Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (16)

16

— Успокой се, любима. Казах ти, че имам грижата за всичко. — Филип спря веслата пред разкошна жилищна сграда в Уест Вилидж и дискретно подаде няколко банкноти на портиера. Изведнъж осъзнах, че за пръв път съм насаме с него от онази сутрин, когато се събудих в апартамента му.

— Да се успокоя ли? — възкликнах. — Искаш да се успокоя? Извинете, господине, ще ми повикате ли такси? — обърнах се към портиера, но онзи погледна Филип, сякаш чакаше потвърждение.

— Бет, просто се отпусни. Не ти трябва такси. Купонът ще бъде тук. Ела да ти налея едно питиенце.

Питиенце? Не вярвах на ушите си. Човекът, който беше изчукал всяка привлекателна обитателка на Манхатън на възраст между шестнайсет и четирийсет и пет години, говореше като някое лигаво детенце. За съжаление в момента нямах време да се съсредоточа върху този обезпокояващ факт, защото след по-малко от десет минути трябваше да бъда в Сохо.

— Когато Елиса ми се обади — продължи той, — я предупредих, че с теб ще се отбием за няколко минути при един мой приятел. Тя попита дали може да доведе на купона хората от компанията, защото им било любопитно да присъстват на „аристократично празненство“. Ще дойдат всеки момент. Сега разбра ли защо няма да ходим в Сохо?

Изгледах го недоверчиво. Не проумявах какво се случва. Хрумна ми, че Елиса се опитва да ме злепостави, после разсъдих, че без знанието на Кели няма да посмее да провали срещата с бизнесмените, пък и нямаше причина да го прави. Може би ревнуваше заради Филип, освен това напоследък не беше толкова дружелюбна с мен, но го отдавах на стреса от напрегнатата работа. Изгарях от желание да се обадя на Пенелъпи и да обясня, че не съм избягала от празненството й, за да се забавлявам с гаджето си. Неохотно последвах Филип, който вече беше влязъл във фоайето на сградата и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак. Щом се качихме в асансьора, той подхвана инфантилните си номера.

— Бет, нямам търпение да те заведа у дома и да те любя цяла нощ — прошепна, прокара длани по гърба ми, после ги пъхна под блузата ми. — Много си сладка дори с този глупав костюм.

Отблъснах го и въздъхнах:

— Да приключваме по-бързо, ако обичаш.

— Защо си толкова нелюбезна, скъпа? О, разбирам, искаш да бъда по-настойчив. С най-голямо удоволствие ще се подчиня… — Притисна се до мен и взе да облизва лицето ми, както му беше навик. Не беше за вярване, че Гуинет е търпяла противните му похвати. Как е възможно да е спал с толкова много жени и нито една да не му каже, че всъщност не знае какво прави? Усещането беше хем отблъскващо, хем някак приятно. Хрумна ми, че той започва да се натиска само когато нямаме възможност да стигнем докрай, и сега случаят беше точно такъв. Не го заплашваше опасност да се съблека и да го моля да правим секс, защото след миг вратата на асансьора щеше да се отвори. Така и стана — озовахме се в разкошния мезонет на Макс. Набързо избърсах слюнката от лицето и шията си и бях готова за нови предизвикателства.

— Филип, миличък, заповядай — провикна се някакъв кльощав и дългокос тип, без да стане от канапето. Забелязах, че държи огледалце и банкнота, навита на тръбичка. На скута му седеше голо момиче и го гледаше прехласнато. Той смръкна кокаина и подаде тръбичката на непознатата.

— Макси, Максимилиан, това е Бет. Бет, запознай се с Макс, който устройва най-жестоките купони.

— Привет, Макс — казах. — Благодаря за поканата.

Тримата се спогледаха, после се втренчиха в мен и прихнаха да се смеят.

— Бет, ела да си смръкнеш, после ще отидем при другите — предложи домакинът. — Всички вече са на терасата на покрива.

