Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (26)

26

Като всяка компания от хора, които нямат друго забавление освен пиенето, докато се хранехме първата вечер си устроихме състезание по масова култура. Разбира се, не го наричахме „състезание“ (щеше да изглежда детинско и несериозно), но взаимно се обстрелвахме с въпроси като тийнейджъри, увлечени в забавна игра. Спомних си, че навремето Майкъл и Пенелъпи бяха пристрастени към „Бевърли Хилс 90210“ и всеки се стараеше да затапи другия, да докаже, че познава всеки кадър и всеки герой от сериала, без да им пука колко смешни изглеждат в очите на околните. Преди няколко години Майкъл се призна за победен и подари на Пенелъпи тениска с лика на Джени Гарт. Тя не я свали цяла седмица и още я пази заедно с най-любимите си вещи.

Не ме разбирайте погрешно. Не твърдя, че съм по-умна от Елиса и Камила, които могат да изредят всички членове от групата на Мадона за изучаване на Кабала; всъщност по нищо не се различавам от тях, защото не знам защо и кога е избухнала войната в Корея, но мога веднага да кажа името на човека, уредил сватбеното тържество на Деми и Брус, или на камбоджанчето, осиновено от Анджелина Джоли. Никога обаче не бях виждала отегчени и равнодушни хора толкова да се палят по глупавата игра.

— Всеизвестно е, че Марк Антъни е имал две деца, преди да се ожени за Джей Ло. И слабоумните го знаят. Но можеш ли да ми кажеш в кой съд е подал молба за развод? — извика Алесандра.

Моника, към която беше отправен въпросът, презрително изсумтя:

— О, моля те! Сигурно се шегуваш! Ако някога си разгръщала вестник в живота си, щеше да прочетеш, че той се е обърнал към съда в Доминиканската република, за да ускори развода. Сега пък аз ще те попитам нещо, което вероятно не знаеш, защото не го публикуваха в жълтите вестници, така любими на простолюдието. Как е наречена яхтата на Джордж?

— Кой Джордж? — попита Оливър.

— Че кой друг, освен Клуни? — отегчено промърмори Марлена.

— Божичко, повече не издържам — простена Лио. — Толкова сте жалки! — Мислено го поздравих заради здравия разум, но се оказа, че съм прибързала, защото той продължи: — Въобразявате си, че всичко това е важно, така ли? Ето един важен въпрос: назовете три гаджета на Джейд Джагър и за коя бижутерийна фирма работи тя в момента.

Филип отегчено въздъхна:

— Скъпи Лио, очаквах да ни предизвикаш с нещо, а ти задаваш тъпи въпроси. Няма човек, който да не присъствал на голямото откриване на магазин „Гарард“.

— След като си толкова умен, защо досега не попита нещо оригинално? — злобно подхвърли Лио и лапна последната зелена маслинка от ордьовъра, който местните наричаха „мезе“.

Словесната престрелка продължи цели два часа — присъстващите на масата си подхвърляха враждебни, пасивно-агресивни въпроси, всеки се стремеше да изкара останалите пълни неграмотници. За щастие, когато стигнахме до десерта, безбройните изпити бутилки „Дом Периньон“ охладиха ентусиазма дори на най-запалените състезатели и разговорът се пренасочи към турските нощни клубове.

— Нямам намерение да си сменям тоалета. Знам, че се намираме в страна с по-особен морал, но съм облечена възможно най-консервативно — обяви Изабел. Роклята й, сякаш изработена от сребрист метал, беше с гол гръб и почти разкриваше задните й части. Деколтето беше чак до пъпа, платът прилепваше към съвършените гърди на Изабел, затова реших, че тя някак си е залепила материята. Тоалетът се допълваше от сребристи сандали с много високи и тънки токчета и чантичка от крокодилска кожа.

— Дали предлагат шампанско „Кристал“? — разтревожено попита Давид. — Имат внос, нали, Бет?

Щях да му кажа, че все някак ще оцелее без любимото си шампанско, но Кемал, който следеше разговора, без да издава реакцията си, се наведе към нас и заговорнически прошепна:

— Приятели, уверявам ви, че всичко ще бъде по ваш вкус. Тази вечер, както и следващите, ви очакват много приятни преживявания.

