Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (2)

2

С малко повече късмет, купонът по случай годежа можеше да не се падне в четвъртък — деня, в който винаги вечерях с вуйчо Уил и Саймън. Непременно трябваше да присъствам и на едното, и на другото мероприятие. Стоях пред грозната жилищна сграда на Мъри Хил и от все сърце жадувах да се пренеса в разкошния мезонет на вуйчо ми, намиращ се на Сентръл парк уест. Не беше час пик или Коледа, не валеше като из ведро, но на хоризонта не се задаваше нито едно такси. В продължение на двайсет минути напразно подсвирквах, крещях и подскачах като смахната. Най-сетне някаква заблудена таксиметрова кола спря пред мен. Казах на шофьора, че искам да ме закара в центъра, но той процеди: „Тц. Има големи задръствания“, даде газ и изчезна. В крайна сметка все пак си хванах такси и от облекчение и благодарност оставих неприлично голям бакшиш.

— Хей, Бетина, защо си провесила нос? Всичко наред ли е?

Симпатичният възрастен портиер Джордж, който ме познаваше от бебе, държеше да ме нарича с името, дадено ми от нашите в момент, когато по всяка вероятност са били адски друсани. Настоявах хората да ми казват Бет и повечето го правеха. Само родителите ми и портиерът на вуйчо Уил (който беше толкова сладък дядка, че всичко му беше простено) упорстваха да ме наричат с онова идиотско име.

— Обичайните неприятности с такситата, Джордж — въздъхнах и го целунах по бузата. — А ти как си?

— Прекрасно както винаги — отвърна той без капчица сарказъм. — Тази сутрин зърнах слънцето за няколко минути и оттогава съм в настроение.

Идваше ми да се издрайфам, но си казах, че когато човек е възрастен, се радва на всеки миг от оставащия му живот.

— Бет! — провикна се Саймън от помещението за пощенските пратки и писмата. — Твоя глас ли чувам, захарче?

— Саййййй-мъъъън! — изтананиках и с изненада установих, че за пръв път от сума време насам, настроението ми се е повишило. — Саййййй-мъъън! — Сърце не ми даваше да му кажа, че ще си тръгна още преди основното ястие.

Той излезе във фоайето (по екип за тенис и преметнат през рамото калъф с ракета) и ме притисна в мечешката си прегръдка така, както само един гей е способен да те прегърне. Беше светотатство да пропусна дежурната вечеря в четвъртък; не стига, че си изкарвах страхотно, ами това бе и единственият ден в седмицата, ако не се брои неделният обяд, когато се радвах на вниманието на мъжка компания. Всяка неделя придружавах вуйчо Уил на редовните обилни закуско-обеди в „Есекс Хаус“, където неизменно присъстваха представители на медиите и хора от света на развлекателния бизнес. Вуйчо ми беше прочут със своята сърдечност, чувството за хумор, скандалните си политически възгледи и дългогодишната си омраза към картофите. Всякакви картофи — пържени, печени, под формата на соте или на пюре, бяха абсолютно забранени. Той спазваше диетата на Аткинс още преди да излезе на мода и след като не можеше да консумира дадена храна, не допускаше и друг да й се наслаждава.

За близо трийсет години съвместно съжителство двамата със Саймън си бяха създали един куп ритуали. Почивката си прекарваха само на четири места — през януари отиваха на остров Сейнт Барт (напоследък обаче Уил се оплакваше, че курортът бил станал „прекалено френски“), в средата на март пътуваха до Палм Спрингс, през август почиваха в Бриджхамптън и от време на време спонтанно предприемаха пътувания до Ки Уест. Пиеха джин с тоник само от чаши „Розентал“, всеки понеделник, от седем до единайсет вечерта, прекарваха в „Илейнс“, а на коледното празненство, което устройваха всяка година, единият носеше зелен кашмирен пуловер, а другият — червен. Вуйчо Уил, който скоро щеше да навърши шейсет и шест години, подстригваше много късо побелялата си коса и предпочиташе пуловери с кожени кръпки на лактите; Саймън пък, едва на петдесет и девет и със стегнато атлетично тяло, независимо от сезона винаги се обличаше в ленени одежди.

— Ние, гейовете — казваше често, — сме си извоювали правото да не зачитаме модните тенденции.

Дори и сега, когато идваше от тенис корта, беше успял да наметне бяла ленена дрешка с качулка.

