Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (7)

7

Беше седем и половина вечерта на четвъртия ден от назначаването ми във фирмата на Кели като организаторка на тържества. На път за вкъщи се отбих да си купя вестник; за късмет единственият, останал в будката намираща се близо до моята сграда, беше „Ню Йорк Дейли Нюз“. „Да му се не види, кой ги чете тия боклуци?“ — запитах се. Почти откакто научих азбуката, четях ежеседмичната рубрика „Волята на народа“, но все не успявах да се абонирам за вестниците, в които я публикуваха. Разбира се, премълчавах пред Уил, че с течение на времето вдъхновената и забавна хроника за забележителностите и известните личности в Ню Йорк се бе превърнала в импровизирана трибуна на автора й и неговото все по-консервативно и високопарно мнение относно обществените трагедии, сполетели любимия му град, но напоследък ми ставаше много трудно да си държа езика зад зъбите.

— Бет, правичката да ти кажа, днешната дописка е върхът! — Портиерът Шеймъс ми отвори вратата и пиянски се изкиска. — Тоя твой вуйчо винаги уцелва право в десетката!

— Наистина ли е интересна? Още не съм я чела — смотолевих и побързах да се шмугна в сградата, за да избегна разговора с него.

— Интересна ли? Направо е бомбастична! Вуйчо ти е голям мозък. Всеки, който си прави гаргара с Бил Клинтън, е мой приятел. Мислех си, че само аз в цял Ню Йорк съм гласувал за Джордж Буш, обаче вуйчо ти ме убеди, че има и други като мене.

— Ами сигурно е вярно, щом го е написал — промърморих и тръгнах към асансьора, но Шеймъс продължи да дърдори:

— Случайно да го очакваш на гости тия дни? Искам лично да му кажа колко…

— Ще те уведомя, когато реши да ме посети — извиках, преди вратата на асансьора да се затвори. Спомних си първия и единствен път, когато Уил се престраши да дойде. Шеймъс изпадна в екстаз, като разбра кой е родственикът ми. Най-неприятното беше, че вечно пияният портиер олицетворяваше публиката, за която бяха предназначени писанията на Уил.

Милингтън едва не се задуши от радост, когато ме видя; сигурно му беше много мъчно да стои цял ден сам. Горкичкият, и той страдаше от новата ми работа. Почесах го по главата и се проснах на канапето да прочета поредната серия налудничави проповеди. Милингтън разбра, че днес няма да го водя на разходка, изтича да се изпишка на специалното килимче, после легна на гърдите ми и се приготви да чете заедно с мен.

Тъкмо преглеждах менютата на заведенията за доставка на храна по домовете, когато мобилният ми телефон заподскача върху масичката като играчка на пружина. За миг се изкуших да не се обадя. Апаратът беше служебен и също като новите ми колеги почти никога не мирясваше. Вече четири вечери не се бях свъртала вкъщи — придружавах Кели на всички тържества, устройвани от компанията; гледах я как разговаря с какви ли не важни персони, уволнява бармани, които не смогват да изпълнят поръчките, и урежда пропуски за журналистите. Работата беше много по-изтощаваща отколкото в банката — по цял ден бях в службата, а вечер трябваше да присъствам на „мероприятията“, но бях заобиколена от млади и красиви хора и макар да работех по петнайсет часа дневно, задълженията ми (посещения на коктейли и купони с дисководещи) бяха далеч по-приятни от изготвянето на банкови документи.

На екранчето се появи надпис SMS. Текстово съобщение ли? Досега смятах, че само гимназистите и гласуващите за класациите на популярни певци и състави изпращат съобщения чрез мобилните си телефони. Поколебах се и натиснах бутона за четене. Появи се следният текст: „вечеря в 9 кип на зап бр доск“

Да му се не види, какво пък беше това? Някаква закодирана покана за вечеря, но от кого? Съобщението беше изпратено от непознат номер. Набрах го и начаса чух женски глас, който попари надеждата ми, че е станала грешка:

— Здрасти, Бет. Какво става? Ще дойдеш ли довечера?

— Ъъъ… здравей. Кой се обажда?

