански костюм, който вероятно щеше да й бъде малък, и дълга, широка бяла рокля, ушита от мек, ефирен плат, може би муселин. Стори й се типично гръцка, като от класическата античност. В днешно време европейската мода уеднаквяваше всички. Младите гъркини бяха облечени стилно, в ярки цветове, излъчваха самоувереност и същевременно любопитна сексуална наивност, а възрастните бяха с наметнати шалове върху безформени черни рокли, в които сигурно беше горещо като в пещ. Дебора се надяваше, че гръцките й покупки ще й помогнат да се слее с местните жители, но шансът беше малък. Не видя никого с нейния американски ръст и постоянно усещаше заинтригувани, безсрамни погледи върху себе си.

Откри голяма книжарница с богат избор от пътеводители и исторически книги на английски и избра няколко. Купи и двата обемисти тома „Гръцки митове“ от Робърт Грейвс. Изобилието от класически сюжети, изложено в музея, я беше накарало да осъзнае колко малко знае за Омир, Есхил и Еврипид. Трябваше да понавакса.

Върна се в хотела след четири. Беше уморена и гладна. Искаше й се веднага да си легне, но трябваше и да хапне нещо. Чете час и нещо, изкъпа се, облече някои от новите си дрехи, взе две от книгите и излезе в сухата жега и прахоляка.

От площад „Синдагма“ тя тръгна по „Ермоу“ и стигна до „Плака“, неотдавна преустроения турски център на стария град. Тук нямаше нито коли, нито бетон. От двете страни на тихите калдъръмени улици бяха построени хотели в неокласически стил, облицовани с теракота. Почти на всяка пресечка имаше джамии или църкви. Куполите и минаретата бяха от грубо одялани тухли. Много сгради имаха странен вид, сякаш бяха облепени с люспи. Тук-там се виждаха много по-стари останки — развалини от древна римска арка, част от колонада от класическия период на Гърция. Атмосферата я успокои, за разлика от обстановката в музея и малко загадъчния разговор с директора. Това беше Атина, която очакваше да види — процъфтяващ и елегантен град, здраво свързан с миналото си.

Потънала в удоволствието на турист, Дебора погледна нагоре и съзря Акропола и част от сграда с колони от двете страни. Всичко беше окъпано в златиста светлина. Гледката беше зашеметяваща. Тя спря, вторачи се в постройката и сякаш физически усети излъчването й. В пътеводителя пишеше, че това е част от Пропилеите или храма на Атина Нике. Изящният бял мрамор блестеше, сякаш зареден с вътрешен огън, който му придаваше неземен вид. Легендите разказваха, че там бащата на Тезей е чакал вест за сина си, заминал на остров Крит да се сражава с Минотавъра в лабиринта под двореца на Кнос. Тезей обещал на връщане да покаже успеха си, като опъне на корабите си бели платна, но развълнуван от победата, забравил. Корабите му пристигнали в пристанището с черни платна. Баща му помислил, че синът му е убит и се хвърлил в пропастта, където намерил смъртта си.

Легенди. Храмът действително ги излъчваше. Може би това привличаше там хора като Ричард и Шлиман. На такива места митовете за богове и герои от войни бяха живи.

Дебора си поръча кебап от агнешко месо и салата от домати, черни маслини и сирене фета в една таверна на открито, наречена „Петимата братя“. Чете, за да отклони романтичния интерес на сервитьорите, наблюдава мършавите котки, промъкващи се между столовете, и реши, че гъркът, който е казал на Илейн Шотридж, че сиренето в нейните тарталети е вкусно като в родината му, е бил в най-добрия случай учтив — или в най-лошия се е пошегувал. Сиренето в таверната беше истинско — влажно, солено и вкусно, като идеално допълваше сладките, поръсени с босилек и зехтин домати. Дебора разучи пътя до Акропола и тръгна.

