Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (21)

21

След като привърших с окачването на хартиените фенери във формата на луни, мама не издържа и започна да ме разпитва.

— Скъпа, този Сами изглежда симпатичен. Снощи изкарахме много приятно.

— Да, наистина е симпатичен. — Нямаше да се предам лесно, щях да я накарам да се поизпоти, докато изтръгне нещо от мен.

— Ще дойде ли на празненството? — попита тя, постави голяма чиния с пюре от печени сини домати, подправени със зехтин, до чинийките с маслини, отстъпи назад, за да се възхити от подредбата, и едва след това ме погледна.

— Едва ли. Знам, че не би го пропуснал, но след като ще остане само през почивните дни, иска да прекара повече време с баща си. Спомена, че може да отидат някъде да хапнат пържоли.

— Така ли? — кисело промърмори мама, но се въздържа от злъчен коментар по адрес на хората, които се тъпчат с месо и вкарват отрови в организма си. Сами просто беше казал, че може би с баща му ще отидат на ресторант, но аз нарочно излъгах мама, за да я вбеся. — Може би ще се отбие после, за да вкуси някои от нашите деликатеси.

— Непременно ще му предам съблазнителното предложение. — Стана ми криво, когато Сами се обади, че няма да присъства на празненството, още повече ме доядя, след като съобщи решението си да не пътува обратно с мен. Учтиво ми благодари за услугата и добави, че в понеделник не бил на работа, затова щял да остане още един ден в Покипси. За миг се изкуших да се обадя в службата и да излъжа, че съм болна, за да се върна в Ню Йорк заедно с него, но си спомних, че до партито на „Плейбой“ остава по-малко от месец и нямам никакво време за губене.

— Бетина, искаш ли да ми помогнеш? — Татко грижливо подреждаше подпалки и дърва за горене. Връхната точка на всеки Фестивал на листопада беше огънят, около който гостите се събираха, за да танцуват, да пият вино и да „възпяват луната“, каквото и да означаваше това.

Изтичах при него. Тази вечер се чувствах като волна птичка. Носех стари кадифени джинси и вълнен пуловер с цип, останали още от гимназията. Удобните дрехи бяха истинско облекчение след прозрачните блузки и тесните модни дънки, стягащи задника, които фанатично навличах всеки ден. Пухкавите чорапи от ангорска вълна топлеха краката ми, индианските мокасини, украсени с мъниста и ресни, бяха по-меки от пантофи. Като ученичка, всички ме вземаха на подбив заради тях, въпреки това ги носех; сега пък се чувствах малко омерзена, защото бяха върхът на модата и ги рекламираха в „Лъки“; все пак нямах намерение да се отказвам от удобството в името на принципите си. С пълни гърди вдишах студения въздух и усетих чувство, напомнящо щастие.

— Казвай с какво да помогна, татко.

— Донеси ей ония дърва, дето са подредени до оранжерията — изпъхтя той, докато носеше на рамо тежък дънер. Остави го на земята и ми подхвърли износени работни ръкавици.

Мама извика, че отива да си вземе душ и че е приготвила чай от лакрица. Щом свършихме със струпването на дървата за огъня, с татко отидохме в кухнята и си наляхме по една чаша.

— Е, Бетина, какви са ти отношенията със симпатичния младеж, който ни гостува снощи? — уж небрежно подхвърли той.

— Симпатичен младеж ли? — повторих, за да печеля време. И двамата искаха да чуят, че ходя със Сами — Бог ми е свидетел, че никой не го желаеше повече от мен, но нямах сили да обясня сложното положение.

— Разбира се, знаеш, че с майка ти мечтаем да се омъжиш за някой, който прилича на приятеля на Пенелъпи… Как му беше името?

— Ейвъри.

— Точно така. Ейвъри. Ще бъде чудесно да разполагаш с неограничени количества първокачествена трева, нали? Все пак и този Сами изглежда читав. — Той се усмихна на шегата си.

— С него сме само приятели. Предложих да го докарам, за да не пътува с автобуса. — Нямах желание да задълбавам. Струваше ми се излишно да разказвам на родителите си за нещо, което засега приличаше на влюбване на наивна ученичка.

Татко отпи от чая си и ме изгледа иззад чашата с надпис „Ветерани, подкрепете борбата за мир“:

— Хубаво. Как върви работата?

Цели двайсет и четири часа бях забравила за агенцията, но изведнъж изпитах необяснимо желание да си проверя съобщенията. Само че в къщата на нашите клетъчните телефони нямаха сигнал. Разбира се, можех да си набера номера по стационарния телефон и да прослушам съобщенията, но не си направих труда.

