Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (9)

9

От сума време не бях излизала в събота вечер и дори Уил забеляза почти осезаемото ми вълнение, от което се почувствах безкрайно жалка. Стоях пред „Санкчуъри“, за да посрещна Пенелъпи, и наблюдавах ордите, чакащи да влязат в заведението. Младежи, събрали сили след обилна вечеря, придържаха за раменете момичета с лъскави прави коси и сандали с безумно високи токчета. Нетърпимата лятна горещина се беше сменила с доста хладно време, ала сякаш никой не забелязваше, че вече не е месец юли. Рокли с дълбоки деколтета, бюстиета, миниполички, смело изложена плът, загоряла от слънцето и поддържана с какви ли не чудеса на козметиката. Неколцина души се полюшваха в ритъма на музиката, звучаща иззад внушителната стоманена врата. Всички изглеждаха обзети от приятна възбуда в предвкусване на очакващото ги удоволствие — първото мартини, цигареният дим, парещ белите дробове, възпламеняващи танци, възможността да притиснеш съвършеното си тяло до нечие също така съвършено тяло… Няма нищо по-опияняващо от съботна вечер в Ню Йорк, когато стоиш пред най-новото и най-модно заведение в града, заобиколен си от красиви мъже и жени и чувстваш, че най-смелите ти фантазии ще се сбъднат… стига само да се добереш до светая светих.

Странно, но Уил не беше във възторг от медийното отразяване на моята несъстояла се любовна нощ с най-желания мъж в Манхатън. След работа му бях позвънила само да го чуя; не вярвах да чете „Нюйоркски сензации“, затова едва ли беше научил за подвизите ми. Оказа се, че греша. Изглежда всички следяха електронното издание, и то заради рубриката на анонимната журналистка.

— Здрасти, Бет. Вуйчо ти беснее цял ден и чака да се обадиш. Сега ще го повикам. — Саймън беше необичайно рязък; направи ми впечатление, че за разлика от друг път не попита как съм, нито кога ще им гостувам на вечеря.

— Бет, наистина ли си ти? Звездата благоволи да се обади на стария си вуйчо, а?

— Звезда ли? За какво намекваш, да му се не види?

— О, може би за онова клюкарско материалче от вчера. Очевидно новото ти гадже е много прочута личност и неговите… ъъъ… завоевания се увековечават в тази дълбоко съдържателна рубрика. И не ме лъжи, че не си я чела!

— Моето гадже ли? Предполагам, намекваш за прословутия Филип Уестън.

— Точно така, душичко, точно така. Нямах предвид него, когато те насърчавах да излизаш повече и да се запознаеш с някой симпатичен младеж, но какво ми разбира главата? Аз съм един старец, който няма собствен живот и се вълнува само от преживяванията на красивата си млада племенница. Щом си привлечена от английските фасони, подплатени с тлъста банкова сметка, и през ум не ми минава да те разубеждавам…

— Уил! Смятах, че тъкмо ти знаеш колко неверни неща се публикуват във вестниците. Истината е съвсем друга…

— Достатъчно, скъпа — прекъсна ме той, — явно не си в час. Напоследък всеки чете „Всичко за всички“. Авторката действително умее да извърта нещата, но си знае работата. Твърдиш ли, че не си придружила Уестън в хотела му? Ако наистина е така, ще настоявам за опровержение. Не вярвам да се стремиш към такава репутация.

— По-сложно е… — измънках.

— Разбирам — промълви Уил. — Така или иначе не ми влиза в работата. Важното е на теб да ти е хубаво. Точка по въпроса. Ще се видим ли утре в „Есекс Хаус“? Сега е сезонът на сватбите и предполагам, че ще намерим страхотни бисери сред обявите в утрешния вестник.

Бях приела поканата, но се чувствах неудовлетворена. Нещо се беше променило… или изместило, само че не знаех какво.

— Ето ме и мен! — провикна се Пенелъпи от задната седалка на таксито, току-що спряло пред клуба, и се обърна да плати на шофьора.

— Тъкмо навреме! Елиса и другите вече влязоха, но аз реших да те изчакам отвън.

— Боже, изглеждаш страхотно! — Тя ме огледа от главата до петите. — Откъде взе тези дрешки?

Засмях се — бях поласкана, че е забелязала промяната във външността ми. Едва от десетина дни работех в агенцията на Кели, но вече ми беше писнало да се обличам така, сякаш винаги съм готова за погребение. Забутах в дъното на дрешника глупавите костюми, откъснах няколко страници от списанията „Лъки“ и „Гламър“ и отидох право в „Барни“. Преди да се доближа до касата, наум бях изчислила колко години ще са ми необходими, за да изплатя всичко, а после храбро бях подала кредитната си карта. Когато касиерката ми я върна, имах чувството, че ламинираното картонче изгаря пръстите ми. Само за един следобед се бях сбогувала със старомодната си външност и с финансовата си стабилност.

