Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (15)

15

— Можеш ли да обясниш защо майка ти е решила вечерята по случай заминаването да бъде тъкмо на Хелоуин? — попитах Пенелъпи.

След цял ден работа по организирането на рекламното парти (до великото събитие оставаха само четири дни, но засега всичко вървеше като по вода), потърсих спасение при Пенелъпи с надеждата да се разтоваря — готова бях да разговарям на всякакви теми, само да не са свързани с рекламата. Лежах на пода на спалнята и си мислех, че макар вече да живеят заедно, Ейвъри не е направил компромис относно обзавеждането и е запазил само своите мебели. Атмосферата беше типично мъжка — грамадно водно легло, монтирано върху внушителен черен подиум, и черно кожено канапе, което запълваше малкото останало пространство. Главен „експонат“ в апартамента беше огромният плазмен телевизор на стената на дневната. Пенелъпи твърдеше, че Ейвъри не може да измие дори една чиния или да си изпере чорапите, но всяка събота грижливо бърше плоския екран със специален неабразивен препарат. При последното ми гостуване у тях го чух да й нарежда да каже на чистачката следното: „Да не е посмяла да използва обикновена почистваща течност, защото ще скапе екрана. Видя ли я да носи бутилка с белина и да се приближава до телевизора ми, ще си търси нова работа.“ Тогава Пенелъпи се усмихна, сякаш казваше: „Такива са момчетата — имат си любими играчки.“

Наблюдавах я как прилежно сгъва дрехите на Ейвъри и ги подрежда в скъпите куфари „Луи Витон“, подарени им от неговите родители за пътуването до Париж, като същевременно опява за тържествената вечеря. Тактично се въздържах да се поинтересувам защо скъпият й годеник сам не си опакова багажа.

— Мен ли питаш? Каза нещо тъпо от сорта, че „осигурявала алтернатива“ на маскените балове. Подозирам обаче, че Хелоуин е единственият ден в годината, когато тя не е поканена на някакво парти, затова не съжалява, задето ще си пропилее вечерта с нас.

— Харесвам позитивното ти мислене. — Изведнъж забелязах, че големият плик в ръката ми е празен — за дванайсет минути бях изконсумирала четиристотин грама пикантен чипс, а сега езикът ми беше изтръпнал от лютото.

— Знаеш, че ще бъде пълна отврат. Питам се как ще издържа… Това пък какво е? — възкликна Пенелъпи и разгъна светлосиня тениска с надпис „Чукам католички“. — Пфу! Мислиш ли, че някога я е носил?

— Вероятно. Изхвърли я.

— Веднага. — Тя хвърли тениската в чувала за отпадъци. — Нали не ме мразиш, задето настоях да присъстваш на празненството?

— Скъпа Пен! Мразя те, защото заминаваш, не задето ме покани на прощалната вечеря. Съвсем не възразявам вашите да платят сметката в „Грил Рум“. В колко часа да бъда там?

— Гостите са поканени в осем и половина. Ако можеш, ела няколко минути по-рано, за да ударим по едно в тоалетната. — Пенелъпи лукаво се усмихна. — Мисля да си пъхна в чантата една бутилчица. Толкова ли е лошо? Във всеки случай е далеч по-порядъчно от това… — Показа ми износени боксерки с яркорозова стрелка, посочваща чатала.

— Бутилката е задължителна за оцеляването ни. Господи, какво ще правя без теб? — възкликнах прочувствено. Още не можех да повярвам, че Пенелъпи, която през последните десет години беше най-добрата ми и единствена приятелка, отива да живее чак в Калифорния.

— Ще се справиш — отвърна тя, а на мен ми стана неприятно от увереността й. — Имаш Майкъл и Мегу, новите си колеги, а сега и супер гадже.

Не разбирах защо брои Майкъл, след като напоследък почти не го виждахме.