— Ъъъ… ще пасувам — измънках. Не можех да откъсна поглед от младата жена на коленете му. Тя изсмърка двете малки дози кокаин и се излегна по гръб. Чак сега видях, че носи копринена препаска с телесен цвят, която едва прикриваше слабините й. Едрите й гърди се бяха освободили от нещо, което наподобяваше копринен сутиен, но без презрамки. Тя примижа, сви се на кълбо, усмихна се доволно, отпи от шампанското си и обяви, че щяла да остане тук и да се позабавлява сама.

— Както искаш, маце. — Макс ни направи знак да го последваме. Качихме се на асансьора, той натисна бутона с надпис „тераса“. Едва не припаднах, когато вратата се отвори. Не знаех точно какво да очаквам, но гледката ме стъписа. Може би си представях, че купонът ще бъде нещо като партито по случай Хелоуин, което Майкъл устрои миналата година в тесничкия си апартамент. Беше поканил наши приятелки от банката и негови колеги. На масата в кухнята имаше бутилки с евтин алкохол и няколко купички със захаросани пуканки и солени бисквити. По едно време някакъв тип с женски одежди съобщи на костюмираните гости, които си спомняха студентските години, обменяха информация кой се е сгодил или е получил повишение и оплюваха политиката на Буш относно Ирак, че пицата ще пристигне всеки момент.

Онова, което виждах сега, беше като сцена от филм. Терасата представляваше точно копие на лосанджелиския бар „Скай“, вместо столове имаше ниски легла, полилеи с геометрични форми хвърляха мека светлина. Зад буйната растителност в единия ъгъл беше разположен бар от матово стъкло, в друг ъгъл беше подиумът за дисководещия, поставен така, че да не закрива невероятната гледка към града. Никой обаче не проявяваше желание да наблюдава река Хъдсън и причината беше очевидна — какво представляваше някаква си река в сравнение с примамливата плът, щедро изложена на показ?

Това, което се разиграваше на грамадната тераса, би могло да мине за маскен бал, но повече приличаше на сцена от „Коса“, само дето чантите бяха модели на „Гучи“ и прическите не бяха смешни като през шейсетте. Начаса ми се прииска да си сваля обувките и тъпия костюм и да се разхождам по сутиен и бикини. Дори тогава щях да съм по-облечена от повечето гостенки, но поне нямаше толкова да се набивам на очи.

Макс, който беше изчезнал някъде, се върна и ми подаде чаша с шампанско. Чашата на Филип беше пълна с кехлибареножълта течност. На един дъх изгълтах пенливото питие и зазяпах момичето, което Макс доведе. Преди да ни запознае с красавицата, двамата се целунаха и така страстно си пуснаха език, че почти се почувствах участник в целувката.

След като си извади езика от дълбините на гърлото на младата жена, той игриво я ухапа по шията и обяви:

— Приятели, това е… най-разкошното създание тук. Жестока е, нали? Честно, виждали ли сте толкова зашеметяващо нещо?

— Да, разкошна е — повторих, все едно момичето го нямаше. — Имаш право.

Непознатата не изглеждаше огорчена, че Макс не е запомнил или не си е направил труда да научи името й. Това вече не ме изненадваше — открила бях, че много хора общуват помежду си, но не знаят кой как се казва. На купоните музиката гърмеше и всички бяха пияни или друсани. Но най-важното бе, че на никого не му пукаше за другия. Веднъж чух Елиса да казва: Ще запомня името й, когато го прочета в „Пейдж Сикс“. Стори ми се, че момичето на Макс не разбира нито думичка. Кискаше се глуповато, от време на време оправяше оскъдния си костюм, ала главното му занимание беше почти непрекъснато да опипва Макс и да му се натиска. Мъж, предрешен като травестит (очите му бяха подчертани от блестящи сини сенки, на главата си носеше карирана кърпа като на Ясер Арафат), обяви, че след няколко минути колите ще ни отведат на „истинския“ купон в „Бунгалото“.

— Дано да не е като онова скапано парти пред две години — промърмори Филип.