Въпреки, че покупките ми не бяха „висша мода“, аз много си ги харесвах — джинси „Хъдсън“, струващи повече от месечната издръжка на апартамента ми, светлозелена копринена блузка и вталено сако от туид, което не подхождаше на другите дрехи, но го взех, защото продавачът Жан Люк го нарече „зашеметяващо“.

Новият ми облик се допълваше от чантата-портмоне „Луи Витон“, която Уил ми подари по случай двайсет и първия ми рожден ден, като заяви: „Престъпно е да навършиш пълнолетие, без нито един дизайнер да ти проправи пътя към съзряването. Добре дошла сред консуматорското общество, което се прекланя пред търговските марки.“

През петте години в банката работех по осемдесет часа седмично. Не ми оставаше време да харча пари, затова с лекота бях заделила солидна сумичка. Един месец безработна и един следобед в „Барни“ ликвидираха всички спестявания, обаче задникът ми никога не беше изглеждал толкова шик в дънки. Стоях пред клуба, заобиколена от слаби и красиви жени и мъже, и се чувствах като една от тях. Дори само заради това си струваше да пръсна толкова пари.

— Радвам се, че дойде! — Прегърнах Пенелъпи. — Наистина ли ме харесваш? Това е новият ми облик, наречен „никога не съм била шик, но сега полагам усилия“. Е, какво ще кажеш?

— Според мен изглеждаш фантастично — отвърна вярната ми приятелка. — Смяташ ли тази вечер да се видиш с едно английско божество?

— Съмнявам се. Не вярвам Филип Уестън да се обади на момиче, което му се е предложило след първата среща. Всъщност мисля, че той не се обажда на нито едно момиче — глупавите патки сами го търсят и му се увесват на врата. Не отричам: много ефектен мъж, но невероятно арогантен и самовлюбен.

— Естествено никой не харесва тези му качества — иронично подхвърли Пенелъпи.

— Естествено. Стига сме дрънкали, ами да влизаме. Умрях от студ, пък и другите ни чакат.

— Каква е тази опашка? Човек може да си помисли, че Бритни ще прави стриптийз.

— Знам само, че заведението е открито снощи и се смята за най-недостъпното място. Кели каза да го огледаме и ако наистина отговаря на рекламата, да го наемем за партито на „Плейбой“.

Преди година от списанието бяха сключили договор с „Кели енд Къмпани“ за организиране на манхатънския купон — част от безкрайното празнуване на петдесетгодишния им юбилей. Всичко щеше да започне в Чикаго и да завърши главозамайващо в Лос Анджелис, като междувременно се организираха чествания и във Вегас, Маями и Ню Йорк. Агенцията беше изправена пред най-голямото предизвикателство от създаването си досега, всички вече работеха по подготовката. Предишния ден Кели ни събра на съвещание и предупреди, че остават само сто шейсет и четири дни до голямото събитие. Момичетата, отговарящи за Списъка, трескаво преглеждаха електронната картотека със знаменитости, за да представят навреме крайния подбор. Междувременно ние, другите служители, не смогвахме да отговаряме на обажданията на всевъзможни хора с всевъзможни професии, които искаха да изкрънкат покани за себе си и за свои клиенти. А това, съчетано с параноичното настояване на Хеф^[1] до последния момент да запази в тайна точната дата и час на събитието, както и броя на поканените гости, още повече допринасяше за пълния хаос.

— Днес погледнах в електронния справочник „Сити сърч“. Цитирано беше изказване на управителя на клуба, според когото клиентелата щяла да бъде „изискана и скъпа“ — термини, които повече подхождат на менюто, ако питаш мен, но нямам право да критикувам. Какво разбирам аз от тези работи?

Постепенно започвах да проумявам, че животът в Манхатън се подчинява на принципа „само за подбрани хора“. Отчасти това се дължи на факта, че този малък остров е толкова гъсто населен. Нюйоркчаните инстинктивно се състезават помежду си за всичко — от таксита в часовете-пик до свободно място в метрото, от чанта „Бъркин“ до билети за бейзболен мач. Желаещите да наемат апартамент в дадена сграда понякога чакат с години одобрението на съвета на живущите. Надути салонни управителки в най-посещаваните ресторанти настояват да си запазите маса шест месеца предварително. Чувах изказвания от рода на: „Ако те допуснат прекалено лесно, значи не си струва да посетиш това заведение.“ От времето на „Студио 54“, пък и преди това, хората бяха превърнали в състезателен спорт влизането в нощните клубове. В най-престижните заведения имаше и нива на достъп. Преминаването през входната врата беше само началото — всяка готина студентка с разголена блузка можеше да го постигне.