— Изобщо не е същото — възразих. — Майкъл е прекалено зает и малкото си свободно време посвещава на Мегу. Колегите не са ми приятели, а странни хора, които по незнаен начин имат достъп до купища пари и ги харчат с широка ръка. А подмятането за гаджето няма да коментирам, защото е недостойно…

Външната врата се тресна, Ейвъри се провикна от коридора:

— Къде е най-любимото ми момиче? Цял ден мечтая да се прибера и да го опъна в леглото.

— Ейвъри, млъкни! — възкликна Пенелъпи, въпреки че не изглеждаше особено притеснена. — Бет е тук!

Само че беше прекалено късно. Той цъфна на вратата — свалил си беше ризата, под разкопчаните му джинси се виждаха пастелнорозови боксерки на зелени крокодилчета.

— Привет, Бет. — Той ми кимна, без да му пука, че съм го видяла почти по гащи.

— Привет. — Забих поглед в маратонките си и за хиляден път се запитах какво друго, освен мускулестата му гръд, е харесала Пенелъпи у него. — Тъкмо си тръгвах. Бързам да се прибера вкъщи и да се разкрася за довечера. Като стана въпрос, как да се облека за „Фор Сизънс“?

— Както се обличаш за вечеря с вашите — отвърна Пенелъпи, докато годеникът й (чиито розови боксерки не скриваха сексуалната му възбуда) започна да играе баскетбол с чорапите си, направени на топка.

— Доста лекомислено предложение — усмихнах се. — Освен ако не искаш да се появя по шалвари и тениска с надпис „Дайте шанс на мира“. Няма значение… Чао до довечера.

— Чао! — Ейвъри вдигна два пръста — нещо като комбинация от знака на мира и гангстерския поздрав. — Доскоро, Бет.

Прегърнах Пенелъпи и си излязох, като се опитвах да не мисля какво ще се случи между двамата, щом ми видят гърба. Пресметнах, че ако побързам, ще имам достатъчно време да разходя Милингтън и дори да взема душ. Прибрах се с такси и няколко минути гоних из апартамента животинчето, което правеше всичко възможно да ми се изплъзне. Разбираше кога се каня да го изведа, но за разлика от всяко нормално куче мразеше разходките. Знаех, че от праха ще получи силен алергичен пристъп, но смятах, че е задължително поне веднъж месечно да го извеждам на по-дълги разстояния, иначе само обикаляхме сградата и се връщахме. Стигнахме до парка Медисън Скуеър и някак си успяхме да се изплъзнем от ненормалния бездомник, който щом видеше Милингтън, хукваше да го преследва с количката си. Ненадейно някой извика:

— Бет! Хей, Бет, насам!

Обърнах се — Сами седеше на една пейка и държеше чаша с кафе. До него се беше настанила невероятно красива чернокоса жена. Проклятие! Нямаше начин да се престоря, че не съм ги видяла. Отгоре на всичко за пръв път през краткия си живот Милингтън реши да бъде общителен, хукна към тях и скочи на коленете на Сами.

— Здрасти, кученце, как си? Бет, коя е тази хубавица?

— Хубавец — поправи го брюнетката. — Кучето е мъжко. Лично аз предпочитам породата кинг чарлс кавалиър, но и йоркширските териери са симпатяги.

„Гадина!“ — помислих си.

— Привет, аз съм Бет — смотолевих и неохотно подадох ръка на непознатата. Исках да се усмихна мило на Сами, но изражението ми наподобяваше гримаса.

— О, много сме официални — позасмя се непознатата. Здрависа се с мен след пауза по-дълга от допустимото, колкото да ме накара да се почувствам неловко. — Изабел.