— А как стои въпросът с местните мацки? — попита Филип. Давид се засмя, а Елиса ме погледна театрално. Досетих се, че от гаджетата на съответните мъже се очаква подобна реакция, затова сторих същото и страдалчески въздъхнах.

— В какъв смисъл? — Кемал повдигна вежди.

— Е, сещаш се, приятел. В смисъл дали се чукат като нашите сънароднички.

Дамите около масата скандализирано възкликнаха.

— Кротко, госпожи, пошегувах се. Но все пак, Кемал — чужденците нямат достъп до тях заради религиозните забрани или те се преструват на девственици, но са готови да се изчукат с всеки срещнат? — Филип забеляза, че турчинът се чувства все по-неловко, затова продължи разпита. Намигна първо на мен, после на Кемал и добави: — Водя си гаджето, но питам от любопитство.

Кемал се позамисли, сетне отвърна:

— Господин Уестън, ще се уверите, че туркините са като англичанките, американките или жените от която и да било народност — някои са, да речем, по… склонни към интимност, други са от добри семейства и са възпитани в строго придържане към морала.

— С кои ще се запознаем тази вечер — с дашните или с ледените кралици?

Кемал вече се беше отърсил от първоначалния шок и се хилеше като малоумен. Отпи голяма глътка от чашата си, насили се да изглежда сериозен и отвърна:

— С първата категория, господин Уестън. Обещавам, че няма да бъдете разочаровани.

Филип също се усмихна и вдигна ръка, за да си плеснат дланите:

— Благодаря, господин Авидгор.

Когато приключихме вечерята (не ни поднесоха сметка, което не ме изненада) и се качихме на яхтата, която щеше да ни отведе в „Бела“, главата ми вече беше позамаяна от виното. За да не гледам как Изабел опипва Сами — притиснала го беше до парапета на палубата и бръщолевеше романтични глупости за звездната нощ, убедих всеки от групата да позира за снимка по време на пътуването и през първия половин час от престоя в клуба, когато всичко казано и сторено щеше да се записва от придружаващите ни репортери. С това се приключваха официалните ни задължения и всеки можеше да купонясва, без да се страхува от заглавия като „Кока и проститутки!“ Разбира се, трябваше да се съобразяваме и с турските медии, но според мен нямаше да ни създават главоболия, пък и Кемал беше обещал да не бъдат допускани близо до важните персони. Членовете на групата бяха доволни и дори изглеждаха въодушевени, когато яхтата акостира до малък кей, застлан с червен килим.

— Всички мъже ли ще ни зяпат? — разтревожено попита Елиса.

— Защо да ви зяпат? — усмихна се турският ни домакин. — Естествено е да се възхищават от красотата ви, но няма да се чувствате неудобно.

— Е, ако са свикнали да виждат само жени с фереджета, сигурно ще им се сторим интересни — отбеляза тя.

Сами крадешком ме погледна — за кой ли път тази вечер. Не можах да сдържа смеха си. Елиса се извърна и гневно се втренчи в мен:

— Защо се хилиш? Ще ти хареса ли цяла нощ да те зяпат някакви селяндури? Ако си падахме по този тип забавление, нямаше смисъл да бием път чак до Истанбул — можеше да отидем в Ню Джърси.

Кемал тактично се престори, че не я е чул, помогна ни да слезем на кея и ни запозна с неколцина привлекателни мъже, които приличаха на преуспяващи бизнесмени. Оказа се, че са останалите членове на АСНК — всеки бе придружаван от поне две невероятно красиви момичета, които изпълняваха всяко тяхно нареждане. За изненада на Изабел и Елиса младите жени не носеха фереджета. В интерес на истината не носеха и сутиени — факт, който веднага направи впечатление на Филип и Давид. Двамата се ухилиха и плеснаха длани. Имаха основание да са доволни — още не бяхме влезли в клуба, а на показ бе извадена ослепително красива женска плът.

Един от посрещалите се представи като Неджим и гордо заяви, че е собственикът на „Бела“ — комплекс от развлекателни заведения. Обясни, че малкият пристан е за елитните гости, които слизат от яхтите и се озовават направо в клуба, където задоволяват всичките им прищевки. За разлика от Кемал той не носеше елегантен костюм и скъпи обувки, а изглеждаше съвсем обикновен; невзрачен човечец с щръкнала коса, тениска и старомодни маратонки, когото няма да забележиш, ако не караше задължителното червено порше и не черпеше щедро с шампанско (което не беше кой знае какъв жест, тъй като плащаше на бутилка не повече от двайсет-трийсет долара).

