Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (6)

6

Според уговорката ни с Кели се явих на работа точно в девет. Тя ме чакаше във фоайето и ме посрещна като приятелка, с която не се е виждала от години.

— Скъпа Бет, толкова се радваме, че ще работиш при нас! — възкликна и набързо ме огледа. Забелязах, че за миг очите й се разшириха (не точно от паника, по-скоро от притеснение), после си върна широката усмивка, хвана ме за ръка и ме поведе към асансьора.

Проявила бях достатъчно съобразителност да не се издокарам с официален костюм, но едва след като видях как са облечени другите, разбрах, че пак съм сгафила. Очевидно представата ми как трябва да изглежда деловата жена (тъмносив панталон с маншети, светлосиня памучна блуза и невзрачни обувки с нисък ток) доста се различаваше от възгледите на другите служители в „Кели енд Къмпани“. Залата за съвещания на агенцията беше просторно помещение с френски прозорци, от които се разкриваше изглед към Уолстрийт и Ню Джърси. Около голямата кръгла маса седяха шестима души, всеки от тях, без изключение, изглеждаше смущаващо красив и беше облечен в черно. Някакво момиче, слабо като скелет, извика на Кели:

— По втора линия те търсят от „Пейдж Сикс“ във връзка с най-новите тенденции в сватбените тържества.

Кели ми направи знак да седна и си сложи безжична слушалка с микрофон. Заразхожда се пред високите прозорци, докато се кискаше и обсипваше с комплименти някого от другата страна на линията. Седнах до кльощавото момиче и понечих да се представя, но то вдигна пръст — красноречив сигнал да изчакам. Едва сега забелязах, че насядалите около масата говореха едновременно, ала не помежду си — всички носеха мънички безжични телефони. След няколко седмици щях да се чувствам гола и беззащитна, ако слушалката не е прилепнала към ухото ми, ала сега гледката ми се стори, меко казано, странна. Кльощавата сериозно кимна, погледна ме и промърмори нещо, което не разбрах. Учтиво извърнах очи и зачаках някой да си свърши разговора и да ме поздрави. Жената до мен повиши глас:

— Хей? Как ти беше името?

— Мен ли питаш? — казах глуповато, защото смятах, че още говори по телефона.

Тя се засмя. Смехът й беше доста неприятен.

— Мислиш ли, че не знам имената на другите колеги? Казвам се Елиса. — Подаде ми ръка, дланта й беше леденостудена и много тясна. Втренчих се в пръстена с диамант (забелязах, че беше прекалено широк за мършавия й среден пръст) и отговорих едва след няколко секунди:

— Здравей. Аз съм Бет. Бет Робинсън. Днес е първият ми работен ден.

— Да, разбрах. Е, добре дошла сред нас. Кели май няма скоро да приключи разговора, затова аз ще те запозная с другите.

Елиса прибра назад червеникаворусата си коса и я прикрепи с шнола, а кичурите, които се изплъзнаха, пъхна зад ушите си. След като за секунда придоби небрежно-елегантния вид, който много пъти напразно се мъчех да постигна, тя забоде в прическата си и едни големи тъмни очила „Шанел“. Беше толкова шик, че не ми се искаше да откъсна поглед от нея.

Отиде до стената, три пъти бързо включи и изключи осветлението. Хората около масата едновременно казаха на невидимите си събеседници, че се налага засега да прекъснат, защото по другата линия ги търси много важна особа, и махнаха слушалките — Елиса беше привлякла вниманието им, без да изрече нито дума.

— Колеги, това е Бет Робинсън. Ще работи най-вече с мен и с Лио, така че не се опитвайте да й правите кал. Става ли?

Хората около масата закимаха.

— Здравейте — изписуках.

— Това е Кали. — Елиса посочи млада жена с тъмнолилави джинси, прилепнала черна тениска с дълъг ръкав, широк кожен колан с масивна катарама, украсена с изкуствени скъпоценни камъни, и най-хубавите износени каубойски ботуши, които бях виждала. Беше толкова красива, че можеше да си позволи да носи косата си подстригана почти по мъжки — прическата дори подчертаваше стройната й фигура. Изпитах желание да седя и да я гледам цял ден, но успях някак си да смотолевя „Здравей“, а тя ми отвърна със загадъчна усмивка. Елиса посочи човека до Кали:

— Това е Лио, с него сме старши тук… а сега ще бъдеш и ти — добави с тон, който се затрудних да изтълкувам.

— Радвам се да се запознаем. — Лио стана и ме целуна. — Хубаво е, че сред нас ще има още едно красиво момиче. — Обърна се към Елиса и добави: — Извинявай, мило, но имам среща с представителя на „Дизел“. Предай на Кели къде съм. — Преметна през рамо голямата си чанта и се втурна към вратата.