— Как си, красавице? Е, да не губим време. Уил сигурно се чуди къде сме се дянали, пък и новата готвачка е приготвила нещо фантастично за хапване.

Както винаги съвършен джентълмен, той свали претъпканата чанта от рамото ми, пропусна ме първа в асансьора и натисна бутона за последния етаж.

— Как беше тенисът? — подхвърлих и се запитах защо този петдесет и девет годишен човек има по-стегнато тяло, от който и да е мой познат.

— О, знаеш как е — неколцина старци тичат като мухи без глави по корта и се преструват, че сервисите им са по-добри от тези на Родик. Гледката е хем жалка, хем забавна.

През открехнатата врата на апартамента чух, че Уил, както обикновено, говори на телевизора в кабинета. Навремето беше направил голям удар, като отрази повторното заболяване на Лайза Минели, любовните забежки на Робърт Кенеди и преобразяването на Пати Хърст от видна дама в член на секта. В крайна сметка „аморалността“ на демократите го тласна към политиката вместо към развлекателния бизнес. Сега, няколко десетилетия по-късно, той беше човек, отчаяно пристрастен към новините, а политическите му убеждения биха засрамили хунския вожд Атила. Почти бях сигурна, че вуйчо Уил е единственият хомосексуалист с десни убеждения, живеещ в Западен Манхатън, и светски хроникьор, който отказва да коментира и обществото, и развлекателния бизнес. В кабинета му имаше два телевизора, единият винаги беше настроен на „Фокс Нюз“.

— Най-сетне — казваше — се появи телевизия, която говори на МОИТЕ хора.

На което Саймън отговаряше:

— О, дааа! На широката публика, състояща се от хомосексуалисти-светски хроникьори, които живеят в Западен Манхатън.

По-малкия телевизор Уил използваше да гледа новинарските предавания на „Си Ен Ен“, „Си-Спан“, „Ем Ес Ен Би Си“, които според него бяха участници в „Заговора на либералите“. Върху този телевизор стоеше табелка с надпис: „ОПОЗНАЙ ВРАГА“.

По „Си Ен Ен“ Бил Хемър интервюираше Франк Рик във връзка с медийното отразяване на последните избори.

— Бил Хемър е най-големият лигльо на света! — изръмжа Уил, остави на масата кристалната си чаша и запрати едната от белгийските си обувки към телевизора.

— Здрасти! — подвикнах и си оставих чантата до бюрото.

— Все още се намират способни политически коментатори, които да изкажат интелигентни мнения по въпроса дали медийното отразяване е повлияло на резултатите от изборите, но тези идиоти са поканили човек от „Ню Йорк таймс“! Страната ни се раздира от противоречия, а пък аз трябва да седя и да слушам глупости!

— Всъщност не си длъжен — отбелязах. — Можеш да изключиш телевизора. Въпреки мъдрия ми съвет вуйчо Уил продължи да се шира в екрана. Очаквах всеки момент да обяви „Ню Йорк таймс“ и копие на „Известия“ или да изтъкне провала на Джейсън Блеър като поредното доказателство, че вестникът е пълен боклук и ужасен заговор срещу честните и трудолюбиви американци.

— И да изпусна безочливото догматично философстване на Били Хемър и Франк Рич ли? За нищо на света! Да не забравяме, Бет, че това е същият вестник, чиито репортери си съчиняват небивалици, когато сроковете ги притискат, а нямат подходящ материал.

Отпи от чашата си, след което изключи едновременно и двата телевизора. Тази вечер речта беше продължила само петнайсет секунди — истински рекорд.

— Засега ни стигат толкова тъпотии — обяви, прегърна ме и ме целуна. — Както винаги изглеждаш страхотно, душичко, но ще ти стане ли нещо, ако носиш рокли, а не тези ужасни костюми?

Много по-трудно можех да го отклоня от другата му любима тема, а именно личния ми живот. Беше девет години по-голям от мама и двамата твърдяха, че са деца на едни и същи родители, ала все пак това ми се струваше невероятно. Тя изпадна в паника, когато постъпих на работа в банката, където не се допускаха служителки с басмени рокли и еспадрили, а пък вуйчо Уил смяташе, че е перверзно да носиш униформени делови костюми вместо страхотна рокля на Валентино или сексапилни сандали, модел на Луботен.

— Уил, костюмите са задължителни за жена с моята професия.