— Ами… добре — побързах да отговоря. — Много по-интересна е, отколкото очаквах. Колегите ми са симпатични и общо взето се разбирам с тях. Празненствата ми харесват, макар да предчувствам, че рано или късно ще ми омръзнат. Запознавам се с много хора… Накратко, засега работата ме удовлетворява. — Баща ми кимна, но усетих, че иска да ми каже нещо. — Е, изплюй камъчето — подканих го. — Какво те тревожи?

— А, нищо. Интересно ми е…

— Че какво интересно има в организирането на рекламни тържества? Въобще не е вълнуващо…

— Тъкмо това искам да кажа. Не се засягай, Бетина, но с майка ти сме изненадани, задето избра тази професия.

— Поне не съм в „Ю Би Ес“. Мама едва не получи инфаркт, като разбра, че клиенти на банката са „Доу Кемикълс“. В продължение на три седмици ме обсипа с писма, пълни с обвинения, че подпомагам изсичането на горите, заболяването на децата от рак на белите дробове и дори войната в Ирак. Не помниш ли как се беше паникьосала? Накрая поисках разрешение от шефовете да не работя с тази компания. Сега пък се тревожите, че имам нова работа. Защо?

— Не се тревожим, Бетина. Въпросът е… Мислехме, че вече си готова да се занимаваш с нещо по… стойностно. Например да съчиняваш писма с искане за субсидии и подпомагане. От малка те бива да пишеш. Нали по едно време спомена, че ще постъпиш в някаква женска организация?

— Много неща споменавах, татко. Обаче се случи така, че постъпих в рекламната агенция и работата ми харесва. Толкова ли е непрестижна? — Прозвуча така, сякаш се оправдавах, но разговорът ме изнервяше.

Татко се усмихна:

— Не твърдя подобно нещо, скъпа. Знаем, че рано или късно ще откриеш верния път.

— И таз хубава! Не ми говори толкова покровителствено. Какво й е лошото на сегашната ми работа…

— Бетина, Робърт, къде сте? Гостите всеки момент ще бъдат тук. Готови ли сте? — Гласът на мама отекна сред стените на дървената къща. С баща ми се спогледахме и се изправихме.

— Идваме, мила — провикна се той.

Оставих чашите в умивалника и изтичах в спалнята на горния етаж да сменя панталона си с друг, също толкова широк и размъкнат. Едва смогнах да се среша и да си намажа с вазелин устните (въздъхнах, като си спомних как преди по-малко от двайсет и четири часа Сами целуна същите тези устни), когато поканените заприиждаха.

Само след един час къщата беше претъпкана и аз осъзнах, че не познавам повечето гости. С изключение на неколцина съседи и преподаватели от университета, за пръв път виждах хората, които пиеха ябълков сок и опитваха от източния специалитет с печени сини домати.

— Мамо, кои са тези хора? — попитах, когато я заварих насаме в кухнята. Слънцето залезе — по-точно небето притъмня, защото през целия ден нямаше слънце; на двора засвири оркестър, изпълняващ еврейска народна музика. Някакъв човек със сандали като на баща ми възторжено извика и заподскача, все едно му се беше спукала хернията.

— Хм, значи и на теб ти направи впечатление колко нови познати имаме. През този семестър баща ти преподава само на един курс, затова ни остава повече време за общуване. Онези жени до масата са от магазина за хранителни стоки. Преди няколко месеца започнахме да пазаруваме от тях, предишният магазин стана прекалено фашистки. С онези две съпружески двойки се запознахме на пазара за зеленчуци на Юклид Стрийт. И още… да видим… Сред гостите са и хора, с които се видяхме за пръв път миналия месец на мълчаливото протестно бдение против смъртното наказание, неколцина са от комитета по изграждане на екоселища…

Продължи да говори, докато пълнеше с лед каните и ги подреждаше на масата. Облегнах се на кухненския плот и се запитах как е възможно дотолкова да съм се отчуждила от родителите си.

— Ела да те представя на Ейлийн. С нея се редуваме на кризисната гореща линия и тази година тя спаси живота на едно момиче. Знае всичко за теб и много държи да се запознаете.

Преди да сложим каните върху подносите, въпросната Ейлийн цъфна в кухнята и ахна:

— Божичко, това сигурно е Бетина! — Втурна се към мен, закръгленото й коремче се разтресе. Преди да реагирам, тя ме прегърна, сякаш бях дете. — Толкова се радвам, че най-сетне се видяхме! Майка ти често ми разказва за теб, дори съм чела някои от фантастичните писма, които си съчинявала като гимназистка!

Изгледах убийствено мама, но тя само сви рамене.

— Наистина ли? Почти съм ги забравила, беше толкова отдавна. И аз съм чувала за вас много хубави неща — излъгах. Едва преди трийсет секунди й бях научила името. Обаче мама изглеждаше доволна.

— Така ли? Ела, моето момиче. Седни до леля Ейлийн и разкажи какво е да си толкова прочута.

