Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (17)

17

След осем часа поднових усилията си да се свържа с нея, за да й обясня, че не съм я излъгала, ала тя не се обаждаше. Малко след дванайсет на обяд Ейвъри вдигна телефона — по гласа му познах, че току-що е станал от леглото и още е махмурлия.

— Привет, Бет, какво има?

— Ако обичаш, дай ми Пенелъпи. — Нямах намерение да разговарям с него повече от задължителния минимум.

Чух шумолене и друг звук, който приличаше на шепот, после Ейвъри каза:

— Тя е на обяд при родителите си. Да й предам ли нещо?

— Моля те, кажи й да ми се обади. Знам, че е там и че ми се сърди, тъкмо затова трябва да говоря с нея. Искам да й обясня недоразумението…

Той понижи глас, за да не го чува Пенелъпи:

— Не си го слагай на душата, Бет. И аз бих предпочел да съм на купона на Макс. Ако имаше начин снощи да се спася от досадната вечеря, щях да те придружа. Пен реагира прекалено емоционално.

Разбира се, Ейвъри знаеше за маскения бал у Макс. Стомахът ми се преобърна.

— Грешиш! — срязах го. — Искаше ми се да бъда с… — Млъкнах, защото осъзнах, че се оправдавам не пред когото трябва. — Помоли я да ми се обади.

Отново се чу шумолене и приглушен говор, после Пенелъпи каза „Ало?“, сякаш не знаеше кой я търси.

— Привет, Пен. Как си?

— О, Бет, ти ли си? Здравей. Благодаря, добре съм. А ти?

Разговорът застрашително заприличваше на десетките разговори, които водех с една моя пралеля — много възпитана жена, но страдаща от лека форма на старческо слабоумие. Най-големите ми страхове се оправдаха — Пенелъпи беше много сърдита.

— Миличка Пен, знам, че тъкмо сега съм ти черна в очите и не искаш да ме чуваш. Съжалявам, ако Ейвъри те е излъгал, че те търси някой друг, но държа да ти се извиня. Сигурно си мислиш, че съм те зарязала заради Филип, обаче не е вярно.

Тя мълчеше.

— Елиса ми се обади по спешност, че непременно трябва да вечерям с представителите на „Блекбъри“, които неочаквано пристигнали в Ню Йорк. Отговарям за тяхната рекламна кампания, затова не можех да откажа.

— Да, така каза — сряза ме тя е леден тон.

— И не те излъгах. Смятах набързо да приключа и да се върна на твоето тържество още преди да са поднесли десерта. Чаках колата, която Елиса трябваше да изпрати, ненадейно се появи Филип. После разбрах, че е уредила той да ме вземе, защото бизнесмените искали да се запознаят и с него. Честна дума, Пен, нямах представа какво са намислили.

Пенелъпи дълго мълча, после тихо промълви:

— Ейвъри каза, че всички са те видели на маскения бал в къщата на някакъв богаташ. Не вярвам да си била там по работа.

Фразата „всички са те видели“ ме накара да изтръпна, въпреки това се впуснах в обяснения:

— Знам, Пен, знам. Филип ми предаде нарежданията на Елиса да отидем у онзи Макс и да чакаме потвърждение дали гостите ще дойдат на маскения бал, или ние ще се присъединим към тях.

— И какво стана? Как мина срещата?

Чувствах, че ледът започва да се топи, но следващата информация нямаше да помогне много за затоплянето на отношенията ни.

— В крайна сметка срещата не се състоя. След като пийнали по нещо с Кели, гостите обявили, че са уморени, и се върнали в хотела. Само че Елиса ми го съобщи едва в един след полунощ. Извинявай, Пен, не исках да се случи. Смятах, че нямам избор, а се оказа, че те огорчих безпричинно.

— Защо не дойде в „Блек дор“? — попита тя. С облекчение установих, че тонът й е поомекнал. — Знаех си, че няма да ме зарежеш, за да отидеш на някакво парти. Ейвъри твърдеше, че си съчинила историята с бизнесмените, за да присъстваш на най-върховния купон, организиран някога на Хелоуин, и като те видях да тръгваш с Филип, много ми докривя.

Първата ми реакция беше да унищожа словесно онзи мръсник, годеника й, но Пенелъпи беше на път да ми прости, затова се въздържах.

— Никога не бих го направила, Пен! Най-много от всичко исках да съм с теб. И ако това те утешава, вечерта беше кошмарна.

— С нетърпение чакам да прочета в интернет подробно описание — уж шеговито подхвърли Пенелъпи, но чувствах, че все още е разстроена. — Като стана дума, видя ли тазсутрешното издание?

Сърцето ми се сви:

— Моля? За какво говориш?

— Не бери грижа, дописката не е гадна като предишните — побърза да добави тя. Сигурно искаше да ме успокои, но ефектът беше обратен. — Ейвъри ми я показа преди няколко минути. Заяждат се с теб, задето снощи си отшила с официален костюм в „Бунгалото“.

Това вече беше прекалено! Не можех да отида някъде, да направя нещо, да се срещна с някого, без подробностите да бъдат изнесени в интернет. В сравнение с досегашната помия днешната дописка беше невинна, но неизвестно защо ме обезпокои повече от измислиците и лъжите за нощните ми приключения; фактът, че вече не мога дори да се обличам, както пожелая, без да предизвикам коментар в пресата, означаваше, че съм загубила правото на личен живот.

— Чудесно, няма що — успях да кажа. — Но поне едно нещо става ясно. Ако смятах да зарежа твоето празненство и да отида в „Бунгалото“, нямаше да нося официален костюм.

— Така е, Бет. Въпросът е приключен. Влизам ти в положението и не се сърдя.

Миг преди да прекратим разговора, си спомних, че не съм я поканила на рекламното парти на „Блекбъри“:

— Хей, почакай. Защо не дойдеш на купона в сряда? Доведи и Ейвъри, ако искаш, или просто ела сама.

— С удоволствие. Тъкмо с теб ще си поговорим. Май отдавна не сме го правили — добави и по гласа й разбрах, че се усмихва.

— Най-много би ми се искало да седнем на някое скришно местенце и да пускаме майтапи по адрес на присъстващите, но отсега те предупреждавам, че ще бъда много заета, тъй като отговарям за тържеството. Ще се радвам да дойдеш, само че няма да имаме време за разговори.

— Така ли? Е, трябваше да се досетя.

— Да се видим в четвъртък, а? Ще вечерям с Уил и Саймън, а после с теб ще отидем някъде.

— Ами… може. Да не се уговаряме от сега. Ще се чуем допълнително.

Разбрах, че отново съм я разочаровала. Изглежда, Пенелъпи изгаряше от нетърпение да затвори.

— Добре. И още веднъж извинявай за снощи. Какво ще кажеш в четвъртък да отидем в „Блек дор“?

— Ммм… Доскоро, Бет.

— Доскоро.