— Добре, де, това го разбрах. Просто не предполагах, че ще избереш да работиш в банка.

„Ето, че се започва!“ — помислих си отчаяно, но се насилих игриво да подхвърля:

— Защо си толкова против? Твоите хора са привърженици на капитализма, нали? Имам предвид републиканците, не гейовете.

Той повдигна гъстите си прошарени вежди и ме изгледа накриво:

— Остроумно. Много остроумно. Нямам нищо против банкерството, миличко, смятам, че го знаеш. Това е хубава и престижна професия и е за предпочитане пред работата във всякакви там хипарски организации за спасяване на света, които биха препоръчали смахнатите ти родители, но ми се струва, че си прекалено млада да се хващаш с толкова скучна материя. Сега му е времето да общуваш с младежи на твоята възраст, да ходиш по купони, да се радваш на живота в Ню Йорк и на това, че си млада и необвързана, а не да се залепиш за бюрото в някаква си банка. Кажи на вуйчо какво искаш да работиш.

Много пъти ми беше задавал този въпрос, но до този момент не бях дала зашеметяващ или поне приличен отговор. Всъщност имаше право да ме разпитва. Докато учех в гимназията, бях убедена, че ще постъпя в Корпуса на мира. Според родителите ми това беше логичната стъпка след университета, задължително двугодишно встъпление към всяка професия. Но после отидох в Емъри и се запознах с Пенелъпи. Произхождахме от диаметрално противоположни семейства и, верни на баналното клише, на мига взаимно си допаднахме. Тя ме обожаваше, задето не можех да изброя всички частни училища в Манхатън и не знаех къде се намира Мартас Винярд, а пък аз бях запленена от всяка нейна дума. Станахме неразделни и в края на първи курс предприех решителна стъпка в живота си — изхвърлих любимите си тениски с емблемата на „Дед“. Беше забавно да ходиш на баскетболни мачове и бирени фестивали, да се запишеш в отбора по американски футбол и да общуваш с хора, които не си скапват косата с евтини шампоани, не използват два пъти водата във ваната и не се плескат с парфюм от пачули. Престанах да бъда откачалката на курса, която винаги мирише особено и яростно се противопоставя на изсичането на секвоите. Носех същите джинси и тениски като другите (вече не си давах зор да проверя не са ли произведени от експлоатирани работници в някоя източна страна), също като състудентите си похапвах бургери и пиех бира. Накратко, чувствах се прекрасно. Цели четири години бях сред приятели-единомишленици, които нямаха никакво намерение да се запишат в Корпуса на мира. Ето защо, когато представителите на всички големи компании се появиха в кампуса, започнаха да примамват с невероятни заплати и премии кандидатите и дори осигуряваха безплатно пътуване със самолет до Ню Йорк за събеседванията, не се поколебах и приех предложението на банката. Почти всичките ми приятелки от университета също започнаха работа в големи корпорации, защото нямаше друг начин едно двайсет и две годишно момиче да плаща безумните наеми в Манхатън. Най-изненадващото в цялата история бе скоростта, с която летеше времето. Цели пет години потънаха в черната дупка, състояща се от програми за квалификация, писане на тримесечни отчети и получаване на годишни премии — дейности, заради които не ми оставаше време да се замисля и да си дам сметка, че мразя тази работа. Справях се отлично със задълженията си и това допринасяше за самозаблудата ми, защото някак си доказваше, че съм направила верния избор. Разбира се, Уил интуитивно бе доловил истината, ала досега бях прекалено инертна и страхлива, за да осъществя голямата крачка към друга кариера.

— Какво искам да работя ли? Че как да отговоря на такъв въпрос?

— Ако не можеш, значи си загазила, захарче. Мисля, че не се ли махнеш от банката, и то скоро, докато се усетиш, ще бъдеш на четирийсет, ще заемаш вицепрезидентския пост и ще скочиш от някой мост. Не казвам, че е лошо да си в банковия бизнес, мила, но тази работа не е за теб. Трябва да си сред истински хора. Да се смееш понякога. Да пишеш. И да носиш много по-хубави дрехи.