— Дами и господа, добре дошли в „Бела“ — най-престижния нощен клуб в Истанбул — обяви важно. — Както виждате, комплексът е построен край Босфора на границата между Европа и Азия и нашата клиентела е символ на обединението между Изтока и Запада. Моля, последвайте ме и се насладете на удоволствията, които предлага „Бела“.

Придружи ни до масивна кръгла маса, заобиколена от вода, в специалната зала за важни персони. Само ниска дървена оградка ни разделяше от пролива (помислих си, че мястото е опасно за пияните гости) и гледката беше невероятна. Малки и големи яхти величествено плуваха по тъмните води на Босфора, преминавайки край джамия, осветена от прожектори — изглеждаше, сякаш минаретата пробождаха небето. Подовете бяха от лъскаво тъмно дърво, скамейките в сепаретата бяха тапицирани с копринен брокат, в който бяха вплетени златни нишки, нямаше електрическо осветление, само газени лампи и безброй запалени свещи. Върху всяка свободна повърхност бяха поставени дървени купички с мънички праскови и шамфъстък. Всичко се намираше на открито, само няколко бели ленени платна, издувани от вятъра, отделяха „Бела“ от пролива. Това несъмнено беше най-привлекателното заведение, в което съм стъпвала — притежаваше много повече шик от престижните места в Ню Йорк, но без помпозността, която сякаш беше задължителна за модните клубове и ресторанти.

Стилни сервитьори на часа заобиколиха масата и записаха поръчаните питиета. Само след половин час всички бяха приятно замаяни от алкохола, а в полунощ Елиса и Филип вече танцуваха върху масата. Всъщност танцът им наподобяваше много по-интимен акт и подсказваше романтична връзка между двамата, и то скорошна. Фотографите се опитваха да снимат, обаче Неджим и помощниците му непрекъснато им доливаха чашите. Бяха им осигурили компанията на красиви момичета и може би солидни количества дрога, та „бдителните представители на медиите“ дори не забелязаха, че Марлена е възседнала прочут турски футболист, промъкнал се в залата, запазена за видните гости. Съумях да ги разделя, преди да е станал скандал, убедих ги, че ще им бъде много по-удобно в хотелската стая, и те дори не запротестираха, когато ги изпратих до лимузината и наредих на шофьора да ги закара във „Фор Сизънс“. После се обадих на портиера на хотела, който обеща да ги отведе право в стаята на дамата и да ги държи далеч от фотографи и репортери. Сами се появи тъкмо когато затворих телефона. Прегърна ме и ме целуна по шията:

— Хей, къде бродиш? През цялата вечер не те изпуснах от поглед, но изведнъж изчезна. — Огледа се, за да се увери, че не ни дебнат я Изабел, я Филип или някой фотограф, после добави: — Да изчезваме. Толкова са пияни, че няма да забележат. Отново ме зацелува по шията, но много по-страстно. За пръв път почувствах, че не е примерно момче. И слава Богу.

— Не мога, Сами. Много ми се иска, но е невъзможно. Трябва да ги държа под око — няма кой друг да ги пази.

— Наближава два часът. Докога смятат да се… забавляват?

— До зори, разбира се. Може да измислим нещо за по-късно, но първо трябва да се върнем в хотела.

Той отпусна ръце и разочаровано въздъхна:

— Знам, че няма друг начин, обаче ми е кофти. Влез първа, след малко ще те последвам. — Прокара пръсти през косата ми, но някой го извика и той подскочи като ужилен.

— Сами? Къде си? Някой виждал ли е гадже… асистента ми? — Пискливият глас на Изабел ехтеше над тъмните води на пролива.

Обърнах се и видях, че се е приближила до един от охранителите, който имаше за задача да следи никой да не ни безпокои.

— Да му се не види! — промърмори Сами и се отдръпна от мен.

— Какво иска сега? Не може ли сама да отиде до тоалетната? Изчезвам, за да не ни види заедно.

— Чакай. Остави на мен да я укротя — казах и му стиснах ръката. — Изабел, ето го Сами!

Тя рязко се извърна и по лицето й се изписа облекчение, а после объркване. Хленчещо заговори на Сами, но изведнъж си спомни, че и аз съм там и на бърза ръка смени тона:

— Къде се губиш? Няма те цяла вечност.