И отблизо беше също толкова привлекателна, но се оказа по-възрастна, отколкото ми се стори на пръв поглед. Много слаба (форма, която се постига с цената на вечно гладуване) и висока, ала й липсваше младежката свежест, опънатата кожа и руменината, които сякаш казват: „Още не съм покварена от омагьосания кръг на безразборните връзки, дори се надявам някой ден да срещна свестен мъж.“ Очевидно Изабел отдавна се беше отказала от тази мечта, въпреки че вероятно намираше утеха в шикозната си външност — носеше тесен панталон „Джоузеф“, розова чанта „Марк Джейкъбс“ и прилепнала блуза, под която се очертаваха неприлично големите й цици.

Сами се прокашля и попита:

— Ъъъ… какво те води тук? — Изглеждаше смутен и веднага ми стана ясно, че дамата не му е нито колежка, нито родственица.

— Излязох на въздух и да разходя кучето — казах, съзнавайки, че звуча сякаш се оправдавам. Неизвестно защо умението ми да водя учтив разговор се беше изпарило.

— И аз — промърмори той. Личеше, че се чувства ужасно неловко.

След като стана ясно, че не можем да измислим какво друго да си кажем, грабнах Милингтън от скута на Сами, сбогувах се и хукнах обратно към къщи, като мислено се проклинах за поведението си, напомнящо позорно бягство. Чух как Изабел се засмя и попита Сами коя е срамежливата му приятелка; с нечовешко усилие се въздържах да не се обърна и да я посъветвам следващия път лекарят й да внимава с инжекцията с ботокс, защото сега изражението й е като на сърна, заслепена от фаровете на кола. А може би нямаше да ми хрумне толкова злъчно подмятане и само щях да избръщолевя: „Чух какво каза!“, затова си затраях.

„Вече имам неоспорими доказателства — мислех си, докато стоях под убийствено горещия душ. — Сами си има гадже. Или по-скоро, има си маминка, защото онази крава е най-малко на четирийсет.“ Едва сега разбрах, че онзи ден в „Старбъкс“ е пускал злобни подмятания по адрес на Филип не от ревност, а просто е демонстрирал чувството си за хумор; освен това надутият господин Уестън си заслужаваше подигравките. Оказах се кръгла глупачка, с всяка секунда настроението ми все повече потъваше. Навлякох тъмносин костюм, който след напускането на банката бях забутала в дъното на дрешника, набързо си изсуших косата и въобще не си направих труд да се гримирам.

Докато стигнах до „Фор Сизънс“, почти си бях внушила, че не ми пука. В крайна сметка, ако Сами предпочита да ходи със скъпо облечена жена с повече пари и с тройно по-големи цици от моите, прав му път. Пък и на мен не ми е притрябвал такъв празноглавец. Мислено започнах да съставям списък на безбройните му недостатъци (засега не бях забелязала нито един, но със сигурност ги имаше), но ме прекъсна иззвъняването на мобилния ми телефон. Предположих, че пак ме търси Елиса, за да ме обсипе с въпроси кога, къде и с кого за последен път съм видяла Филип, затова не се обадих, а тръгнах към оберкелнера. След няколко секунди телефонът отново зазвъня и след като пак не го включих, Елиса ми изпрати съобщение: „911! Обади се незабавно!“

— Бет, намери ли нашата компания? — Майкъл се приближи до мен. Изглеждаше изнервен и капнал от умора. Пенелъпи ми беше казала, че той работи върху много важна сделка и вече четири нощи не е мигнал.

— Не, май сме първите. — Целунах го и си помислих, че не сме се виждали цяла вечност. — Къде е Мегу?

— На работа. Пен май спомена, че са запазили маса в дъното на ресторанта. Предлагам да влезем и да ги потърсим.

— Става. — Хванах го под ръка и внезапно изпитах приятното усещане на завръщане в родния дом. — Знаеш ли, от месеци не сме излизали заедно. Какво ще правиш след вечерята? Защо не убедим Пенелъпи да отидем в „Блек дор“ за по едно или две-три питиета?

Той се усмихна, макар че явно му костваше много усилия, и кимна:

— Чудесна идея. Как стана така, че напоследък се виждаме толкова рядко? Да, непременно ще се натряскаме заедно.