— Давид, поздрави Бет — нареди Елиса на единствения мъж, който още седеше до масата — смугъл красавец с черни очи, обрамчени с дълги мигли, и черна къдрава коса. Той прокара пръсти през непокорните си къдрици и се втренчи в мен. Почувствах се ужасно неловко. След няколко секунди Давид каза „Здравей“ с подчертано чуждестранен акцент.

Усмихнах му се:

— Здрасти. Откъде си, че имаш толкова очарователно произношение?

— Италианец е — отвърна вместо него Елиса. — Не си ли личи?

Веднага разбрах, че двамата са нещо повече от колеги; помежду им имаше флуиди, подсказващи, че те „излизат заедно“. Тъкмо когато се поздравявах за проницателността си, Елиса седна в скута на Давид, обгърна с ръце шията му, както момиченце прегръща баща си, после го целуна по устните по начин, който изобщо не подхождаше на дъщеря.

— Моля те, Елиса, спести ни порнографията в работно време, става ли? — простена Кали. — Стига ни, че си представяме как правите секс извън службата.

Елиса само въздъхна и се изправи. Опитах се да си представя двама служители от „Ю Би Ес“ да се натискат в залата за съвещания и идва не прихнах.

— И така — продължи Елиса, сякаш нищо не се беше случило, — Кали, Лио и Давид са ръководителите. — После посочи три хубави момичета, които работеха на лаптопите си. — А тези красавици осигуряват информацията за личности, с които ни предстои да се запознаем или да срещнем на дадено светско събитие. Някой беше казал, че на света има само няколко души, които си струва да познаваш. Е, нашите девойки познават въпросните персони.

— Аха, разбирам — избърборих, макар че нямах представа за какво говори.

След три часа вече се чувствах, сякаш работя тук от три месеца. Присъствах на съвещание, където всички се разположиха удобно и докато отпиваха от бутилките с диетична кока-кола и минерална вода, обсъждаха празненството по повод новата книга на Кандис Бушнел. Всеки съобщаваше как е изпълнил задачите си относно ресторанта, поканите, менюто, спонсорите, разположението на фотографите и пропуските за представители на медиите, а Кали отмяташе в дълъг списък. Накрая Кели помоли присъстващите да запазят тишина и накара една от красавиците секретарки да прочете списъка с поканените. Всяко име се посрещаше с различна реакция — кимване, усмивка, промърморване, поклащане на глава; за съжаление аз познавах само малцина от изброените личности. Никол Ричи. Карина Гор Шиф. Кристина Ричи. Кейт и Анди Спейд. Брет Истън Елис. Ранди Гербър. Целият снимачен екип на „Сексът и градът“. Четенето на свещените скрижали продължи почти час. Когато най-накрая приключи обсъждането на предимствата и недостатъците на всяка знаменитост, които могат да доведат до успех или провал на събитието, се почувствах капнала от умора, сякаш току-що бях разговаряла с госпожа Кауфман. В четири часа Елиса предложи да изпием по едно кафе и аз приех с готовност.

Докато вървяхме към кафенето и пушехме по цигара, ненадейно ми се прииска да седим с Пенелъпи пред банката и да обядваме фалафел. Елиса се захвана да ми обясни стратегията на агенцията, кой в действителност я управлява (тя) и кой иска да я измести (всички останали). Повиках на помощ умението си да разговарям с всекиго за всичко, обсипах я с въпроси и изключих съзнанието си за отговорите й. Едва когато седнахме на масичка в ъгъла и поръчахме кафетата (тя поиска безкофеиново, без мляко, без захар), за пръв път чух думите й.

— О! Божичко! Само я погледни! — просъска тя.

Дискретно се обърнах и видях висока слаба жена с най-обикновени джинси и черно яке. Косата й беше кестенява, фигурата й беше нормална, не се отличаваше с нищо забележително. Ако съдех по реакцията на Елиса, жената сигурно беше известна личност, но изобщо не ми изглеждаше позната. Заговорнически се приведох към колежката и попитах:

— Коя е тя?

— Не питай коя е, а какво носи — отвърна Елиса, без да откъсва поглед от невзрачната жена.

— Какво? — измънках.

— Как така „какво“? Сляпа ли си? Да ти дам ли очила? — Мислех, че се шегува, но тя извади от грамадната си чанта очила с телени рамки и ми ги подаде. — Сложи ги и хубавичко я разгледай.

Почувствах се като кръгла глупачка, защото пак не разбрах какво е предизвикало вълнението й. Елиса се наведе към мен и прошепна:

— Погледни й ЧАНТАТА! Не е ли най-прекрасното нещо, което си виждала?