Не му казах, че обмислям възможността да постъпя на работа в благотворителна организация. Щеше да се затръшка, че усилията му да ме спаси от промиването на мозъка, наложено ми от нашите, са се провалили, и до края на вечерта намусено щеше да се взира в масата. Веднъж намекнах, че мисля да кандидатствам в „Планирани раждания“, и той заяви, че макар и благородна, идеята ще ме отведе обратно в света на онези, които не се къпят често. За да избегна опасната територия, побързах да пренасоча разговора към другите обичайни теми. Първо стана въпрос, че си нямам гадже („Скъпа, прекалено си млада и красива, та да се отдаваш само на работата си“), после Уил високопарно обсъди най-новата си рубрика („Моя ли е вината, задето жителите на Манхатън са изпростели толкова, че не желаят да научат истината за управниците, които са си избрали?“). Върнахме се към ранната ми кариера на политическа активистка („За щастие ерата на тамяна отмина“), после отново зациклихме на любимата тема на вуйчо Уил, а именно отвратителните ми одежди („Широките панталони с мъжка кройка не са за срещи с гадже, малката“).

Тъкмо когато подхвана лекцията си, че всяка жена трябва да притежава костюм на „Шанел“, прислужницата почука на вратата на кабинета и съобщи, че вечерята е сервирана. Взехме си питиетата и тръгнахме към трапезарията.

— Готов ли си с материала? — Саймън стана и целуна Уил. Току–що беше излязъл от банята;, сега носеше ленен панталон с туника и държеше чаша шампанско.

— Не, разбира се! — измърмори вуйчо ми, зарязвайки джина. След това наля шампанско и за нас. — Трябва да го предам в полунощ, което означава, че ще го започна най-рано към десет. Между другото, какво празнуваме?

Взех си от салатата с горгонзола (какво удоволствие бе да си похапнеш нещо, което не е било купено от улична количка), отпих от шампанското. Ако имаше начин всеки ден да вечерям тук, без да ме помислят за най-голямата неудачница на света, като нищо щях да го направя. Ала дори аз притежавах капчица достойнство и знаех, че не бива да се натрисам повече от два пъти седмично на едни и същи хора, дори те да са собственият ми вуйчо и любовникът му.

— Нима трябва да празнуваме нещо, за да пием шампанско? — Саймън си взе парче от печеното, което готвачката беше приготвила като основно ястие. — Просто ми хрумна, че ще бъде приятно разнообразие. Бет, какво ще правиш по-късно тази вечер?

— Отивам на празненството по случай годежа на Пенелъпи. Всъщност скоро трябва да тръгвам. Майките на Пен и Ейвъри са организирали цялата дандания, преди бъдещите младоженци да наложат вето. За щастие са резервирали някакъв клуб в Челси, а не например в Ист Сайд — госпожите все пак са съобразили, че децата им трябва да се забавляват на годежа си.

— Как се казва клубът? — попита Уил, въпреки че почти нямаше шанс да познава заведение, което не е мрачно, с дървена ламперия и задимено от пури.

— Пенелъпи го спомена, но ми излезе от ума. Мисля, че името започва с Б. Чакай малко. — Извадих от чантата си парче хартия. — Намира се на Двайсет и седма улица в отрязъка между Десета и Единайсета и се казва…

— „Бунгало № 8“! — едновременно възкликнаха двамата.

— Вие пък откъде го знаете?

— Душичко, клубът се споменава толкова често в „Пейдж Сикс“, че сякаш е собственост на самото издание.

— Някъде прочетох, че по архитектурен проект заведението е като бунгалата в хотел „Бевърли Хилс“ и че обслужването е на същото ниво. В статията пишеше как портиерът изпълнявал всякакъв каприз, от доставянето на рядка разновидност суши до осигуряването на хеликоптери. Много заведения са модни един-два месеца и после западат, но по всеобщо мнение това няма да се случи с „Бунгало № 8“.

— Май изоставам от обществения живот, като вися всяка вечер в „Блек дор“ — промърморих и отместих чинията си. — Ако не възразявате, ще ви напусна по-рано от обичайното. Пенелъпи ме помоли да бъда там, преди да пристигнат ордите от приятели и роднини на Ейвъри.

— Не се бави, Бет. Оправи си червилото и бягай. Между другото няма да е лошо, ако си намериш хубав младеж, да ти прави компания — заяви Саймън, все едно в клуба щеше да бъка от готини свободни мъже, които само чакат да се появя в живота им.

— Не го слушай. — Уил ми намигна, ала личеше, че не се шегува. — За предпочитане е да си хванеш красив негодник за една вечер.