— Извинявай, че ти го отнех за малко, Изабел. Марлена и придружителят й бяха в доста безпомощно състояние и Сами ми помогна да ги качим в колата. Тъкмо се канехме да се върнем в клуба.

Изглежда обяснението й се стори задоволително, макар тя упорито да се преструваше, че не ме забелязва. Изпитателно се взираше в Сами, а той беше забил поглед в земята.

— Е, аз ще ви оставя. Време е да нагледам другите гости — обявих и тръгнах към вратата, но преди да вляза, чух как тя гневно просъска:

— Не ти плащам царски, за да ме изоставяш!

— Не се дръж така, Изабел. — Сами изглеждаше по-скоро уморен отколкото ядосан. — Нямаше ме само пет минути. Не бива да ме упрекваш, че съм те зарязал.

— Как мислиш, че се чувствах да седя сам-самичка и да те чакам, докато помагаш на друга жена?

За съжаление не можех да остана пред вратата, затова не чух отговора на Сами. Пробих си път през ордите посетители, но когато най-сетне се добрах до салона за важни персони, видях, че моите хора са се смесили с простолюдието. Вместо американски рап и хип-хоп от колоните звучеше хипнотична турска музика, сякаш цялата зала пулсираше в ритъм с оскъдно облечените танцьори. Камила, Алесандра и Моника бяха свалили съответно футболист от мадридския „Реал“, водещ от „Си Ен Ен“ и англичанин–плейбой, който твърдеше, че с Филип се познават още от пансиона в началното училище, и се бяха усамотили с „кавалерите“ си в най-тъмните кътчета на клуба. Забелязах обаче, че Неджим и колегите му от асоциацията дискретно следят да не се случи нищо неприятно на дамите. Елиса и Давид стояха до дансинга и разпалено жестикулираха. Помислих, че се карат, но като се приближих, разбрах истината. Така се бяха надрусали с кокаин, че говореха едновременно, без да се изслушват, всеки на висок глас излагаше „важните си прозрения“. Както обикновено фотографите и репортерите седяха на маса встрани от нас и отново се наливаха с алкохол. Попитах ги необходимо ли им е нещо, но те дори не си направиха труда да ме погледнат. Лио беше изчезнал, затова пък лесно намерих Филип — потърсих с поглед най-русокосата мацка с най-големия бюст и, разбира се, открих до нея моя „любовник“. Беше я прегърнал през кръста, стояха пред кабинката на дисководещия. Стори ми се, че съм виждала дамата му, но в гръб не можех да я позная. Докато я чаках да се обърне, видях как Филип извади от джоба на джинсите си „Пейпър Деним“ дебела пачка банкноти и ги подаде на кльощавия дисководещ:

— Хей, приятел, колко ще струва да пуснеш парче с текст? — попита, а русокосата се изкиска и отпи от чашата си. — Писна ми от тази турска музика.

Диджеят ловко грабна парите и ги скри под едно устройство на пулта. Махна на асистента си и му каза нещо. Младежът се обърна към Филип:

— Какво искате да слушате? Той може да ви пусне всичко, което пожелаете.

— Кажи му да пусне нещо на Бон Джоуви или на „Гънс енд Роузис“.

Асистентът преведе, а дисководещият кимна, макар че изглеждаше доста озадачен. След десет секунди от колоните загърмя „Парадайз Сити“ и Филип закима в такт с музиката. Внезапно ме забеляза, наведе се към русокосата и й прошепна нещо; тя кимна и се изниза.

— Любима, какво ще кажеш? Нали тази музика я бива повече от онези турски щуротии? — подхвърли ми Филип, докато се възхищаваше на отражението си в стъклото на кабинката. Вместо да отговоря, попитах:

— Блондинката Лизи Гръбман ли беше? — Едва сега ми просветна защо ми се е сторила толкова позната.

Филип отново затръска глава, сякаш удряше чело в невидима стена:

— Явно с Тара Рийд са чули за щурия ни купон в Истанбул и са решили да видят какво става.

— Тя е… много красива — измънках равнодушно, макар че би трябвало да съм на седмото небе от радост, задето Лизи Гръбман и Тара Рийд са ни последвали чак в Турция.