— За какво говориш? — попитах; отговорът не ме интересуваше, но се преструвах, че водя разговор, та да не си личи колко съм сащисана.

— За партито на Хайди Клум в „Капитал“. Замислено беше като голямо събитие, но тъпанарите на входа пускаха всичко живо и купонът загуби от блясъка си.

— Тъй беше — кимна травеститът. — Тази вечер обаче ще бъде различно. Охранител е онзи едрият… как му беше името? А, да, Сами. Не е гений, но не е и малоумен.

Сами! Идваше ми да разцелувам травестита и да заподскачам от радост, че ще видя Сами. Само че първо трябваше да оцелея сред тези хора.

— Ти като какво си маскирана? — поинтересува се онзи.

— Като надута куч… бизнес дама — любезно отвърна Филип вместо мен.

Огледах се и за кой ли път се запитах защо на Хелоуин мъжете неизменно се предрешват като жени, а момичетата като проститутки, независимо дали балът е изискан или не, дали се сервира скъпо шампанско или долнопробно вино. И гостите на Макс не правеха изключение, само дето бяха попрекалили. Потърсих с поглед оскъдно облечени котенца, медицински сестри, принцеси, певици, камериерки, мажоретки, момичета от католическо училище, танцьорки и прочие, ала тези момичета не си бяха направили толкова труд. „Костюмите“ им се състояха от малки парчета блестящ плат и лъскави аксесоари, целящи да подчертаят най-прекрасните женски форми, изваяни от Бог.

Брюнетка, която прелъстително се излягаше на един шезлонг, носеше шалвари от ефирен плат — през прозрачната материя се виждаха украсените й със скъпоценни камъни прашки, разполовяващи съвършените й задни части. Гърдите й надничаха от сутиена (също обсипан с диаманти), но не бяха предизвикателни като на Памела Андерсън, а сякаш дискретно мамеха „Погледни ни“. Нейната приятелката, която беше най-много шестнайсетгодишна, лежеше наблизо и игриво прокарваше през пръстите си кичури от косата й. Носеше сребристи мрежести чорапи, подчертаващи безкрайно дългите й бедра, и червен кожен момчешки панталон така миниатюрен и с толкова ниска талия, че повече приличаше на колан на кръста й. „Горнището“ на костюма се състоеше от сребристи пискюли, прикрепени към зърната на малките й стегнати гърди. На главата имаше корона от разноцветни пера, които се спускаха назад по целия й гръб. През живота си не бях пожелавала жена, но тези двете бяха толкова съблазнителни, че без колебание бих легнала, с която и да е от тях.

— Божичко, приличат на манекенки, които рекламират бельо! — прошепнах.

— Ами че те са тъкмо такива — отвърна Филип, докато похотливо оглеждаше красавиците. — Не позна ли Ракел и Мария Тереза? Настоящите открия на „Виктория’с Сикрет“, най-младите бразилки, които някога са били модели.

Бях съкрушена от откритието, че момичетата наистина са съвършени — искаше ми се да вярвам, че за фотосесиите прикриват с козметични средства дефектите на манекенките. Обиколихме голямата тераса, закрита от стъклен покрив; Филип сърдечно се поздрави с Джими Фалън и Дерек Джетър, тримата дори си размениха въздушни целувки, после повтори същата процедура с поредица от редакторки на списания за мода, звезди от комедийни сериали и начинаещи холивудски актриси. Проверих мобилния си телефон за обаждания от Елиса или Кели, а когато вдигнах поглед, видях, че Филип масажира гърба на момичето с пискюли на циците. Едва сега се сетих, че е същото, рекламиращо памучните бикини, които си поръчах от каталога на „Виктория’с Сикрет“, а когато ги обух и застанах пред огледалото, ми идваше да обвиня фирмата в измама на клиентките. На грамадния плазмен екран на стената вървяха клипове на „Хотел Костес“, гостите танцуваха, пушеха, смъркаха кокаин, дъвчеха суши и взаимно се оглеждаха.

Веселбата прекъсна за малко, когато Макс обяви, че колите чакат им улицата, но продължи в асансьорите и в двайсет и четирите лимузини, наредени една след друга на опашка.