— Вие, момчета, сте върхът! — Разцелувах и двамата, после грабнах голямата си чанта и палтото. — Нямате скрупули да сводничите на единствената си племенница, а?

— Абсолютно никакви — обяви Уил, а Саймън тържествено кимна. — Поне тази вечер бъди леко момиче и се позабавлявай. Става ли?

Пред клуба се беше извила дълга опашка и ако не се страхувах, че ще обидя Пенелъпи, щях да наредя на шофьора да ме закара у дома. Вместо това си лепнах най-възторжената усмивка и се приближих до човека на входа — исполин със слушалка като на човек от Тайните служби, който държеше голям бележник.

— Здравейте, казвам се Бет и съм от компанията на Пенелъпи — казах, оглеждайки хората на опашката, без да видя нито едно познато лице.

Онзи ме изгледа равнодушно:

— Приятно ми е да се запознаем, Пенелъпи. Нареди се при другите и ще се постараем възможно най-бързо да осигурим влизането ти в заведението.

— Не ме разбрахте. Тази вечер тук ще се състои празненството на Пенелъпи и аз съм нейна приятелка. Тя изрично ме помоли да дойда по-рано от другите гости, затова не ме бавете, ако обичате.

— Бъди така добра, нареди се… — Той притисна длан до слушалката, няколко пъти кимна и огледа опашката, която вече завиваше зад ъгъла. — Внимание! — извика и на мига въдвори тишина сред чакащите. — Правилникът на противопожарната охрана допуска определен брой посетители. Ще влизат хора само когато други излязат, затова или се пригответе за дълго чакане, или елате по-късно.

От опашката възкликнаха разочаровано. Не можех да стоя отвън цяла нощ — якият пич явно не ме беше разбрал.

— Извинете — опитах отново. — Сър, ако обичате. — Исполинът ме погледна от висината на близо двата си метра, изражението му не вещаеше нищо добро. — Виждам, че много хора чакат да влязат, но приятелката ми пожела да дойда преди другите гости на празненството й. Ако познавахте нейната майка, щяхте да разберете колко е важно да бъда вътре.

— Ммм. Много интересно. Може би не си чула онова, което току-що казах. Няма начин да пусна когото и да било. В противен случай ще нарушим правилника за противопожарната охрана. Един съвет от мен — нареди се и ще се постараем да влезеш по-бързо.

Може би се опитваше да ме успокои, но моето единствено желание беше да забия нокти в привлекателното му лице. Изглеждаше ми познат, макар че не си спомнях друг път да съм го виждала. Мускулите му, очертаващи се под прилепналата зелена тениска, бяха красноречиво доказателство, че може да се справи с всякакви нахалници, а безформените избелели джинси подсказваха, че е човек, който не се взема прекалено на сериозно. Тъкмо когато си казвах, че не съм виждала мъж с толкова хубава коса — дълга, черна, гъста и смущаващо лъскава, той облече сиво кадифено сако и ми се стори още по-сексапилен.

Въздържах се да изтърся нещо суперснобарско от сорта на това, как разни сополанковци, които дори не са завършили гимназия, сигурно умират от удоволствие да се гаврят с хората. Чинно застанах най-отзад на опашката. Висях на улицата почти час, тъй като „горилата“ пропускаше горе-долу по двама души на всеки десет минути; отчаяно се мъчех да се свържа или с Пенелъпи, или с Ейвъри, но мобилните им телефони бяха включени на гласова поща. Докато обмислях начини да си отмъстя на „горилата“, внезапно зърнах Майкъл и приятелката му, които бяха излезли да изпушат по цигара.

— Майкъл! — извиках, без да ми пука колко жалка изглеждам. — Майкъл, Мегу, насам!

Двамата се огледаха и ме видяха в тълпата, което вероятно не беше особено трудно, защото крещях и подскачах без капчица достойнство. Махнаха ми да се приближа, изгалопирах до вратата и задъхано възкликнах:

— От един час вися отвън, защото онази безмозъчна горила отказа да ме пусне. Пенелъпи ще ме убие.

— Хей, Бет, и аз се радвам да те видя. — Майкъл се наведе да ме целуне.

— Извинявай. — Прегърнах първо него, после Мегу (симпатична японка студентка по медицина, с която той живееше). — Как сте, сладури? Не е за вярване, че сте се измъкнали от ангажиментите си, за да бъдете заедно на купона.