— Хубава работа! Нима забрави гласа на колежката си Елиса, с която през изминалата седмица работихте по двайсет и четири часа в денонощието? Довечера се събираме да отпразнуваме приключването на работата по ужасното парти на Кандис. Ще бъдем обичайната банда. Идваш, нали?

С Пенелъпи имахме уговорка да се срещнем в „Блек дор“, защото почти не се бяхме виждали, докато се радвах на свободата си като безработна, обаче нямаше начин да откажа поканата на новите си колеги.

— Разбира се. С удоволствие. В кой ресторант ще бъдем?

— „Киприани“. — Тя изглеждаше учудена, че не съм разбрала закодираното й съобщение. — Била си там, нали?

— Разбира се. Много ми харесва. Може ли доведа една приятелка? С нея се бяхме уговорили за тази вечер и…

— Супер! Ще се видим след няколко часа.

Затворих телефона и сторих онова, което всеки нюйоркчанин прави машинално, когато му препоръчат някой ресторант — проверих в интернет-справочника „Загат“. Двайсет и една точки за кухнята, двайсет за вътрешното оформление и осемнайсет за обслужване. Освен това названието на заведението не беше например „Роко“ или „Лотус“ — наглед безобидно, но задължително гарантиращо отвратителна храна и обстановка. Дотук нещата изглеждаха обещаващи.

„Всеки, който иска да види известни личности и да бъде забелязан, трябва да посети този италиански ресторант в Сохо, където човек има възможност да наблюдава как европейки си разменят въздушни целувки и се преструват, че консумират салати, както и да се наслади на изненадващо доброто меню; нюйоркчани може да се почувстват като чужденци в собствената си страна, но високият рейтинг е най-добрата реклама.“

А, значи там щеше да бъде много европейско… каквото и да означава това. Най-важното обаче беше какво да облека. Елиса и „бандата“ носеха на работа черни панталони, черни поли и черни рокли, затова може би трябваше да се придържам към тази формула. Набрах служебния номер на Пенелъпи:

— Здрасти, аз съм. Как си?

— Не питай. Имаш късмет, че се махна от тази робия. Ако Кели реши да назначи още някого, ми кажи.

— Непременно. Слушай, искаш ли довечера да се запознаеш с всички?

— Как така с всички?

— Имам предвид новите ми колеги. Вярно, че имахме други планове, но след като винаги можем да отидем в „Блек дор“, реших, че ще предпочетеш малко разнообразие. Навита ли си?

— Защо не? — равнодушно промърмори тя. По гласа й познах, че е капнала от умора. — Ейвъри има среща със съученици от гимназията и аз отказах да го придружа, но вечеря с твоите колеги изглежда примамлива. В кой ресторант ще бъде?

— „Киприани“. Бил някъде в центъра. Ходила ли си там?

— Не, обаче майка ми много често го споменава. Отдавна ми пили на главата непременно да отида.

— Трябва ли да се притеснявам, че майка ти и моят вуйчо са наясно с всички модни заведения, а ние с теб не сме в час?

— Добре дошла в моя свят — въздъхна тя. — Ейвъри е същият, познава всички и всичко. На мен ми е все едно. Не знаеш какво ми струва да се обличам, гримирам и да ходя на работа. Но вечерята с колегите ти май ще е забавна. Умирам да се запозная с хора, чиято професия е да организират купони. Пък и според майка ми кухнята на „Киприани“ била превъзходна.

— Не знам дали храната е важна за хората, които ме заобикалят. Тази седмица прекарах четирийсет часа с Елиса, но не я видях да хапне нито залък. Изглежда живее само на диетична кока-кола и цигари.

— Диетата на модерните момичета, а? Браво на нея. Похвално е така да държиш на формата си. — Пенелъпи въздъхна. — След няколко минути тръгвам към къщи. Навита ли си после заедно да отидем в ресторанта?

— Идеално. Щом взема такси ще ти се обадя, а ти ме чакай на ъгъла на Бродуей и Осма улица.

— Става. Доскоро.