— Да седна на бара ли? — чух да казва някой. — Предпочитам да бъда в най-долнопробната кръчма в Хобокен.

Елиса ме предупреди да отидем направо в залата за важни персони — единственото помещение в клуба, което „си струваше“. Навремето Джагър и Бауи купонясваха в легендарните частни салони на „Студио 54“. Сега модни личности са Лео, Джей Зи и Линдзи, те се радват на предимството да се забавляват далеч от погледите на любопитните. А простолюдието нека се подмазва да го допуснат в клуба.

Отдавна бях свикнала с мисълта, че никога няма да принадлежа към прочутите личности, и не се вълнувах от привилегиите им. Но когато наскоро зъболекарят ми, доктор Пауъл, уреди отделно помещение за важни персони, та да се чувствали по-удобно, справедливото ми негодувание забушува. Седях в неприветливата обща чакалня, прелиствах някакво старо списание и се молех шишкото до мен да престане да пука шумно с дъвката си. Бях се втренчила във вратата на отделението за богоизбрани и си мечтаех за зъболекарската страна на чудесата, която несъмнено се криеше зад нея. Казвах си, че винаги ще бъда от онези, които зяпат през витрините на ресторантите. Но ето че само след няколко месеца, издокарана с фантастичните си нови дрехи, стоях пред най-модния нощен клуб, а вътре ме чакаха невероятните ми приятели. Изглежда късметът накрая ме беше споходил.

С крайчеца на окото си видях как някаква жена, която досущ приличаше на Аби, целуна охранителя и влезе в заведението.

— Хей, Пен, никога няма да се сетиш кого срещнах онази вечер в „Бунгалото“, след като ти си тръгна. Не е за вярване, че забравих да ти кажа. Видяхме се с Вихъра.

Пенелъпи рязко обърна глава. Знаех, че изпитва към Аби непреодолима омраза. Преструваше се, че не я забелязва, откакто във втори курс Аби я причака в тоалетната, за да й каже да не се разстройва, задето баща й чукал секретарката си — това не влияело на обичта към дъщеря му. Пенелъпи беше толкова потресена, че едва прошепна:

— Откъде знаеш?

Мръсницата злобно се подсмихна:

— Ти сериозно ли говориш? Че кой не знае?

Случката с откраднатия доклад по история не допринесе за затопляне на взаимоотношенията им.

— Видяла си онова гнусно джудже и си забравила да ми кажеш?! — възкликна Пенелъпи. — За какво си говорихте?

— Речникът й не се е променил. Сега била във вихъра на медийния свят, ако искаш да знаеш. Предупреди ме, че вече е известна като Абигейл, а пък аз естествено се постарах да я наричам Аби при всяка възможност. Направила си е пластична операция на циците и на носа, обаче си е същата като преди.

— Готова е да забие нож в сърцето на собствената си майка, ако това ще помогне на кариерата й.

— Точно така — потвърдих. — Май ще имаш удоволствието да я видиш след малко. Стори ми се, че току-що влезе в клуба.

— Супер! Какъв късмет извадихме.

Хванах под ръка Пенелъпи, придадох си самоуверен вид и я поведох към вратата на заведението. Тукашната „горила“ — ужасно кльощав чернокож с буйна афроперука, издокаран в мрежеста тениска с дълъг ръкав и яркорозов клин от ликра, ни изгледа изпод клепачите си, украсени с фалшиви скъпоценни камъни.

— В списъка ли сте? — попита. Гласът му беше изненадващо дрезгав и мъжествен за човек, който се облича по този начин.

— Ами да — подхвърлих нехайно. Никаква реакция. — Ъъъ… да, в списъка сме. Ние сме от „Кели енд Къмпани“.

„Горилата“ дори не благоволи да погледне списъка с гостите, затова реших, че не ме е чул.

— Днес говорих с управителя. Тук сме по работа всъщност. Избираме заведение за…

— Име! — прекъсна ме онзи, явно отегчен от обяснението ми. Докато произнасях буква по буква фамилното си име, четирима мъже с костюми от седемдесетте и млада жена с рокля като на героиня от „Великият Гетсби“ ме изблъскаха встрани.

— Миличък Ромеро, махни глупавия шнур и ни пусни, че измръзнахме — изчурулика жената и помилва охранителя.

— Разбира се, Софи, веднага — почтително измърка той; едва сега осъзнах, че това е Софи Дал. Четиримата мъже я последваха и пътьом кимнаха на портиера, който сияеше от гордост и щастие. Необходими му бяха цели три минути, за да възвърне самообладанието си, и още две, да си спомни за нас с Пенелъпи.

— Робинсън — казах по-рязко, отколкото възнамерявах. — Р-о-б-и…

— Мога да чета! — раздразнено се тросна той. — Имате късмет, че сте в списъка. Тази вечер никой, освен поканените няма да влезе в клуба.