— Случва се долу-горе веднъж на шест месеца и двамата да сме свободни. Аз не съм дежурна в болницата, а той не е на работа. — Мегу се усмихна и хвана ръката на Майкъл.

— И сте дошли тук? Да не сте се побъркали? Мегу, ти си истинско злато. Приятелю мой, даваш ли си сметка какво съкровище имаш?

— Разбира се. — Той изгледа влюбено приятелката си. — Мегу знае, че Пенелъпи ще убие и мен, ако не уважим празненството й, но смятам вече да си тръгваме. Трябва да съм на работа след… да видим… след четири часа, а Мегу се надяваше за пръв път от няколко седмици да спи шест часа без прекъсване. Я погледни, пуснаха голяма група.

Обърнах се и видях как от клуба излезе цяла тълпа елегантни посетители, очевидно запътили се на „истински“ купон в Трайбека, в същото време друга компания бързо се шмугна под кадифения шнур, който охранителят повдигна.

— Казахте, че съм следващата в списъка! — опънах се на якия младеж.

— Заповядай! — Той ми махна да вляза, а със свободната си ръка притисна слушалката, за да чуе някаква съдбовна информация.

— Ето, уреди се. — Майкъл ми се усмихна и хвана под ръка Мегу. — Обади се през седмицата да пийнем по нещо. Доведи и Пенелъпи, че тази вечер не успях да се добера до нея, а пък от цяла вечност не сме били заедно. Поздрави я от нас. Доскоро.

Двамата си тръгнаха, очевидно доволни, че са се измъкнали. Междувременно на тротоара бяха останали само неколцина души, които говореха по мобилните си телефони и май изобщо не им пукаше дали ще бъдат допуснати в клуба. Като по чудо тълпата се беше изпарила и най-сетне ми беше разрешено да вляза в светая светих.

— Благодаря. Много сте любезен — просъсках на дългия и минах покрай него. Отворих грамадната стъклена врата, влязох в тъмното фоайе и едва не се сблъсках с Ейвъри, който прекалено интимно разговаряше с много красива млада жена с внушителен бюст.

— Здрасти, Бет, къде беше досега? — Той веднага се отдръпна от дамата, спусна се към мен и предложи да ми вземе палтото. В същия момент Пенелъпи се втурна във фоайето, видя ме и на лицето й се изписа облекчение. Носеше къса черна рокля и сребристи сандали с невероятно високи токове, на раменете си беше наметнала кашмирен шал. Веднага разбрах, че майка й е избрала тоалета.

— Бет! — изсъска, хвана ме под ръка и ме отведе встрани, а бъдещият й съпруг поднови оживения разговор с непознатата красавица. — Защо се забави? Така се измъчих сама!

Повдигнах вежди и се огледах:

— Сама ли? Тук сигурно има поне двеста души. С теб се познаваме от сума години, но не знаех, че имаш толкова приятели. Жесток купон!

— Много внушително, няма що. Точно петима от присъстващите са дошли заради мен: мама, брат ми, наша колежка от отдела за недвижими имущества, секретарката на баща ми и ти. Мег и Майкъл се чупиха, нали? — Кимнах, а Пенелъпи продължи: — Останалите гости са приятели на Ейвъри. И на майка ми. Защо ме изостави? Къде беше досега? — Тя отпи от шампанското и ми подаде чашата си с леко треперещи ръце, все едно беше пушила трева.

— Скъпа, тук съм отпреди час, както обещах. Само че досега висях на улицата, защото не ме пуснаха да вляза.

— Не може да бъде! — ужасено възкликна тя.

— Самата истина е. Онзи на вратата с хубавото лице е абсолютен гадняр.

— О, Бет, толкова съжалявам! Защо не ми се обади?

— Звънях ти поне петдесет пъти, сигурно не чуваш телефона. Виж, не се притеснявай заради мен. Това е годежното ти празненство, гледай да се позабавляваш.

— Първо да ти осигурим питие. — Пенелъпи махна на един от сервитьорите, които обикаляха залата, и взе от подноса чаша с коктейл „Космополитън“. — Как ти се струва купонът?

— Щура работа. Майка ти откога планира събитието?