Разполагаше с по-малко от час, преди да затворят. Времето не беше достатъчно, за да разгледа подробно всичко и със сигурност трябваше да дойде отново, за да види и музея, но щеше да е хубаво да долови атмосферата на меката светлина и в по-прохладния въздух на вечерта. Пътеводителят споменаваше, че по това време туристите са по-малко, тъй като вечер се отправят към хълма Филопапоу, откъдето гледката към Партенона на залез-слънце е неповторима.

Дебора бързо прекоси Римския пазар и се заизкачва по дългите стъпала, виещи се около грамадната скала, където се намираше Партенона, като със задоволство отбеляза, че повечето туристи слизат. Бяха облечени в ярки дрехи и носеха смешни шапки. Лицата, краката и ръцете им бяха изпотени и порозовели от силното слънце. Неколцина развълнувани младежи може би се бяха приготвили да изкачат още един хълм, но повечето изглеждаха уморени и малко унили. Каква ли беше причината? Изтощение, разочарование или неизбежното и потискащо усещане за собственото им невежество пред прехвалените забележителности, сливащи се в една грамадна и озадачаваща купчина от нищо неозначаващи камъни? Дебора не можеше да ги обвини, самата тя разсъждаваше като историк и археолог. Спомни си нечия забележка по повод на туристите. „Онова, което виждам, ме отегчава, а онова, което не виждам, ме безпокои.“

Докато се приближаваше към върха, погледна на север към скалистото възвишение, известно като Ареопаг или Хълма на Марс. Там бе изнасял проповеди Свети Павел; а петстотин години преди раждането на Христос турците бяха обсадили Акропола; там беше заседавал съвета на аристократите на древна Атина преди възникването на първата в света демокрация. И според легендата, там Орест се беше опитал да убие майка си Клитемнестра, за да й отмъсти за убийството на баща си Агамемнон, цар на Микена, син на Атрей.

Атрей. Последната дума, която Ричард беше написал, преди да умре. Тази дума я беше накарала да прекрачи трупа му и да открие тайната стая. Но какво бе означавала за него, защо я беше написал и подсилил с въпросителни знаци?

Дебора мина покрай Храма на Атина Нике вдясно и влезе през Пропилеите на върха на Акропола. Вляво беше Еректиона с неговите кариатиди — колони, оформени като женски фигури. Отпред се намираше Партенона. Тя спря и се залюбува на гледката. Радваше се, че е сама.

Нищо чудно, че това беше една от най-забележителните постройки в света. Огромните стъпала и очертанията на дорийските колони излъчваха несравнимо величие. Разбира се, Партенона невинаги бе изглеждал така и повечето посетители биха останали шокирани от крещящо боядисаната и претъпкана със статуи сграда, която Перикъл бе заповядал да построят след битката при Маратон. През седемнадесети век покривът се беше срутил по време на обсада, когато храмът, използван от турските завоеватели като склад за барут, се взривил и горял два дни. В пътеводителя пишеше, че в днешно време най-голямата заплаха за Партенона са киселинните дъждове и туристите, които се катерят по него всеки път, когато пазачите се обърнат с гръб към тях. Ужасната атинска мъгла разяждаше неумолимо древния мрамор…

— Постройката има идеално съотношение девет към четири във всичките си измерения — я сепна нечий глас до рамото й.

Дебора се обърна и видя непознат мъж, който, макар че прехласнато се беше вторачил в Партенона пред тях, очевидно говореше на нея.

— Наистина ли? — попита тя. В същия миг разбра кой е той и усмивката й стана по-сърдечна. Сега беше облечен различно, но го бе видяла на летището в Атланта. Тогава едва не се блъсна в него, когато се колебаеше дали да се качи на самолета. Спомни си, че по-късно пак го мерна на борда.

Той кимна, погледна я за миг и после отново се загледа в храма.

— Мисля, че сте открили малката колекция на Ричард — каза непознатият. — Или по-скоро сте открили липсата й.

В паметта й сякаш се открехна друга вратичка: гласът му.

Взеха ли трупа? — беше попитал същият плавен, неамерикански акцент.

Дебора отвори уста от изумление и се опита да отстъпи назад, тласната от вълна на ужас.