— Ами! В лицето е като чанта от крокодилска кожа. — Той ме хвана за ръката и ме повлече към дансинга. — Хайде, отпусни се. Да потанцуваме.

След няколко минути се откопчих и се върнах при Елиса, която междувременно се беше поуспокоила. Седеше в скута на Давид и говореше тихо, докато той ту масажираше раменете й, ту дърпаше от цигарата с марихуана.

— Ще се справиш ли тук? — попитах я. — Няколко души се върнаха в хотела и трябва да проверя дали всичко е наред.

— Тръгвай. Няма причина да се тревожиш, Бет. Гостите си изкарват чудесно. Намери Лио и му кажи, че се връщаш в хотела. Доскоро. — Давид издуха в лицето й облак дим и тя се изкиска.

— Добре. Ще се видим утре.

— Хубаво. Не смятам да стана призори, но ще те намеря, като се събудим. Между другото, къде е Филип? — добави уж равнодушно.

— Филип ли? Когато го видях за последно, танцуваше с Лизи Гръбман и Тара Рийд.

— Какво? Те тук ли са? — Тя скочи на крака и си лепна радушна усмивка. — Непременно трябва да ги поздравя. Доскоро.

Огледах се за Лио, но след като не го видях, реших, че си е намерил някого и са се уединили в стаята му. Неджим предложи да ме закара с поршето до хотела, но тъкмо когато мислех да приема, той прокара длан по задните ми части, усмихна се похотливо и каза, че преди това ще ме разведе из най-прочутите заведения, после непременно трябвало да се отбием в къщата му на брега на пролива, която, между другото, била сред най-скъпите в страната. Учтиво отказах и се качих в една от лимузините. Служителката на рецепцията ме поздрави и ми съобщи кой и кога се е върнал в хотела.

— Има съобщение за вас — добави и ми подаде сгънат лист хартия. Сърцето ми се сви. Изплаших се, че се е случила някаква неприятност. Разгърнах листа и прочетох текста, написан с големи печатни букви: „Щом се върнеш, ела в стая 18.“ Нямаше подпис, приложен беше само ключ.

Набързо прецених положението. Бележката със сигурност беше от Сами. Някак си беше успял да се откопчи от Изабел, за да останем насаме поне за малко. Сутринта се бях поглезила със скъпи козметични процедури — сякаш бях предчувствала какво ще се случи. Толкова бях щастлива, че главата ми се замая.

Стори ми се, че пътуването с асансьора продължи цяла вечност. Докато вървях по безкрайните коридори, дланите ми се изпотиха, устата ми пресъхна.

Почуках, но вратата се отвори чак след минута, която ми се видя дълга като цял месец; изведнъж се изплаших, че е станало някакво объркване и бележката не е била предназначена за мен. Обзе ме паника, вцепених се, само умът ми продължаваше да функционира — питах се как да реагирам, ако в стаята не ме чака Сами, готов да ме разсъблече и да ме просне на грамадното легло с пухените завивки. „Моля те! — обърнах се към неизвестно божество. — Моля те, нека да е той и да ме желае, колкото го желая аз, за да…“

Вратата най-сетне се открехна, Сами ме придърпа в стаята и притисна устни до моите.

— Боже, толкова те желая — прошепна задавено, зацелува ме по челото, страните, шията, докато се опитваше да свали презрамките на бюстието ми; накрая се изнерви, накара ме да вдигна ръце и издърпа дрехата.

Повече не продумахме. Строполихме се върху леглото (то се оказа тъкмо каквото си го бях представяла) и се нахвърлихме един върху друг с ожесточеност, която би трябвало да ме изплаши, но всъщност ме изпрати на седмото небе. Изгубих представа за времето и за това къде ме докосва Сами. Беше истинско, емоционално и чувствено — тежестта на тялото му, уханието на кожата му, жарките му устни, начинът, по който настръхвах всеки път, когато той прокараше пръсти по гърба ми. Беше като любовна сцена от роман на „Арлекин“… дори по-хубаво. Едва когато някой почука на вратата, забелязах дузините запалени свещи, двете недокоснати чаши с червено вино и прекрасната музика от „Буда Бар“, която звучеше тихо.

— Кой знае, че сме тук? — прошепнах.

— Никой, освен служителката на рецепцията. Ангажирах стаята, като представих личната си кредитна карта.

— Възможно ли е Изабел да те е проследила?