— Филип, не можем да отидем в клуба! — изсъсках, когато той се опита да ме натика в асансьора. — Нали чакаме представителите мм „Блекбъри“!

— Престани да се тормозиш, любима. Елиса ми се обади, че шефката й телефонирала — партито с бизнесмените се отлага.

Помислих си, че не съм го разбрала.

— Какво?! Шегуваш се, нали? — Дори не желаех да мисля, че са ме принудили да напусна празненството на най-добрата си приятелка, за да бъда с клиенти, които в крайна сметка не са се появили.

Той сви рамене:

— Точно така каза, сигурен съм. Освен ако не дрънка врели-некипели, което не вярвам. Да тръгваме, любима, ще й се обадиш от колата.

Седнах между Макс и Филип, а полуголото момиче се просна на коленете ни. Незабавно набрах номера на Елиса и когато се включи гласовата поща, едва не започнах да вия от безсилие. Кели се обади на третото позвъняване и май се изненада, че я търся.

— Бет, ти ли си? Чувам те много лошо. Няма значение… Срещата с клиентите се отложи. Вечерях с тях в „Сохо Хаус“, после пийнахме по нещо край басейна, но те явно не са свикнали да водят нощен живот. Вече са си в хотела и твоят ангажимент отпада. Да знаеш обаче, че с нетърпение очакват партито през следващата седмица. — Тя крещеше, за да надвика силната музика, и не си даваше сметка, че аз я чувам прекрасно.

— Ами… добре. Щом казваш…

— С Филип ли си? — извика.

Като чу името си, Филип се притисна в мен и плъзна длан нагоре по бедрото ми.

— Да. До мен е. Искаш ли да ти се обади?

— Не, не! Важното е ти да разговаряш с него. Дано да сте в „Бунгалото“. Очертава се страхотен купон, всички ще бъдат там.

— Моля?

— Фотографи и оператори, миличка. Постарай се да те снимат с Филип.

Почувствах се като проститутка, но си харесвах работата… и Кели, поне засега. В едно бях сигурна: за нищо на света не исках да се върна в банката. Горещото ми желание беше, партито, което подготвях, да се превърне в светското събитие на годината. Исках Кели да е доволна и всичко да бъде съвършено. Нищо нямаше да ми стане, ако ме снимат с Филип, преди тайно да се измъкна и да се прибера вкъщи сама. Освен това вече пътувахме към „Бунгалото“, нали? Макар че още ме беше яд, задето ме бяха накарали да зарежа Пенелъпи, тази вечер командите на Кели ми се струваха съвсем логични.

— Добре — отвърнах престорено жизнерадостно, междувременно като строга лелка пернах през ръцете Филип, който продължаваше да ме опипва. — Дочуване, Кели. Ще се видим в понеделник.

Лимузините спряха на Двайсет и седма улица, всички слязохме. Пред клуба чакаха поне сто души, костюмирани като травестити и проститутки. Някакъв мъж с руса перука и обувки с много високи токчета беше дръпнал настрани Сами и му крещеше. Застанахме най-отпред на опашката и аз се опитах да привлека вниманието на Сами, но към нас се приближи друг портиер и без да дава признаци, че ни е познал, попита Филип:

— Колко души сте, господине?

— Откъде да знам, бе, човек! Може би четиридесет, а може би шейсет.

— Съжалявам, но е невъзможно да влезете тази вечер — заяви младежът и ни обърна гръб.

— Приятелю, май не разбираш… — Филип го тупна по рамото и онзи се извърна. Изглеждаше така, сякаш ще цапардоса нахалника, ала след секунда видя в ръката му черната кредитна карта и пазарлъците започнаха.

— В момента имам само три маси. Мога да пусна по шест души на маса и десетима допълнително, но нито един повече. Цял Ню Йорк е решил да празнува в нашия клуб. При всеки друг случай щях да ви уредя, обаче за днес е изключено.