Забелязах, че „леля“ Ейлийн е най-много с десет години по-голяма от мен, обаче реших да й играя по свирката и се настаних до масата:

— Прочута ли? Не бих казала. Вярно, че общувам с известни хора, защото работя в агенция за връзки с обществеността, но самата аз не съм прочута — обясних търпеливо. Вече бях сигурна, че „леличката“ ме е взела за дъщерята на друга жена.

— Приятелко, може да живея в Покипси, но съм страстна читателка на таблоидите. Изгарям от нетърпение да чуя всички, абсолютно всички подробности за фантастичния Филип Уестън. — Тя си пое дълбоко въздух и се престори, че припада. — Разказвай и гледай да не пропуснеш нищичко. Според мен той е най-красивият мъж на земята!

Засмях се, същевременно трескаво се питах как да се измъкна от неловкото положение, ала едва като видях изражението на мама, наистина се разтревожих.

— Моля? — попита тя. — Кой Филип?

Ейлийн недоверчиво я изгледа:

— Ан, само не ми казвай, че не знаеш за връзката на дъщеря ти — твоята плът и кръв, с най-желания мъж на света. Не се опитвай да ме заблуждаваш! Не те попитах направо, защото знаех, че тази вечер ще се срещна с Бетина и ще науча направо от извора пикантните подробности.

Да я бях ударила, мама нямаше да изглежда толкова поразена; през няколкото кратки секунди с облекчение разбрах, че с баща ми не са чели последните „шедьоври“ на Вихъра.

— Аз… не подозирах, че ходиш сериозно с някого — заекна тя. Представях си какво й е на душата — не само, че не й бях доверила нещо толкова важно, ами отгоре на всичко колежката й щеше да разбере, че не си споделяме. Искаше ми се да я прегърна, да я отведа встрани и да й обясня всичко, но Ейлийн ме заобсипва с въпроси:

— Споделял ли е с теб защо с Гуинет са скъсали? Така и не разбрах каква е причината. Дали лично познава английската кралица? Няма начин да не я познава, нали е от семейство на аристократи…

— Аристократи ли? — прошепна мама и се подпря на плота. Изглежда, искаше да ми зададе милион въпроси, но едва успя да каже:

— Ами снощният младеж?

— Филип Уестън е бил тук, така ли? — намеси се Ейлийн. — Дошъл е в Покипси? Снощи? Мили Боже…

— Филип Уестън не е бил тук — прекъснах я. — Един приятел пътува с мен и го доведох да се запознае с нашите. Освен това не ходя с Филип, само няколко пъти сме излизали заедно. Той е приятел и с всичките ми колеги.

— Ооо, нима? — въздъхна дебеланата. Явно обяснението я задоволяваше. Мама обаче не можеше да си намери място:

— Няколко пъти си излизала с човек на име Уестън? Да разбирам ли, че е член на прочутата английска фамилия Уестън?

Стана ми приятно, задето Филип е толкова известен, че дори майка ми е чувала за него.

— Същият — отвърнах; радвах се, че нещата започват да се изглаждат.

— Бетина, даваш ли си сметка, че Уестънови са отявлени антисемити? Забрави ли скандала с швейцарските сметки на жертвите от холокоста? Да не говорим, че в много предприятия на Уестънови се извършва нечовешка експлоатация на емигранти от Южна Америка. Наистина ли ходиш с някого от тях?

Ейлийн усети, че разговорът приема неприятен обрат, и на бърза ръка се изниза.

— Не ходя с него — настоях, макар отрицанието да изглеждаше нелепо, след като вече бях споменала, че няколко пъти съм излизала с Филип.

Мама се втренчи в мен, сякаш ме виждаше за пръв път от месеци насам, и поклати глава:

— Не го очаквах от теб, Бетина. Наистина не го очаквах.

— За какво говориш?

— Никога не съм предполагала, че моята дъщеря ще общува с подобни хора. С баща ти мечтаехме да бъдеш умна, амбициозна и преуспяваща, но се опитахме да те възпитаме в духа на определени добродетели. Къде е гражданското ти съзнание, Бетина? Отговори ми.

За пореден път най-неочаквано бях спасена. Някакъв непознат човек се втурна в кухнята и извика на мама веднага да излезе навън, защото от местния вестник я чакали за снимка. Последните пет години нашите бяха превърнали ежегодния Фестивал на листопада в благотворително тържество, подпомагащо местните приюти за малтретирани жени и така се бяха превърнали в институция, чиито прояви се отразяваха от местната преса и от университетския вестник. Наблюдавах как фотографът засне родителите ми в оранжерията, после пред големия огън. До края на вечерта се постарах да играя ролята на любезна домакиня и да се запозная с новите приятели и колеги на нашите. Двамата повече не отвориха дума за работата ми или за Филип Уестън, ала неодобрението им беше осезаемо като лош вкус в устата. За пръв път, откакто се помнех, нямах търпение да се върна в Ню Йорк.