— Преди няколко седмици прочете в „Пейдж Сикс“, че Жизел и Лео са били тук и са се „натискали“; предполагам, че веднага след това се е обадила за резервация. Непрекъснато ми повтаря как трябва да посещавам само подобни заведения заради „изисканата клиентела“. Не й казах, че веднъж Ейвъри насила ме доведе тук, а тогава „изисканата клиентела“ правеше секс на пода или смъркаше кокаин върху силиконовите цици на разни красавици.

— Може би това щеше да я нахъса още повече.

— Имаш право.

Някаква висока жена се мушна между нас и „разцелува“ Пенелъпи, без да докосва с устни страните й — неискреност, от която буквално ми призля, затова си изпих на един дъх коктейла и потърсих спасение сред тълпата. Налетях на току-що дошли колеги от банката, които изглеждаха ошашавени, сякаш не можеха да повярват, че са се откъснали от компютрите си; от учтивост поговорих с майката на Пенелъпи, издокарана с костюм и обувки „Прада“, после тя хвана под ръка дъщеря си и я повлече към други гости. Докато наблюдавах гостите — същински манекени на „Гучи“, ми се прииска да се смаля и да изчезна в дрехите си, които бях поръчала по интернет в три през нощта преди няколко месеца. Напоследък Уил все ми натякваше, че трябва да притежавам „официални тоалети“, но със сигурност нямаше предвид облекло и обувки, поръчани по каталог. Имах усещането, че всеки от присъстващите ще се чувства напълно комфортно, дори да се разхожда гол. Съществуваше нещо по-важно от дрехите (които бяха първокласни), а именно самочувствието, което за мен бе абсолютно непознато. Два часа и три коктейла по-късно ме измъчваше въпросът, дали да се прибера вкъщи, или да повърна. Избрах нещо съвсем различно — взех си питие и излязох на улицата.

Нямаше и следа от дългата опашка желаещи да бъдат допуснати в модния клуб, пред входа висеше само исполинът, който ме беше държал отвън цяла вечност. Напънах се да измисля злобни забележки, за да го сразя, но той само се усмихна и отново зачете джобното книжле, което изглеждаше като кибритена кутийка в големите му ръце. „Жалко, че е толкова секси“ — помислих си. Но те, гаднярите, обикновено са секси… Не издържах и попитах, като му заговорих на „ти“:

— Какво толкова не ти хареса в мен?

По принцип избягвах заведения, охранявани от „горили“ и с кадифени шнурове, препречващи достъпа. Ако не трябваше да уважа Пенелъпи, щях да напусна пет минути след влизането си. Все пак от нашите бях наследила убеденост в равните права на всички. Или пък абсолютна неувереност — зависи от гледната точка.

— Моля?

— Защо се заяде с мен и не ме пусна да вляза дори след като разбра, че съм поканена на празненството на най-добрата ми приятелка?

Той поклати глава и леко се усмихна:

— Не се засягай. Нищо лично. Връчват ми списък и ми нареждат да се придържам към него и да не пускам посетители, когато клубът е препълнен. Ако не си включен в списъка или пристигнеш едновременно с още сто души, се налага да почакаш отвън. Ясно ли е?

— О, да! — възкликнах. За малко щях да пропусна годежното празненство на Пенелъпи заради правилата на този тъпанар. Позалитнах, възвърнах си равновесието и просъсках: — Нищо лично.

— Смяташ ли, че са ми притрябвали фасоните ти? Тази вечер се изредиха сума хора, много по-опитни от теб в изкуството да ми вгорчават живота. Какво ще кажеш да прекратим разговора и да ти извикам такси?

Може би четвъртият коктейл ми беше вдъхнал необичайна смелост, във всеки случай не бях в настроение да търпя покровителственото отношение на някакъв мухльо, затова се врътнах и отворих вратата.

— Не са ми притрябвали грижите ти! — сопнах се и влязох в клуба, като се стараех да вървя по права линия.

Разцелувах Пенелъпи и Ейвъри, после тръгнах обратно към вратата, преди някой да ме е въвлякъл в глупав светски разговор. Зърнах във фоайето момиче, което се беше свило в един ъгъл и тихичко плачеше, но същевременно изглеждаше доволно от любопитните погледи, накрая заобиколих суперелегантни мъж и жена — явно чужденци, които неистово се натискаха.

Демонстративно извърнах глава, все едно не забелязвах якия тип (едва сега мярнах, че оръфаното книжле е „Любовникът на лейди Чатърли“ — ама че перверзник!), и вдигнах ръка да привлека вниманието на някой таксиметров шофьор. Само че улицата беше пуста, на хоризонта не се мяркаше никаква кола, отгоре на всичко заръмя студен дъждец, което на практика означаваше, че в обозримото ми бъдеще няма място за такси.