— Ммм… — не ми хрумнаха думи за коментар на интересната информация.

Той хвана кадифения шнур, но не го повдигна, а се приведе към нас.

— Един жокер, момичета — при следващото ви посещение тук не го раздавайте толкова спортно.

Пенелъпи се изкиска — вероятно реши, че травеститът се шегува. Той повиши глас и продължи:

— Казвам ви го право в очите, че да не ви стане криво, като не ви пусна другия път. — Чакащите, които допреди миг разговаряха и танцуваха в такт с музиката, млъкнаха; усетих как поне стотина очи се взират в нас. — Искаме да видим малко повече шик.

Трескаво се мъчех да измисля отровен отговор, но устата ми сякаш беше заключена. Естествено не казах нищо и докато се усетя какво става, някакво момиче — прекалено младо, прекалено високо и с толкова големи цици, че от сто километра личеше намесата на холивудски пластичен хирург, се доближи до нас, за да ни образова относно настоящите модни тенденции.

— Напоследък се котира обликът от четирийсетте.

— А? — каза Пенелъпи, изразявайки на глас мислите ми.

Непознатата сърдечно се усмихна:

— Разбира се, това е само една от идеите, обаче е много ефектна. Например черно и бяло, съчетано с яркочервено червило. Класически обувки „Прада“ с висок ток. Важното е да се отличаваш.

Чух някой да се смее одобрително.

„Аха, да се отличаваш! Ето каква била ключовата дума — помислих си. — Може би затова «консултантката по висша мода» прилича на плашило.“

Изрекох ли го? Не, разбира се. Какво казахме двете с Пенелъпи? Как реагирахме? Никак! Вместо да запазим жалките останки от самоуважението си, покорно протегнахме длани, за да ни сложат задължителния печат, и с наведени глави минахме край кадифения кордон, който травеститът най-сетне благоволи да повдигне. Голямото унижение обаче предстоеше — преди вратата да се затвори, чухме дългата грозница да казва на клоуна, минаващ за портиер:

— Всяка жаба да си знае гьола.

— Кажи ми, че не сънувам — прошепна Пенелъпи. И тя като мен изглеждаше втрещена.

— Уви, не — отвърнах. — Толкова ли бяхме жалки?

Всъщност нямаше подходящи думи, с които да се опише позорът ни. Все едно гледах телевизионното състезание „Колелото на късмета“ — знаех всички отговори, но ми идваха наум с десет секунди закъснение.

Елиса се доближи до нас, тъкмо когато се канех да предложа лекуване на душевните рани с възможно по-голямо количество водка без разредител.

— Тук е направо жестоко — прошепна ми и махна на Пенелъпи.

— Гледай! Вдясно в дъното: Кристин Дейвис и Сузан Съмърс. Не са от най-големите, но все пак са знаменитости. А сега погледни в другата посока! Там се натискат Стинг и Труди Стайлър. На кръглото диванче в средата седят Маги Райзър и Кармен Кае. Давид ги е чул да казват, че Зак Поусен ще дойде всеки момент.

— Майчице! — уж възхитено възкликна Пенелъпи. — Сума народ се е събрал тук тази вечер. Бет, да си вземем нещо за пиене, а?

— Не съм свършила — изсъска Елиса, придърпа ме към себе си и продължи да коментира присъстващите. — До страничната врата Итън Хоук флиртува с някаква сервитьорка. Получава се доста конфузно заради присъствието на новото гадже на Ума. Той седи с колеги на първата маса вдясно. Пфу! Забелязвам и грозната лесбийка-драскачка. Бас държа, че утре пак ще пише колко мъже е свалила, все едно е купонясвала с другите, вместо да ги шпионира. О! Точно зад нея е асистент-режисьорът на „Ръш и Малой“. Непрекъснато ги сменят, но ние имаме вътрешен човек, който на мига ни изпраща новите снимки и биографии… Хм, май Филип го няма. Жалко. Сигурно се надяваше да го видиш.

— Филип ли? Всъщност не — отвърнах съвсем искрено.

— Хайде, бе! Да разбирам ли, че не ти се е обадил? Колко тъжно. Знам какво чувстваш, Бет. Не го вземай твърде навътре. Всеизвестно е, че той има по-особен вкус.

Изкушавах се да отвърна, че не ме интересува защо не ме е потърсил и че въобще не съм му съобщила номера си, макар изрично да ме е помолил, но се отказах — не си струваше усилието. Освен това ми беше доста неприятно, задето не се е обадил, независимо че не си бях оставила телефонния номер.

Елиса ни поведе към подредени в кръг бели кожени диванчета — невероятно тъпа идея на дизайнера, след като хората не идваха тук да си беседват, а да ядат, да пият и да се свалят помежду си. С Пенелъпи поздравихме Лио, Кали, Давид и някакъв тип, когото Елиса представи като „мозъка зад тази сензация“.