— Няма начин. Изпи цяла шепа сънотворни, за да „свикне с часовата разлика“. Според мен при това количество ще спи непробудно поне две денонощия.

Още пет минути обсъждахме кой би могъл да знае за нас, после осъзнах, че вече е сутрин и трябва веднага да се върна в стаята си, ако не искам да ми задават неудобни въпроси.

Сами отново ме придърпа върху себе си и захапа нежно ухото ми заедно с обицата:

— Не си тръгвай. Остани още малко.

— Извинявай, налага се. Не ми се ще връзката ни да стане обществено достояние. Не и по този начин.

— Да, имаш право. Като се върнем в Ню Йорк, ще разполагаме с цялото време на света.

— Няма да се отървеш от мен — прошепнах и посегнах за късата си рокля, обшита с мъниста, която той беше захвърлил върху бюрото. Навлякох я на голо — мисълта да сложа бельо ми се стори непоносима, затова грабнах сутиена си и заедно с памучните бикини го натъпках в ръчната си чанта.

Сами дръпна чаршафа от леглото, което приличаше на бойно поле, уви го около кръста си и ме изпрати до вратата. Обгърна с длани лицето ми и прошепна:

— Бет, благодаря за незабравимата нощ.

Почувствах се крехка, уязвима и невероятно привлекателна. Изправих се на пръсти, за да го прегърна още веднъж, и промълвих:

— Беше прекрасно.

Сбъднало се беше всичко, за което мечтаех след първата целувка на Сами, и животът наистина беше прекрасен, докато не отворих вратата и не ме заслепи агресивна светкавица на фотоапарат. Проклетият апарат продължи да щрака снимка след снимка, а пък аз стоях като пън, вкаменена от изненада.

— О, извинявай! Сбъркал съм стаята — обяви Джон, един от „придворните“ фотографи, които ни придружаваха.

— Какво става, да му се не види? — възкликна Сами.

— Остави на мен. Стой тук. — Излязох в коридора и затворих вратата. — Какви са тия циркове? — извиках възмутено. — Какви ги вършиш?

— Извинявай, миличка, обърках се. Не бери грижа, нищо не видях — неубедително добави нахалникът. Беше най-мазният от групата репортери и от първия миг ми стана неприятен; знаех, че е от онези досадни папараци, които правят скандални снимки и ги продават на таблоида, който предложи най-висока сума. Кели държеше на неговото присъствие, защото фотографиите му били приемани радушно от вестниците и списанията.

— Защо дебнеш пред моята… ъъъ… пред чужда стая? От рано сутринта обикалям нашите хора, за да уточним програмата за днес, затова не си мисли, че си „хванал“ нещо скандално.

— Виж, сладурче, не ми пука с кого се чукаш — изкиска се кретенът. — Разбира се, сто на сто ще намеря някой, който да се заинтересува защо мацето на Филип е преспало с друг, обаче ти се държиш свястно с нас, хората от простолюдието, затова ще забравя какво съм видял.

Мръсник! Цинично обхождаше с поглед лицето ми, на което сякаш с големи букви беше написано, че цялата нощ съм правила бурен секс.

— Признавам — продължи, докато прибираше фотоапарата в голямата си чанта, — очаквах нещо много по-вълнуващо от това да открия, че се чукаш с човека на Изабел. Между другото, попаднах на доста пикантна ситуация.

— За какво говориш? — Идваше ми да го удуша заради предположението, че нещо може да бъде по-вълнуващо от нощта, която прекарах, задето не повярва на абсурдното ми обяснение и че имаше нахалството да смята Сами за собственост на Изабел. Естествено не можах да измисля язвителна реплика, за да го поставя на мястото му.

— Да речем, че съм станал свидетел на шведска тройка между твоето гадже и неговите добри приятелки Лизи и Тара. — Той повдигна рунтавите си вежди, устните му се разтегнаха в подобие на усмивка. — Под „твое гадже“ разбирам Филип Уестън — добави самодоволно.

Насилих се да преглътна яда си.

— Ммм, много интересно — промърморих. — Извинявай, но се налага да продължа обиколката на гостите… — Вирнах брадичка, заобиколих го и тръгнах към асансьора, който дойде след цяла вечност.