Приближих се до дългата маса, сервирана за двайсетина души. Тъкмо когато поздравявах бащата на Пенелъпи, проклетият ми мобилен телефон завибрира.

Извиних се и хукнах обратно навън, за да го изключа. Отново беше Елиса. Да му се не види, какво толкова се беше случило, че да ме издирва така упорито? Изчаках звъненето да престане, за да изключа апарата, но явно Елиса отново бе набрала номера, защото гласът й сякаш прозвуча от дланта ми:

— Бет, ти ли си? Чуваш ли ме, Бет? Въпрос на живот и смърт е.

— Извинявай, но моментът е неподходящ. Намирам се в…

— Налага се веднага да дойдеш. Кели буквално е превъртяла, защото…

— Елиса, остави ме да довърша. Днес е събота, осем и половина вечерта и аз се намирам във „Фор Сизънс“, защото най-добрата ми приятелка ме е поканила на вечеря. Невъзможно е да напусна. Освен това съм сигурна, че ти блестящо ще се справиш с положението. — Поздравих се, задето бях твърда и определих граници на задълженията си: нещо, на което мама се опитваше да ме научи, откакто навърших шест години.

Елиса вече се задъхваше от притеснение:

— Много съжалявам, скъпа, но случаят е извънреден и се налага да угодиш на Кели. В момента тя е на вечеря във „Венто“ с хората от „Ти Мобайл“ и настоява да ги чакаш в „Сохо Хаус“ най-късно в девет и половина.

— Няма начин! Знаеш, че щях да дойда, ако можех. Трябва да остана тук поне два часа… — измънках колебливо. — Случайно не съм на работа в събота, днес е прощалната вечеря на най-добрата ми приятелка и не разбирам защо Кели не си направи труда да спомене за този ангажимент.

— Влизам ти в положението, обаче не може да откажеш. Ти си организаторката на тяхното парти, Бет. Доколкото разбрах, представителите на компанията са пристигнали неочаквано и Кели реши, че ще ги предразположи, ако ги покани на вечеря, но те настояват да бъдат с теб… и Филип. И то тази вечер. Явно се притесняват, защото голямото рекламно парти е съвсем скоро.

— Филип ли? Шегуваш се!

— Ти ходиш с него, Бет. Пък и той прие да бъде домакин на тържеството ни. — Елиса говореше назидателно, все едно командваше по-малката си сестра. С крайчеца на окото си видях, че Пенелъпи идва към мен, и осъзнах, че поведението ми е невъзпитано.

— Елиса, наистина ми е невъзможно…

— Виж какво, не искам да се правя на началничка, но разбери, че от това зависи да запазиш работата си. Ще ти помогна с каквото мога, обаче трябва да присъстваш! Ще изпратя кола да те вземе след половин час. Без възражения! — Тя прекъсна връзката.

Пенелъпи сърдечно ме прегърна:

— Възхитена съм от предложението ти — прошепна и ме поведе към масата. Забелязах, че господин Уейнрайт е приклещил една елегантна жена с аристократични черти и й надува главата с подробности за някакво важно съдебно дело; казах си, че е редно Пенелъпи да отърве баба си от бъдещия си свекър.

— Какво предложение?

— Майкъл сподели с мен плана ти да отидем в „Блек дор“, след като този кошмар свърши. Великолепна идея! От сума време не сме го правили, пък и… — Тя се огледа и добави: — След семейната вечеря отчаяно ще се нуждая от алкохол в големи количества. Знаеш ли какво е поредното изпълнение на майката на Ейвъри? Извика ни настрани с мама и най-тържествено ми подари „Fete Accompli — най-добрият наръчник за устройване на приеми“ и цялата поредица готварски книги на Беърфут Контеса… Чакай, още не си чула най-хубавото. Бъдещата ми свекърва си е направила труда да подчертае идеите, които й допадат, освен това е отбелязала любимите ястия на Ейвъри, за да ги покажа на готвачката. Обърна ми специално внимание, че по принцип синът й не харесва храна, която се консумира с „пръчки“ — цитирам я дословно.