— Приятно ми е. Аз съм Бет, това е Пенелъпи. — Подадох ръка на дребничкия човек, който в лицето приличаше на кефал и определено беше от еврейски произход.

— Йо! Аз съм Дани.

— Ако не беше Дани, тази вечер нямаше да сме тук — обяви Елиса, останалите закимаха. — Концепцията за „Санкчуъри“ е изцяло негова, той отговаря и за реализацията… нали, Дани?

— Схващаш, човече.

Не проумявах защо този нисичък евреин, роден някъде в дълбоката провинция, се мъчи да говори така, сякаш е израсъл сред рапъри от гетото.

— О, значи ти си назначил чаровния охранител на вратата — подхвърлих, а Елиса гневно ме стрелна с поглед.

Дани обаче не се обиди:

— Шантав педал, но си гледа работата. Важното е да не пуска загубеняците.

Пенелъпи кимна и същевременно ме смушка; прехапах устни, за да не прихна. В сравнение с репликите му отпреди няколко секунди сега беше невероятно многословен.

— Е, Дани, как ти хрумна идеята за „Санкчуъри“? — попита Пенелъпи, която блестящо играеше ролята на жена, възхитена от способностите му.

Той отпи глътка „Стела Артоа“ и се втренчи в приятелката ми, все едно се мъчеше да разбере на какъв език му говори. Озадачено присви очи, притисна длан до челото си и бавно заклати глава:

— Човече! Навсякъде другаде е толкова стресиращо. Опашката пред „Бунгалото“ е кошмарна, не мога да търпя скапаните типове от медиите в „Сохо Хаус“. Казах си, че ни трябва местенце, където да бъдем на спокойствие. Нещо като… ъъъ… как беше думата?

— Убежище^[2] — подсказах услужливо.

— Именно. — Той кимна с облекчение. Забелязах, че по косата му има впечатляващо количество гел.

За съжаление, преди извънредно интересният разговор да стигне до логичния си край, а именно, Елиса да изгълта още едно хапче викодин и Дани евентуално да си спомни името на клуба, създаден от него, видях много познато лице с фантастичен тен.

— Божичко, той е! — прошепнах (все пак прекалено високо) и се наведох уж да споделя нещо с хората около мен, но всъщност да се скрия.

Всички се обърнаха.

— Филип! Филип Уестън е тук. Току-що влезе с онази… онази манекенка! — изсъсках, без да си давам сметка, че говоря и изглеждам като жена, обзета от безумна ревност.

— Бет! Какво долавям? — прошепна ми Елиса. — Вече си мислех, че си имунизирана срещу прочутия чар на Уестън. Радвам се да те причисля към нормалните пламенни американки все пак. Разбира се, интересът ти не означава, че той е…

— Човече! Филип! Насам! — извика Дани и преди да се окопитя, Филип се наведе да ме целуне по устните.

— Добър вечер, любима, надявах се да те заваря тук. Може да бягаш, но не можеш да се скриеш…

— Моля? — Бях сигурна, че се обръща към друга. Например към красавицата, която търпеливо чакаше встрани и въобще не изглеждаше притеснена.

— Не изпълни молбата ми да оставиш на портиера бележка с телефонния си номер, нали? Знаеш ли как се нарича това? Да се правиш на недостъпна, ето как. Обичам предизвикателствата, затова реших да се включа в игричката и да те потърся.

Видях как Елиса се строполи на канапето зад него — беше потресена и зяпаше глуповато.

Игричка ли? — промърморих.

— Може би не ти се вярва, но момичетата не бягат от мен, любима. Хей, приятел, ще ми донесеш ли танкъри^[3] и тоник? — обърна се той към Дани, все едно говореше на сервитьор.

— Веднага, човече. — Онзи скочи на крака като човек, на когото са предложили мацки или дрога.

— Чакай, донеси нещо и на Соня. — Филип посочи момичето с безкрайно дългите бедра. — Мъничката ми, какво ще пиеш? Газирано с джинджифил, зеленчуков сок или нещо друго? Отговори, скъпа.

Момичето недоумяващо се втренчи в него, а пък на мен ми стана почти забавно, че Филип си е довел гадже, въпреки че преследва друга жена. Преследваше ме, нали така каза?

Елиса очевидно си възвърна душевното равновесие, нарушено от появата на прословутия Уестън, и отново седна на коленете на Давид. Забелязах как дискретно извади от светлосинята си чантичка „Баленсиага“ пакетче с бял прах, подаде го на Кали, която незабавно тръгна към тоалетната. Елиса бръкна в страничното джобче и щедро раздаде някакви хапчета на хората от компанията. Всички в синхрон глътнаха мистериозните таблетки заедно с шампанско, водка и с „единствения свестен коктейл «Космополитън» в целия шибан град“, както се беше изразила Кали, нашият експерт по отношение на напитките.