Очевидно този портиер работеше тук съвсем отскоро и нямаше представа с кого говори, но Филип щеше да го сложи на мястото му. Приведе се към младежа и изсъска:

— Слушай, приятел, не ми пука колко хора чакат! Три маси не ни стигат. Искам осем и на всяка да бъдат сервирани по две бутилки вино. А сега пусни приятелите ми. Веднага!

Забелязах, че Сами приключи разговора, и заотстъпвах назад, за да се скрия сред чакащите — не исках да ме види с Филип. Мъжете около мен се обаждаха по мобилните си телефони на всички свои познати, които биха могли да накарат охранителя да вдигне кадифения шнур; момичета, олюляващи се на тънките си токчета, се приближаваха до портиерите, гледаха ги влюбено и дори се опитваха да ги милват само и само да си осигурят достъп в клуба. Сами тръгна към Филип и ме забеляза. О, как ми се искаше да им каже да си прибират парите и да се омитат от тук, но той отново ме погледна и после се обърна към колегата си:

— Антъни, пусни ги.

Антъни, който до този момент беше учудващо разбран и учтив, се заинати и заспори:

— Пич, осемдесет души са. Хич не ми пука, че са фрашкани с мангизи. Не ща да си загубя работата…

— Казах да ги пуснеш! Освободи маси и се постарай тези гости да бъдат обслужени веднага. — Сами за последен път ме погледна, после влезе в клуба и остави Антъни да се занимава с нас.

Филип открито злорадстваше — вероятно си мислеше, че съдбата се е намесила и ни е осигурила достъп.

— Хайде, приятел — подхвърли самодоволно. — Нали чу какво каза добрият човек? Вземи тази карта и ни осигури маси. Мисля, че за толкова ти стига умът, прав ли съм?

Антъни взе кредитната карта (ръцете му трепереха от гняв) и отвори вратата, за да пропусне поне четирийсет души от нашата компания, които вече бяха слезли от лимузините. Хората на опашката притихнаха и проточиха шии, за да видят прочутите личности сред нас. Чух едно момиче да шепне възбудено:

— Ето го Джони Деп!

— Боже! Това Филип Уестън ли е? — възкликна друго.

— Той май ходеше с Гуинет — отбеляза някакъв мъж.

Филип се наду като пуяк и ме поведе към масата, която оберкелнерът беше освободил. Изгонените стояха прави встрани, идваше им да потънат в земята заради унижението.

Филип седна, придърпа ме на скута си и взе да мачка бедрото ми, без да го е грижа, че ми причинява болка. Наля в една чаша водка „Кетел“, която тук раздаваха срещу четиристотин долара бутилката, разреди с тоник питието и ми го подаде, после се обърна и взе да поздравява по име всеки, който минеше край масата, като от време на време се навеждаше да ме целуне по шията. По едно време подпря брадичка на рамото ми и се загледа в прелъстителната млада бразилка, която седеше до мен, предизвикателно кръстосала крак върху крак; забелязах, че пискюлите на зърната й са се поизместили.

— Погледни я само — задавено прошепна той. — Виж я как наблюдава другите манекенки и им подражава. Знае, че е секси, но още е твърде малка и не е свикнала с „новото“ си тяло, затова се учи като новоизлюпено пиленце. Страхотна гледка, нали?

„О, да! Невероятно завладяваща!“ — помислих си, отблъснах го (при което той едва не падна) и промърморих, че отивам до тоалетната. Още преди да се отдалеча, го чух как обсипва с комплименти манекенката.

На канапето до вратата забелязах Елиса — облегнала беше гръб на гърдите на някакъв привлекателен мъж, а босите й крака, още белязани от стегнатите каишки на сандалите, почиваха в скута на Давид. Не изглеждаше разтревожена от отлагането на срещата с хората от „Ти Мобайл“, затова реших да не повдигам въпроса. Пък и не бях сигурна дали е жива, докато не видях как плоската й гръд леко се повдига и спуска.

— Скъпа Бет, ето те и теб. — Тя събра сили да надвика музиката, но явно през този ден не беше поела достатъчно калории, за да се изправи.