— Случайно да ти трябва помощ? — обади се мускулестият гадняр, след като пропусна три момичета, които се олюляваха и се заливаха от смях. — Когато вали, по тази улица много рядко минават таксиметрови коли.

— Не, благодаря. И сама ще се справя.

— Както искаш.

Изминаха няколко безкрайни минути, лекият ръмеж прерасна в напорист вледеняващ порой. „Да му се не види, какво всъщност доказвам?“ — запитах се. Наглият тип с прилепналата тениска беше застанал под навеса пред вратата и преспокойно продължаваше да чете, сякаш не забелязваше развихрилата се буря. Фиксирах го с поглед, докато той отмести очи от книгата, ухили се и каза:

— Виждам, че се справяш прекрасно. Явно не искаш да ти дам голям чадър, та да се добереш до Шесто Авеню на една пряка от тук, където лесно ще си хванеш такси. Впечатлен съм!

— Раздавате чадъри! — възкликнах и на мига съжалих, но вече беше късно. Блузата ми беше подгизнала, ледени кичури коса прилепваха към шията ми.

— Разбира се. Предвидени са за подобни случаи. Обаче ти няма да искаш, нали?

— Точно така. Ще се оправя — заявих, недоумявайки как съм могла преди малко да го помисля за симпатичен. В този момент по улицата профуча автомобил, управляван от униформен шофьор, и ме изпръска чак до ушите; внезапно ме осени гениалната идея да позвъня на таксиметровата компания, която обслужваше нашата банка.

— Обажда се Бет Робинсън, абонаментният ми номер е 6338. Изпратете кола на следния адрес…

— Всички коли са заети — отряза ме диспечерката, бездушна и коравосърдечна жена.

— Не ме разбрахте. Абонирана съм във вашата компания и…

Онази затвори.

Стърчах на тротоара мокра и бясна.

— Няма свободни таксита, а? Кофти — изцъка гаднярът, без да отмести поглед от оръфаното книжле.

Бях прелистила „Любовникът на лейди Чатърли“, когато, вече дванайсетгодишна, имах известна представа за секса, добита от юношеските списания и от научно-популярната книга „Какво става с тялото ми — наръчник за момичета“, но въобще не си спомнях съдържанието на „скандалния“ роман. Може би се дължеше на слабата ми памет или на факта, че бях преродена девственица и през последните две години сексът не присъстваше в битието ми. А може би съзнанието ми беше задръстено от сюжетите на тонове любовни романи. Каквато и да бе причината, трябваше да прочета тази книга.

Отчаянието така ме беше смачкало, че не можах да измисля остроумен отговор, а отчаяно въздъхнах:

— Да, няма. Тази вечер явно не ми върви.

Той пристъпи под дъжда и ми подаде отворен голям чадър с емблемата на клуба:

— Вземи. Ако на Шесто Авеню не си хванеш такси, се обади на портиера на „Серена“ на Двайсет и трета улица. Кажи му, че те изпраща Сами и той ще уреди нещо.

Изкушавах се да го отмина с гордо вдигната глава и да взема метрото, но идеята да се озова сама в мотрисата, и то в един през нощта, ми се стори доста стряскаща.

— Благодаря — избърборих, без да го погледна. Сигурна бях, че злорадства. Взех чадъра и зашляпах към Шесто Авеню; струваше ми се, че погледът му се забива в гърба ми.

След пет минути се настаних на задната седалка на заветното такси; бях мокра до кости, но поне започнах да се стоплям. Дадох на шофьора домашния си адрес и се облегнах назад, защото бях капнала от умора. Според мен такситата са подходящи само за две неща — да се натискаш с гадже след приятна вечер в някое заведение или да използваш пътуването от точка А до точка Б, за да проведеш няколко разговора по мобилния си телефон. Тъй като нямах възможност да сторя нито едното, нито другото, отпуснах глава на мърлявата седалка, където се бяха облягали мазни типове с коси, намазани с брилянтин или гъмжащи от въшки. Затворих очи и си представих възторженото посрещане, което щеше да ми устрои Милингтън. Кому е нужно гадже или току-що сгодила се най-добра приятелка, когато си има куче?