— О, Фииилиии, поръчай ми един доматен сок, oui? — изчурулика Соня и кокетно прехапа долната си устна.

— Хора, който иска да се забавлява, да заповяда! Има за всички — изкрещя Елиса. Изпълнението на „Хотел Костес“ можеше да мине за лека и спокойна музика, ако звукът не беше толкова силен, че да заглуши грохота на „Боинг 747“.

Дани се втурна да донесе напитките на Филип и Соня, а Пенелъпи отпи от чашата с шампанско, която някой й подаде. Аз стърчах като статуя — осъзнавах, че изглеждам нелепо, но не можех да помръдна.

— Филип, запознай ме с твоята… приятелка — избърборих; не знаех какъв е протоколът, когато мъжът, в чието легло си се събудила преди седмица, твърди, че е тръгнал да те търси, но си води гадже.

— Разбира се, любима. Соня, това е прекрасната дама, която преди няколко дни ми отказа, ако можеш изобщо да го повярваш. Единственото обяснение е, че беше прекалила с алкохола.

Тя кимна, което не означаваше, че го е разбрала. Филип заговори на френски; разбрах само думата „име“ — вероятно съобщаваше, че не знае името ми.

— Приятно ми е. Казвам се Бет. — Подадох ръка на Соня, без да поглеждам към него.

— Сонияя — изкиска се тя; нямаше как да не забележа, че зъбите й са като бисери и по тях няма нито едно петънце от никотин.

— Това мило дете ми гостува за една седмица, докато обикаля агенциите — обясни Филип с очарователен британски акцент. — Семействата ни имат съседни вили в Сен Тропе и малката сладурана ми е като сестричка. Не е за вярване, но е само петнайсетгодишна.

В интерес на истината не изглеждаше похотлив и развратен, въпреки че би трябвало.

Отново се оказах в крайно неприятното състояние да не мога нито да говоря, нито да помръдна; спаси ме Пенелъпи, като обяви, че си тръгва.

— Вярно, че току-що дойдохме — прошепна ми, — но се чувствам като риба на сухо. Нали не ми се сърдиш? Колегите ти са тук и няма да се чувстваш самотна.

— Не се прави на луда! Идвам с теб — обявих; отчаяно търсех повод да си тръгна, вместо да разговарям с Филип.

Дани се върна със сервитьорката, Филип и Соня получиха поръчаните напитки, на мен връчиха мъничка бутилка „Пайпър“ и сламка. За Пенелъпи не донесоха нищо.

Подадох й бутилчицата:

— Пийни глътка и тръгваме.

— Бет, не мога повече. Но мисля, че ти трябва да останеш и да…

— ЕЙВЪРИ! — внезапно изписка Елиса, скочи на крака и се хвърли в прегръдките на висок русокос мъж с агресивно розова риза. С Пенелъпи се обърнахме едновременно и видяхме как годеникът й целува моята колежка, сякаш се познаваха от години. — Момичета, елате да ви запозная с любимия ми купонджия Ейвъри Уейнрайт. Ейвъри, това са…

Не знам какви са били израженията ни, но я накараха да спре по средата на фразата — нещо, което допреди миг смятах за невъзможно.

— Здрасти, скъпа. Не знаех, че тази вечер ще бъдеш тук. — Ейвъри се изтръгна от прословутата хватка на Елиса и несръчно прегърна годеницата си.

— И аз не знаех, че ще те срещна — промълви тя, без да го погледне в очите. — Каза, че ще вечеряш с приятели.

Искаше ми се да я хвана под ръка и да я отведа в „Блек дор“, за да удавим в алкохол гадното чувство (на практика годеникът й не се беше провинил, ала знаех, че сърцето й се свива), но това беше невъзможно; оставаше ми само да се постарая да отклоня вниманието от разиграващата се драма.

— И не те излъгах — смотолеви Ейвъри. — Вечеряхме в „Спаркс“, после другите момчета си тръгнаха за вкъщи, но ние с Рик и Томас решихме да се отбием тук. Двамата са ей там… — Говореше бързо като човек, изпаднал в паника, защото са го заловили на местопрестъплението.

Всички едновременно се обърнахме, за да се уверим в присъствието на Рик и Томас. Дошли бяха преди трийсетина секунди, но няколко много млади момичета вече седяха с тях, а когато музиката отново засвири, девойките се качиха на кожените канапета и се закълчиха. Пенелъпи изглеждаше така, сякаш ще повърне. Постепенно осъзнаваше, че ако по една случайност не се беше озовала тук, сега Ейвъри щеше да се натиска с някоя от тези хубавици.