— Привет — измънках кисело.

— Ела да те запозная с най-талантливия козметик в Манхатън. Марко, това е Бет. Бет, представям ти Марко.

— Не съм козметик, а специалист по естетика — поправи я той.

Бях тръгнала да търся Сами, но беше учтиво да остана няколко минути с Елиса и компанията й. Седнах, налях си водка с тоник и казах:

— Приятно ми е, Марко. Откъде познаваш Елиса?

— Откъде я познавам ли? Боже мой, иска ли питане? Ако не бях аз, тази дама нямаше да има такава прекрасна кожа! Той хвана главата й, все едно държеше топка. — Погледни! Няма нито едно петънце, нито една пъпчица. Забележително постижение, нали? Говореше с едва забележим испански акцент и очевидно имаше слабост към бомбастичните фрази.

— Да, забележително. Може и аз да се възползвам от уменията ти — излъгах, за да поддържам разговора.

Той критично разгледа лицето ми и отсече:

— Съмнявам се, че ще мога да ти помогна.

Реших, че това е повод да ги изоставя, но Елиса седна на канапето:

— Вие двамката си правете компания. С Давид трябва да се видим с едни приятели.

Забелязах как Давид се приведе така, че масата да закрива ръцете му. Ловко отвори чантата („Шанел“) на Елиса, отдели от ключодържателя един ключ, изсипа в най-дългия жлеб малко бял прашец и го изсмърка. Ключът се губеше в шепата му и ако не го наблюдавах отблизо, щях да си помисля, че се секне. След една-две секунди повтори процедурата, после подаде ключа на Елиса и тя го прокара под носа си толкова бързо, че движението убягна от погледа ми. След още няколко секунди ключодържателят отново беше в чантата й, а двамата с Давид скочиха на крака, готови за нови подвизи.

— Редно беше да предложат и на нас, нали? — намръщи се Марко.

— Да — отвърнах; не знаех дали да спомена, че досега не съм смъркала кока и макар да съм любопитна какво е усещането, страхът ми винаги надделява.

Марко театрално въздъхна и отпи голяма глътка от питието си.

— Тежък ден, а? — подхвърлих, докато се оглеждах и търсех начин да се спася.

— И още как! Елиса пак ми провали графика, макар да знае колко мразя да припада по време на процедурата. — Той отново въздъхна.

— Моля? Наистина ли припадна? Какво й беше? Сега добре ли е?

— Ами погледни я! Добре ли ти изглежда? Нямам нищо против гладуването, самият аз няколко пъти съм пазил строга диета, обаче човек трябва да е отговорен за действията си. Винаги знаеш кога ще припаднеш. Притъмнява ти, стомахът ти се преобръща. Твоето тяло те предупреждава, че е крайно време да изконсумираш шоколадчето, което задължително носиш в чантата си. Ако не се вслушаш в алармата, губиш съзнание, а някой зает човек си губи времето с теб.

Не знаех какво да отговоря, затова мълчах и слушах.

— Тези момичета си въобразяват, че след цяла седмица гладуване и смъркане на кока могат да загубят съзнание, докато са на моя стол, а аз ще ги свестявам. Навремето го правех, обаче сега клиентелата ми се увеличи и тези хубавици ми пречат на работата. Според мен отношението към тях трябва да е като към онези, дето си инжектират хероин: „Не ми пука с какво се друсаш, само не прекалявай с дозата, докато си в къщата ми, защото ми създаваш проблеми.“ Съгласна ли си?

Кимнах. Човечеството трябваше да е щастливо, че има хора, чувствителни като Марко. Той продължи тирадата си:

— Обаче аз съм по-добре от мнозина. Един мой приятел е експерт по гримиране и по неволя е станал спец по припадащи девойки. Освен куфарчето с гримове винаги носи шоколади и кутии с плодов сок, защото момичетата редовно му се свличат в ръцете. Моите клиентки поне губят съзнание, докато са на стола, та не се налага да ги започвам отново. Него го викат тъкмо преди големи партита, когато всички са гладували дни наред, за да се напъхат в роклите. Нямаш представа колко е трудна работата ни.