Покорно огледах чантата, която жената стискаше под мишница, докато поръчваше кафето. Сложи я на плота, порови в нея, извади портмонето си и после пак я гушна с една ръка. Елиса прехласнато ахна. Не проумявах на какво се дължи възторгът й. Чантата изглеждаше съвсем обикновена, само дето беше малко по-голяма.

— Божичко, ще припадна! Това е „Бъркин“ от крокодилска кожа. Много рядък екземпляр.

— Моля? — избръщолевих. За миг се изкуших да дам вид, че разбирам за какво говори, но бях прекалено уморена и не си направих труда.

Тя учудено ме изгледа, сякаш едва сега си спомни, че не е сама:

— Не се преструваш. Май наистина не знаеш, а?

Поклатих глава.

Елиса дълбоко си пое дъх, отпи от кафето, за да се подкрепи, и сложи ръка на рамото ми, все едно казваше: „Слушай внимателно, защото ще ти съобщя единствената информация, която си струва да запомниш.“

— Чувала си за „Ермес“, нали?

Кимнах, при което на лицето й се изписа облекчение.

— Да, чувала съм. Вратовръзките на чичо ми са от тази марка.

— Много по-важен техен артикул са чантите. Първият хит на пазара беше моделът „Кели“, назован на Грейс Кели, когато тя започна да носи такава чанта. Ала най-прочутият модел — хиляда пъти по-престижен, е „Бъркин“.

— Ммм, много е интересна — промърморих.

Елиса въздъхна:

— И още как. Тази сигурно струва двайсет бона, но си заслужава.

Тъкмо отпивах от кафето и като чух сумата, се задавих.

— Не може да бъде! Поднасяш ме. Няма начин някаква си чанта да струва толкова!

— Не е „някаква си чанта“, Бет, а стил на живот. Ако ми попадне този модел, ще дам двайсет бона, без да се замисля.

— Едва ли хората се редят на опашка да хвърлят толкова пари за дамска чанта — отбелязах. Според мен това бе логичното заключение. Не подозирах колко глупаво е изказването ми, но за щастие Елиса изяви желание да ме осветли:

— Господи, Бет, явно нямаш представа от тези неща! Според мен на света не е останала жена, която да не е в списъка от чакащи за чанта „Бъркин“. Ако кандидатстваш незабавно, може би (но не е сигурно) ще я получиш, когато вече имаш голяма дъщеря, та да й я подариш.

— Какво?! Двайсет хиляди долара за чанта! Шегуваш се.

В пристъп на отчаяние Елиса облегна глава на масата.

— Не, не! — изстена, като че ли изпитваше нетърпима болка. — Явно нищо не си разбрала. Повтарям, тази чанта изразява начин на мислене, поведение, лична философия, олицетворява самата теб. Тя придава смисъл на живота!

Мелодраматичната й реч ме накара да прихна. Елиса се облегна назад и продължи да ме ограмотява:

— Една моя приятелка изпадна в страхотна депресия, след като мъжът, с когото три години бяха заедно, я заряза и любимата й баба почина. Престана да се храни, мъчеше я безсъние, почти не ставаше от леглото. Уволниха я, защото спря да ходи на работа. Изглеждаше ужасно, под очите й имаше торбички. Отказваше да вижда когото и да било, не вдигаше телефона. След няколко месеца, когато най-накрая успях да я посетя, призна, че искала да се самоубие.

— Какъв ужас! — избърборих, докато се опитвах да вляза в крак с внезапната промяна на темата.

— Наистина беше ужасно. Знаеш ли обаче какво я накара да преодолее кризата? На път към жилището й се отбих в магазина на „Ермес“ и за всеки случай попитах с колко места се е придвижила нагоре в списъка на чакащите. Оказа се, че трябва да чака само осемнайсет месеца, за да си купи „Бъркин“. Представяш ли си? Само осемнайсет месеца!

— Тя как реагира на новината?

— Как мислиш? Беше на седмото небе. Последния път й бяха казали, че ще получи чантата най-рано след пет години, но във фирмата обучили ново поколение майстори и срокът за изпълнение на поръчките значително се съкратил. Приятелката ми така се въодушеви, че веднага си взе душ и се съгласи да обядваме в ресторант. Това се случи преди шест месеца. Отново я назначиха на работа, сега си има друго гадже. Разбираш ли, чантата „Бъркин“ придаде смисъл на живота й. Няма начин да се самоубиеш, след като си толкова близо до осъществяване на мечтата си.

На свой ред я изгледах, за да разбера дали говори сериозно. Определено не се шегуваше. Всъщност цялата сияеше, като че ли разказването на историята бе придало смисъл и на нейния живот. Благодарих й за лекцията на тази важна тема и за пръв път се запитах дали не съм сгрешила, като послушах Уил. Попаднала бях в свят, коренно различен от света на инвестиционното банкерство, и явно имаше още много да уча.