— Да, виждам ги — избърбори, без да откъсва поглед от Рик и Томас, които застанаха плътно от двете страни на едно от момичетата и затанцуваха.

— Пен, миличка, не е каквото си мислиш. С тази девойка се познават от работата и се държат приятелски…

— От работата ли? — Гласът и погледът й бяха ледени. Всички очакваха да се разрази страхотен скандал, затова започнах да говоря едновременно на Елиса, Филип, Дани и Соня, същевременно избутах Пенелъпи встрани, за да предотвратя сцената.

— Е, Соня, в кои агенции се явяваш на събеседване? — попитах, макар да не бях сигурна дали девойката не е сбъркала думата „агенции“ с „колежи“. Беше прекалено млада за модел.

— Ами обичайните — „Елит“, „Форд“ и тъй нататък. Фили казва, че от мен ще излезе прекрасна манекенка.

— Точно така, кукло. Още като мъниче с памперси, беше прекрасна. И сега, въпреки че е на прокурорска възраст, е неотразима.

— Прокурорска възраст ли? Какво е това? — попита неотразимата и чаровно се усмихна.

— Не е важно, кукло. Седни за малко при тези добри хора, да им порадваш окото. Искам да разменя няколко думи с Бети.

— Бети е много симпатично име, но държа да ме наричат Бет — казах възможно най-любезно. (Признавам, че не ми се удаде.)

— Боже, колко си опърничава. — Филип ме прегърна през кръста, придърпа ме към себе си, но не понечи да ме целуне. Трудно ми беше да се съсредоточа, защото красивото му лице беше прекалено близо, освен това чувах умоляващия глас на Ейвъри.

— Миличка, представа нямам защо тя ме нарече „купонджия“. Никога не съм отричал, че обичам да ходя по заведения. А пък ти все отказваш да ме придружиш. Елиса е тъпа наркоманка, която знае къде стават големите купони, нищо повече.

Мръсник! Имаше нахалството да нарича Елиса „наркоманка“! Боже, колко беше жалък! Стискаше зъби в престорено негодувание, а долната му челюст се тресеше, сякаш през нея минаваше електричество. Пенелъпи притежаваше умения, които повечето от нас нямаха — знаеше как да опакова подаръци, кога да благодари писмено, как най-красиво да подреди масата за гости, ала беше смущаващо невежа относно Ейвъри, наркотиците, или Ейвъри и слабостта му към наркотиците. Кали най-сетне се върна от тоалетната; нейната челюст също трепереше. Дисководещият пусна „Ауткаст“, Елиса се вдъхнови, скочи върху бялото кожено канапе и затанцува. Не откъсваше поглед от Филип, ала той сякаш не я забелязваше. Действаше ми успокояващо да гледам как тънките й токчета пробиват дупки в скъпата мебел. Но не за дълго. Внезапно чух глас, от който стомахът ми се преобърна.

— Бет! Странно е, че пак се засичаме! — Аби ме хвана под ръка, част от коктейла ми се изплиска върху канапето.

— Здравей — казах с леден тон и без да я погледна се озърнах, търсейки начин да се изплъзна.

— Изглежда, нещата между теб и Филип са доста сериозни. — Тя ми намигна, а аз обмислих набързо дали да не изчегъртам с нокти противната й усмивка.

— Ммм… Какво те води тук?

Аби се засмя и се наведе да оправи каишката на сандалите си с дванайсетсантиметрови токчета, които не можеха да прикрият ниския й ръст.

— Нима човек трябва да има причина, за да излезе да се позабавлява? Боже мой, кого виждам? Ейвъри Уейнрайт! С него отдавна не сме имали възможност да си поговорим за славните студентски години. Много хубав мъж е станал, не мислиш ли?

— Той е сгоден! — отсякох. — За Пенелъпи! Не вярвам да си я забравила.

Проклетницата се ухили още по-гадно:

— Е, нали знаеш какво казват хората…

— Бъди по-конкретна, ако обичаш.

— Нищо не е окончателно, докато не се разменят брачните халки… — Аби потърка длани, сякаш предвкусваше някакво вълнуващо събитие. Изглежда изражението ми я стресна, защото възкликна: — Не ме гледай така, Бет. Само се пошегувах — престори се на загрижена и добави: — Липсва ти чувство за хумор, скъпа. Като стана въпрос…

— Виж какво, радвам се, че се видяхме, но трябва да се върна при колегите. Тук сме по работа. — Откопчих се от хватката й, обърнах й гръб и побързах да се спася.

Тя се провикна след мен:

— Добре, миличка, но обещай скоро да обядваме заедно. Умирам от любопитство да науча подробности за Филип, новата ти работа и така нататък. След материала в „Нюйоркски сензации“, самата ти си сензация.