Не преставах да мисля за случилото се, но все повече се убеждавах, че нямам повод да се притеснявам. Първо, мръсникът явно не смяташе за достатъчно „пикантна“ връзката ми със Сами. Изглеждаше съвсем логично — прекарвайки живота си в преследване на знаменитости и фотографиране на скандалните им изпълнения, не следваше да прояви интерес към някаква незначителна персона и любовните й приключения. Не знаех как ще реагира Филип, ако научи за „изневярата“ ми. А пък ако Кели разбереше, че са ме хванали с компаньона на Изабел, начаса щеше да ме уволни. Самата Изабел едва ли щеше да изпадне във възторг. Нито пък вуйчо Уил — щеше да е недоволен, ако племенницата му отново стане героиня на клюкарските рубрики. Може би реагирах прекалено емоционално и правех от мухата слон. Вероятно Джон щеше да удържи обещанието си, но ако все пак му скимнеше да предложи снимките, едва ли от някой вестник щяха да се развълнуват от новината. Само Вихъра проявяваше необясним интерес към скромната ми личност, но дори нейните пипала не се простираха чак до Истанбул. Именно затова така се стреснах от фотографа — в продължение на двайсет и четири блажени часа бях забравила какво е да се чувстваш преследвана, шпионирана и уязвима. Намирах се на хиляди километри разстояние от Аби и не се страхувах, че някой се опитва да изложи на показ личния ми живот. О, колко приятно бе да знам, че съм се изплъзнала от жената, която явно се беше посветила на задачата да ме унизи! Дълбоко си поех въздух и си напомних, че положението можеше да е много по-лошо; успокоявах се, че Аби е отвъд океана.

Вратата към апартамента за новобрачни беше открехната, чух приглушени звуци. Хрумна ми, че Филип се е върнал в хотела много след мен, тоест призори, ето защо вероятно още беше в леглото с двете хубавици. Първата ми реакция беше да почукам, но се отказах. Прекосих разкошния салон с високи френски прозорци и влязох в спалнята. Голият Лио се беше проснал по гръб на леглото. Едва след няколко секунди разбрах, че главата, наведена над интимните части на Лио, и задникът, сякаш вдигнат за поздрав, са на господин Филип Уестън. Преди да реагирам, Лио ме видя.

— Какво става, Бет? — подхвърли небрежно, без да се опита да прикрие голотата си.

Филип рязко вдигна глава и се обърна, разкривайки онази част от анатомията на любовника си, която досега не се виждаше.

— Привет, маце — избърбори. — Къде беше цяла нощ?

— Къде съм била цяла нощ ли? — Толкова бях шокирана, че можех само да повтарям като папагал.

— Чаках те цяла вечност, любима — изхленчи той, после пъргаво скочи от леглото досущ като момченце, което бърза да види подаръците си на Коледа, и се наметна с халат.

— Цяла вечност ли?

— Ако се беше прибрала навреме, с Лио нямаше да си легнем заедно. Не смяташ ли?

Положението и думите му бяха толкова абсурдни, че неволно се засмях:

— О, я престани! Никога не си искал да спиш с мен…

— Успокой топката, кукло. Приятелят Лио дойде преди малко и веднага заспа. И аз сигурно съм задрямал. Не биваше да пием толкова много, но поне поспахме.

— Сериозно ли говориш? Да не мислиш, че съм сляпа? — Може би ако поне се бяха позасрамили, някак си щях да преглътна видяното, обаче нахалството им ме порази.

— Приятели, смятам да поръчам кафе и портокалов сок — подхвърли Лио. — Мъчи ме ужасен махмурлук. — Все още гол, той грабна дистанционното и включи телевизора.

— Чудесна идея! — възкликна Филип. — Искам двойно еспресо, няколко аспирина и голяма чаша „Блъди Мери“.

— Сънувам ли? — прошепнах; питах се как и кога, съвсем неусетно съм се пренесла в зоната на здрача. Все едно съществувах в някаква алтернативна реалност, но очевидно бях там сама.

— Какво каза, маце? — Без капчица свян Филип захвърли халата, отиде в банята и застана под душа, без да си направи труда да затвори вратата. — Лио, кажи на колежката си да не дрънка глупости. С теб сме само добри приятели, нали така?

Лио се измъкна от омотаните завивки и навлече на голо джинсите си:

— Разбира се. Бет, с него сме само добри приятели. Да ти поръчам ли нещо за хапване?

