А. Дж. Хартли
Маската на Атрей (21)

20.

Това беше безумие. Безразсъдство. Самоубийство. Беше последното, което очакваше шофьорът на микробуса. Докато разбере намеренията й, тя вече беше десет метра пред него и се измъкваше наляво.

Тойотата закачи ъгъла на стената, разпръсквайки водопад от стъкла и без да намалява, се вмъкна в потока от коли сред хор от клаксони и скърцащи спирачки.

Господи, размина се на косъм. Идиотка! Можеше да се пребиеш.

Да, ако бях спряла.

Това е абсурдно. Не знаеше как ще се развият нещата. Драматизираш.

Но съм жива. Това ми е достатъчно.

Докато се вместваше сред колите в средната лента, успокояваше дишането си и махаше за извинение на разгневените шофьори, Дебора погледна назад и видя, че на следващото отклонение тъмният микробус излезе от магистралата и се скри от погледа й.

Излезе от магистралата, спря пред банкомат и изтегли максималната позволена за деня сума. Направи обратен завой и остави остърганата и очукана тойота на паркинга на Темпъл, недалеч от реставрираната синагога, която все се канеше да посети. Добра се пеша до станцията при Центъра на изкуствата и взе метрото до международното летище „Хартсфийлд Джаксън“.

Някой беше нахълтал в апартамента й и я чакаше в тъмното. Някой се бе опитал да я изтласка от магистралата. Някой беше убил Ричард. Но най-обезпокоителното в случая беше, че не можеше да има доверие на хората, от които най-много се нуждаеше — полицията. Трябваше да се махне от Атланта. Да замине далеч. Нямаше друг багаж, освен чантата си, натъпкана с още неотворени писма до музея, но дрехите не бяха проблем — щеше да си купи каквото й трябва, когато пристигнеше.

Но къде?

Все още не беше решила и този въпрос се въртеше в съзнанието й, докато седеше на коравата оранжева седалка в мотрисата.

Би могла да се прибере в родния си дом в Бруклин при майка си и сестра си, но знаеше, че няма да го направи. Посещенията й в Масачузетс бяха изключително редки, изпълнени с напрежение, трудни разговори и непохватно тъпчене на място, така както беше с всичко след смъртта на баща й.

Здравей, мамо. Аз съм Деби. Някой се опитва да ме убие. Имаш ли нещо против да постоя при теб?

Не, не става.

Дебора излезе от метрото, влезе в южния терминал на летището и тръгна към гишето на авиолинии „Делта“. Тъй като не се беше обадила предварително за резервация, хрумна й да издиктува на служителите погрешно името си на билета, за да забави полицейското издирване в компютрите на авиолиниите.

Не! Довери се на полицията! Кажи им за микробуса. Трябва да им се довериш, инак…

Отново ще настъпи хаос? Точно така.

Тя разгледа изписаното на мониторите и се отправи към малка опашка, на която се беше наредило измъчено семейство с огромни куфари, които непрекъснато се изхлузваха от товарните колички. Жената зад гишето с уморени очи обясняваше нещо за електронни билети. Само на няколко метра зад нея, зад стените от бронирано стъкло, течеше нормалният ежедневен живот…

Където шофьори, склонни към самоубийство, се опитват да те принудят да се блъснеш в бетона, или ако спреш, да те причакат в някой безлюден подлез с нож, който оставя симетрични дупки около входната рана…

Дебора се обърна внезапно и се блъсна в мъж на средна възраст, издокаран в неподходящ за пътуване костюм от три части. Той се обливаше в пот и като почти всички авиопътници, изглеждаше притеснен.

— Извинете — каза тя.

Мъжът беше по-скоро изненадан, отколкото обиден, не й отговори. Дебора отново се обърна към гишето.

Потърси́ полицай.

Който щеше да я предаде на Сернига? Не. Единственият, който може би беше на нейна страна, беше адвокатът, за когото допреди два дни не беше и чувала.

— Какво мога да направя за вас? — служителката й отправи заучената си усмивка.

Членовете на притесненото семейство отминаха, като разговаряха обезпокоено и се вторачваха в бордовите си карти, сякаш бяха написани на шифър.

— Има ли свободни места? — попита Дебора.

— За този полет ли? Пристигате точно навреме!

Дебора се усмихна едва-едва, без да отговори. Жената погледна екрана.

— Да, но ще трябва да побързате. Охраната е тромава. Еднопосочен или двупосочен билет?

— Двупосочен, но може ли без дата на връщане?

— Разбира се — отвърна служителката, докато тракаше по клавиатурата. — Готово. Как предпочитате да платите?

Дебора не искаше да използва кредитната си карта, но нямаше избор. Сигурно все още не я търсеха. Тя сложи на гишето „Мастър кард“ и жената провери цената.

— Да видим. Двупосочен билет до Атина, Гърция…