Исках да се уверя, че Пенелъпи се държи, но Ейвъри я беше заклещил в един ъгъл и двамата изглеждаха ядосани, затова се върнах при колегите, където Давид веднага ми връчи още един коктейл.

След няколко секунди Пенелъпи се приближи до мен и ми прошепна:

— Бет, с Ейвъри си тръгваме.

Изглеждаше смазана и говореше така, сякаш предпочита да се самоубие, отколкото да остане в клуба или да напусне.

— Добре ли си? Наистина, защо не оставиш Ейвъри тук и двенките с теб да отидем да вечеряме някъде. Предпочитам да се чупя, преди да направя нещо, за което по-късно горчиво ще съжалявам. Например да се любя до забрава с Филип, макар да е най-противният човек, когото познавам.

Пенелъпи въздъхна:

— Благодаря, но не мога. Мисля, че трябва да се приберем у дома. Ще ти се обадя утре.

Запитах се дали изобщо ще мигнат тази нощ. Ейвъри беше така възбуден от кокаина, че и конска доза транквиланти нямаше да го приспи. Може би щеше да се върне към студентските си навици, когато се надрусваше с LSD и се опитваше да изяде папагала в клетката или да полети през прозореца. Горката Пенелъпи, какво й бе дошло до главата!

— Бет, любима, готова ли си да тръгваме? — Филип ме прегърна през раменете, все едно ми беше гадже от години, а не човекът, с когото отказвах да спя. — Да отидем у дома. Може би тази вечер няма да си прекалено пияна и ще…

— Чудесна идея! — прекъснах го по-рязко, отколкото възнамерявах. — Тримата със Соня ще си устроим купон с преспиване!

— Божичко, каква си комплексарка! — Той плъзна длан по гърба ми. — Какви са тези стойки? Сериозно, мила, не се стягай толкова. Ела, ще настаним Соня в хотел и с теб ще се усамотим, става ли?

Без да дочака отговора ми, зашепна на Соня на френски, а тя въодушевено закима, повдигна съвършените си вежди и накрая се изкиска.

— Oui, oui, разбира се, че може да се усамотите! — възкликна, като че ли ни даваше благословията си да се отдадем на пиянски секс.

— Знаеш ли какво, Филип? — подхванах, макар да не знаех защо се съпротивлявам на нещо, което исках с цялото си сърце. — Не е редно да й взимаш стая в хотел, след като ще ти гостува само една седмица. Мисълта ми е, че трябва да я държиш под око, защото тя е само на петнайсет. Толкова е сладка, че оставиш ли я сама, мъжете ще й налетят веднага.

Филип се позамисли, сякаш повярва, че съм искрено загрижена за „малката сладурана“, накрая кимна:

— Имаш право, любима. Ще я отведа у дома и ще я сложа да си легне, после с теб ще отидем на хотел. Благодаря за идеята. Тръгваме си, деца! — провикна се към другите от компанията, които само погледнаха към нас и кимнаха. Елиса престана да зяпа глуповато и вдигна палец окуражително — според мен доста просташки жест.

Реших, че вместо да споря, е много по-лесно да оставя двамата си спътници в Трайбека, след което да кажа на шофьора да кара към Мъри Хил, затова също вдигнах палец и последвах Филип и Соня; чувствах се като шишкава и недодялана дъщеря на двама атлети, носители на олимпийски медали.

— Хей, момче, повикай ни такси! — подвикна Филип на портиера и щракна с пръсти. Изключително противно поведение, но тъпият кретен се държа толкова гадно с мен, че заслужаваше пренебрежителното отношение. Само след секунда обаче видях, че това не е кльощавият чернокож с идиотската перука, а симпатичният (но невъзпитан) охранител от „Бунгало № 8“. Той се обърна, кръвнишки изгледа Филип, забеляза и мен, въпреки че се мъчех да се скрия. Стори ми се, че ме позна, но не ме поздрави, а безмълвно вдигна ръка, спря такси и отвори задната врата.

Соня се качи първа, Филип седна до нея, аз се поколебах, но ги последвах. Не знам защо го сторих. Все едно тялото ми се движеше според някакъв сценарий.

— Благодаря — прошепнах на Сами, преди Филип да му извика:

— Приятел, две страхотни мацки ще ми гостуват тази вечер, ако се сещаш какво имам предвид. Ако обичаш, пусни вратата, че закъсняваме.

Соня се изкикоти и облегна глава на рамото му. Сами отново ме погледна (изражението му беше неразгадаемо), после затвори вратата. Таксито потегли, в този момент видях, че Вихъра стои на тротоара и пуши цигара. Тя също ме видя и въодушевено замаха с ръка. Престорих се, че не я забелязвам, и вперих поглед някъде в пространството зад нея. Не знам защо, но ми идваше да ревна.