— Пръчки ли?

— Пръчици за хранене. Обясни, че пръчките го „обърквали“.

— Зашеметена съм! Тази жена е същинско съкровище.

— О, да! Мама не обели и дума, само кимаше. Накрая успокои госпожа Уейнрайт, че синът й няма да остане гладен и неизпран, защото в Калифорния много лесно се намирала домашна прислуга — емигрантите мексиканци плачели някой да им даде работа. „Калифорния е обетованата земя на евтината работна ръка.“ Край на цитата.

— Никога повече не допускай общуването между двата комплекта роднини. И без това имаме обица на ухото от последното събиране на родители. Забрави ли каква катастрофа се произведе?

— Майтапиш ли се? Как мога да забравя?

През четирите години на следването мъдро отклонявахме всякакви опити за общи сбирки, ала накрая положението стана невъзможно. С Пенелъпи не издържахме натякванията на майките ни и се съгласихме една събота двете семейства да вечерят заедно. Кошмарът започна с избора на ресторант; нашите настояваха да отидем в заведение, където се сервират сурови органични храни, докато родителите на Пенелъпи искаха да вечеряме скара в любимия им „Рут Крие“. Взехме компромисно решение и се спряхме на заведение от прочута азиатска верига ресторанти, което не допадна на никого от поканените. В този момент вече провалът беше сигурен. Заведението не предлагаше нито любимия чай на мама, нито предпочитаното от бащата на Пенелъпи каберне. Оказа се невъзможно воденето на разговор на общоприетите теми — политика и избор на професия, защото родителските двойки бяха на коренно противоположни мнения. Почти през цялото време татко разговаря само с Ейвъри, а по-късно безмилостно го разкритикува, аз приказвах с моята майка, Пенелъпи с нейната, а баща й и брат й си разменяха по някоя дума, докато опустошаваха трите бутилки червено вино. Мероприятието завърши трагично, както беше започнало; родителите се гледаха подозрително и се питаха какво свързва дъщерите им. С Пенелъпи ги заведохме в техните хотели, после предприехме обиколка на баровете, натряскахме се до козирката и се заклехме вечерята да не се повтори.

— Бъди добра и ела да поговориш с баща ми — продължи тя. — От няколко десетилетия общува само с колегите си и сега се чувства като риба на сухо.

Тази вечер тя изглеждаше в сравнително добро настроение, затова се страхувах да й кажа, че мога да остана само трийсетина минути, защото съм длъжна да отида на друго празненство заедно със супермена, който ми се води любовник. Събрах смелост и забърборих, без да спирам:

— Пен, знам, че постъпвам адски гадно и егоистично, обаче току-що ми се обадиха от службата и нямам избор, трябва да отида, тъй като отговарям за организирането на тази кампания, а пък представители на фирмата внезапно са пристигнали в Ню Йорк, шефката настоява да бъда с тях и макар да й казах, че имам много важен ангажимент, тя ме заплаши — чрез друго лице, разбира се, че ще ме уволни, ако не се подчиня, ето защо не мога да остана дълго, но възнамерявам набързо да разкарам големите клечки и ако ме изчакате, ще отидем в „Блек дор“. — Млъкнах и дълбоко си поех въздух. Извърнах очи от пребледнялото лице на Пенелъпи. — Извинявай! — изплаках толкова високо, че неколцина сервитьори се извърнаха. Някак си надмогнах усещането за гадене и се престорих, че не забелязвам изненаданото изражение на Майкъл и смущението на Пенелъпи, задето бях направила сцена.

— Кога трябва да тръгнеш? — попита ме тя с престорено равнодушие.

— След половин час. Ще изпратят кола.