— Очевидно. Виж, приятно ми беше да се запознаем, но видях една приятелка и трябва да поговоря с нея. Ще те заваря ли тук след няколко минути? — Знаех, че ако не избягам веднага, ще остана в плен на Марко.

— Може… не знам. Ще се видим по-късно. — Той ми кимна и се наведе да си налее още едно питие.

Исках да намеря Сами, да му благодаря за съдействието тази вечер, може би да му обясня, че съм дошла по принуда и не в ролята на гадже на Филип, ала след като си пробих път през хората, скупчени около външната врата (през изминалите шейсет минути броят на чакащите значително се беше увеличил), видях само Антъни.

— Къде е Сами? — подхвърлих уж нехайно.

Младежът, който се беше поуспокоил след скандала с Филип, поклати глава:

— Тръгна си по-рано, защото имал среща с приятелката си. Заряза ме, когато има най-много работа. Обикновено не го прави, сигурно има сериозни причини. Защо, проблем ли има? Само да се оправя с тези хора, и ще бъда на твое разположение.

— Не, всичко е наред. Просто исках да се видя с него.

— Е, ще трябва да изчакаш до утре.

Изпросих си цигара от един мъж с разкошна зелена рокля и психически се подготвих да вляза обратно в клуба. В този момент ме връхлетя Вихъра с грамадния си бюст скриващ лицето й.

— Бет! — изквича. — Надявах се да те видя и да те предупредя да не оставяш без надзор гаджето си, че ще го отмъкне някоя.

— Здрасти, Аби. С удоволствие бих си поговорила с теб, но си тръгвам.

— Наричай ме Абигейл, ако обичаш. Ела вътре да изпушим по цигара. Хайде, направи ми удоволствие заради славното ни минало.

На върха на езика ми беше да се тросна, че нямам минало с нея, но бях изтощена, за да се разправям със злобарката — сърцето ми беше натежало, представях си Сами в леглото със застаряващата брюнетка.

— Ами… добре — казах апатично.

— Сподели с мен, скъпа. Как вървят нещата с Филип? Фантастично е, че се свалихте.

— Фантастично ли? Не мисля… — Хванах се, че дърдоря, без да мисля. Питах се как най-бързо да се отърва от досадницата.

— О, Бет! Недей да скромничиш! Нали няма да ми се разсърдиш, ако ти задам един личен въпрос? Как е той в леглото? Питам те, защото знаеш какви слухове се носят…

— Аби, извинявай, но трябва да тръгвам. Друг път ще поговорим на тази тема.

Ако мен ме бяха срязали така, от срам щях да потъна в земята, но на гадината дори не й мигна окото:

— Разбира се, както кажеш. Влизам ти в положението — новата ти работа трябва да е адски уморителна. Но да знаеш, че в най-скоро време предстои да се видим насаме и да си побъбрим. Между другото, харесва ми тази блуза. Притежаваш изключителната способност дори с най-евтините и обикновени дрехи да изглеждаш добре.

Отстъпих назад, сякаш бягах от бясно куче. Възнамерявах да се върна на масата на Елиса, за да се съвзема. Вместо това обаче отидох на бара и изпих едно мартини, сякаш приготвено по рецептата на Уил. Помислих си, че изобщо не е лошо да си седя сама и бавно, но сигурно да се натрясквам, обаче след малко цяла орда красиви и почти голи момичета завзеха пространството около мен и ме прогониха. Нямах сили да издържа разсъжденията на Филип върху все по-намаляващата възрастова граница на манекенките от Южна Америка или предложенията на Марко за по-ефикасни методи за гладуване, затова изпратих съобщения на Филип и на Елиса, че внезапно ми е прилошало, и се строполих на задната седалка на едно такси.

Започнах да звъня на Пенелъпи още щом шофьорът включи апарата, и продължих да я търся, докато малко след три часа сутринта най-сетне заспах.