— Не. Ще закуся с другите. Ще се видим по-късно. — Взех си дънки, тениска и джапанки, напъхах ги в найлонов плик, предназначен за дрехи за пране, и изтичах навън, защото ми се повдигаше от „милата картинка“.

Отидох в ресторанта и си поръчах закуска, за да убия времето. Тъкмо когато сервитьорът ми поднесе кафе и панерче със съблазнителни сладкиши, Елиса се появи като призрак и се тръсна срещу мен:

— Не възразяваш да седна при теб, нали? — изпъшка. — Цяла нощ не мигнах, идва ми да се самоубия.

Стреснах се, като я видях — сигурна бях, че фотографът се е раздрънкал. Смятах, че в този ранен час цялата компания спи дълбоко, ала сенките под очите на Елиса и треперещите й ръце ми подсказаха, че причината за безсънието й е конската доза кокаин.

— Заповядай — казах уж равнодушно, въпреки че изгарях от нетърпение да разбера дали „новината“ е стигнала до ушите й.

Сервитьорът постави пред нея чаша и чинийка. Тя недоумяващо се втренчи в тях, сякаш не знаеше за какво служат, обаче се взе в ръце и си наля кафе. Изпи го на един дъх и ме изгледа подозрително:

— Защо си станала толкова рано? Къде е Филип?

— Филип ли? — Насилих се да се засмея, но от гърлото ми излезе звук, напомнящ хрип. — Сигурно още спи. А пък аз съм на крак от ранни зори. Може би причината е в часовата разлика.

— Глупости — презрително изсумтя Елиса. — Ако това ти е проблемът, вземи приспивателно. От безсънието съм като парцал.

— Хапни нещо и ще ти стане по-добре.

— Какви ги говориш? — Тя отново изсумтя. — Един от тези сладкиши съдържа калории колкото два хамбургера „Биг Мак“. Нямам намерение да се превърна в дебелана. — Наля си втора чаша кафе и отново я изпи на екс.

— Къде е Давид? — попитах, за да поддържам разговора.

— Нямам представа. Към три часа ми се изгуби от погледа. Може би се е свалил с някоя местна хубавица — отбеляза равнодушно. Забеляза изненадата ми и въздъхна: — Филип никога не би постъпил така, нали? Толкова е съвършен…

Едва не се задавих с портокаловия сок, но успях да се овладея.

— Ще те попитам нещо — промълвих. — Чувала ли си да се говори, че той е… че се интересува от…

Елиса озадачено ме изгледа:

— От какво?

— Ами… не знам. Например от мъже.

Тя ахна:

— Филип Уестън! Гей! Майтапиш ли се? Как е възможно да си толкова наивна? Облича се фантастично, кара веспа и ходи на йога, но това не означава, че харесва мъже.

„Не, разбира се — помислих си. — Само дето преди малко го заварих да прави орален секс с нашия колега Лио, който не скрива обратните си наклонности.“

— Имаш право — измънках. — Обаче…

— Бет, кога най-сетне ще проумееш какъв късмет си извадила с него? Всяка жена би сторила всичко, за да го има, но ти изглежда не можеш да осмислиш този факт. Между другото, научих, че тази сутрин е станало нещо скандално. — Така бързо беше сменила темата, че в първия момент не реагирах. След секунда се сепнах:

— Скандал ли? С някого от групата ли? Имало ли е свидетели?

Елиса ме погледна в очите; за миг реших, че знае истината, но тя каза:

— Не знам точно какво се е случило. Един от фотографите — онзи, шишкавият, подметна, че е направил „интересни“ снимки. Имаш ли представа кого и как е фотографирал?

Задъвках парчето кроасан, без да откъсвам поглед от първата страница на „Интернешънъл Хералд Трибюн“:

— Не, никаква. Имаме ли повод за безпокойство? Не бива да допуснем в пресата да бъдат публикувани компрометиращи фотографии.

Елиса за трети път си наля кафе и запали цигара; забелязах, че ръцете й трепереха от усилието. Позамисли се и обяви:

— Е, рано или късно ще разберем. Сега ще се опитам да подремна, по-късно имам час в козметичния салон. Доскоро.

Проследих я с поглед, докато излезе, и се запитах защо разговорът ми се стори толкова странен. Спомних си обаче, че и аз имам записан час за масаж, и забързах към турската баня.