Пенелъпи машинално заопипва диамантената си обичка:

— Направи както е най-добре за теб, Бет. Разбирам какво ти е.

— Наистина ли? — попитах недоверчиво.

— Разбира се. Знам колко искаш да бъдеш с мен и не крия, че съм разочарована, но си давам сметка, че нещата са сериозни и не искам заради мен да си загубиш работата.

— Извинявай, Пен. Ще ти се реванширам.

— Не се безпокой. Хайде, седни до симпатичния приятел на Ейвъри и гледай да се позабавляваш, докато си тук. — Говореше привидно спокойно и разумно, но знаех колко е наранена.

Симпатичният приятел на Ейвъри се оказа изключително неприятен тип, който се впусна в описание на младежките лудории по време на следването му в Мичиганския университет, а пък аз набързо изпих два коктейла. Някаква колежка на Пенелъпи (която сигурно отскоро работеше в банката, но изглежда вече бяха неразделни с моята приятелка) произнесе импровизиран тост — много забавен и уместен. Помъчих се да потисна горчивината, когато Пенелъпи прегърна младата жена, и си казах, че ме мъчи параноя и че никой не ме гледа с укор, задето изоставям най-добрата си приятелка. Трийсетте минути минаха като миг. Реших, че е за предпочитане да се изнижа незабелязано, вместо да се извиня пред всички; опитах се да привлека погледа на Пенелъпи, ала ми се стори, че тя нарочно ме избягва.

Излязох на улицата, видях някакъв добре облечен човек, подадох му един долар и го помолих за цигара. Онзи ми хвърли една, презрително изгледа банкнотата, поклати глава и отмина. Не се виждаше никаква кола, затова реших да се върна за малко в ресторанта. Тъкмо се канех да вляза обратно, пред мен спря познат светлозелен скутер.

— Любима, искам и аз. — Филип взе цигарата и си дръпна. После ме целуна по устните (което не беше много лесно, защото бях зяпнала от изненада) и слезе, за да извади изпод седалката каска за мен.

— Какво търсиш тук? — избърборих и за кураж дълбоко вдъхнах лютивия дим.

— А ти какво мислиш? Изглежда, някой много държи да се запознае с нас. Яхвай моя кон и да тръгваме. Божичко, какъв е този костюм? — Той ме изгледа от главата до петите и се изкиска.

Мобилният му телефон иззвъня. Сега пък аз се изкисках, защото мелодията беше „Като девица“ на Мадона. Филип каза на някого, че ще бъдем при него след десет минути.

— Чакам колата, която Елиса е изпратила.

— Няма да има кола, любима. Елиса изпрати мен. Отиваме на гости на скъпия ми приятел Макс, а тя ще доведе бизнесмените там.

Нещата все повече се объркваха. По всичко личеше, че Филип изпълнява нарежданията на колежката ми.

— Защо отиваме при приятеля ти? — попитах.

— Организирал е малък купон в апартамента си. Хелоуин е, скъпа. Да тръгваме.

Едва сега забелязах, че се е издокарал в стил от седемдесетте — носеше кафяв полиестерен клош панталон и вталена бяла риза с голяма яка, косата си беше превързал с платнена лента.

— Филии, току-що каза, че трябва да се срещнем с Кели и представителите на „Блекбъри“. Няма начин да ходим на маскен бал. Какво те прихваща?

— Качвай се, любима, и престани да се тръшкаш. Всичко е под контрол. — Той включи двигателя и ми направи знак да седна зад него. Подчиних се и го прегърнах през кръста.

Не знам какво ме накара да се обърна. Доколкото си спомням, всичко беше наред (ако не се брои, че бях похитена от прочут плейбой), и все пак се обърнах. Пенелъпи стоеше на тротоара. Държеше шала ми, а на лицето й беше изписано недоумение. За секунда погледите ни се срещнаха, после Филип настъпи газта и скутерът полетя по улицата. Нямаше как да й обясня, че не е това, което си мисли.