Гардеробът ми тепърва трябваше да се възвърне към живот след четирите години, през които притежавах само костюми в различни оттенъци на сиво, тъмносиньо и черно. Изпробвах няколко комбинации и накрая се спрях на тесен черен панталон и черна фланелка. Намерих и доста прилични обувки с висок ток, които бях купила от магазин в Сохо. Направих си прическа със сешоар; имам гъста черна коса и всички ми завиждат за нея, само че не знаят, колко трудно можеш да я вържеш на опашка, а когато излизаш, трябва да предвидиш половин час допълнително за да я оформиш. Дори реших да се гримирам, нещо, което вършех толкова рядко, че спиралата за мигли беше засъхнала, а червилата — заклещени в капсулите. „Няма значение — казах си, докато припявах на «Майк енд дъ Меканикс» и се опитвах да нанеса туш върху миглите си, — дори това е забавно.“ Признавам, че резултатът си струваше усилията; бях свалила корема, но гърдите ми бяха останали закръглени, а тушът за мигли, който по една случайност бях нанесла равномерно, придаваше загадъчност на погледа ми.

В девет без десет взех Пенелъпи, която вече ме чакаше на ъгъла, и таксито ни остави на посочения адрес. На Западен Бродуей има безброй ресторанти с маси на тротоара, около които винаги са насядали хора с невероятно щастливи физиономии. Позатруднихме се, докато намерим „Киприани“, защото от управата не си бяха направили труда да поставят табела. Може би така беше по-практично — в Ню Йорк модата на дадено заведение минава за около шест месеца и когато го затворят, на собствениците им е спестено усилието да свалят надписа. За щастие бях запомнила номера на улицата. Влязохме в ресторанта — на бара седяха жени с доста разголени, но скъпи рокли, а мъже, много по-възрастни от тях, им поръчваха напитки. От Елиса и другите колеги нямаше и следа. Докато се озъртах, изведнъж чух гласа й:

— Бет! Тук съм!

Тя седеше (по-точно прелъстително се изтягаше) на бамбуков стол до една от масичките на тротоара, кльощавите й крайници изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се прекършат. Както винаги в едната ръка държеше чаша с кока–кола, в другата — запалена цигара.

— Останалите са вътре. Много се радвам, че дойдохте.

— Леле, колко е слаба — промърмори Пенелъпи, докато вървяхме към масата. Наведох се да целуна Елиса, после се обърнах да я представя на бившата си колежка, но забелязах, че тя очаква да я целуна „по европейски“. Наскоро бях прочела в „Космополитън“ унищожителна статия, в която този вид целуване се определяше като „префърцунено маниерничене“, и оттогава се зарекох да не го практикувам. Опра казва: „Всяка жена има шанс ежедневно да отстоява позициите си.“ Сега беше моментът и аз да отстоя моите. Вместо да целуна Елиса и по другата страна, казах:

— Благодаря за поканата. Това е едно от любимите ми заведения.

Тя бързо се окопити и възкликна:

— И на мен. Салатите им са вълшебни — подаде ръка на Пенелъпи и добави: — Здрасти, казвам се Елиса.

— Боже, пропуснах да ви запозная! Сигурно ще ме помислиш за невъзпитана. — Изчервих се, защото си представих колко ли глупаво изглеждам в очите на Пенелъпи. — Представям ви най-официално. Елиса, която цяла седмица се опитва да ме въведе в работата, и Пенелъпи, най-добрата ми приятелка.

— Фантастичен пръстен! — възкликна Елиса, вместо дясната хвана лявата ръка на Пенелъпи и благоговейно прокара пръст по големия диамант. — Камъкът е ослепителен.

„Изпадна във възторг от трикаратовия диамант, а как ли щеше да реагира, ако видеше втория годежен пръстен?“ — помислих си.

— Благодаря. — Пенелъпи засия от комплимента. — Сгодих се миналия…

Преди да довърши фразата, Давид излезе от ресторанта и прегърна през кръста Елиса, като внимаваше да не я притиска прекалено силно, за да не я прекърши. Наведе се, прошепна й нещо, а тя отметна глава и гръмко се засмя.

— Скъпи, дръж се прилично! С Бет се познавате, а това е нейната приятелка Пенелъпи.

Разменихме си въздушни целувки, ала през цялото време той не откъсваше поглед от Елиса.

— Нашата маса е готова — обяви, после прокара длан по кльощавия й задник и отново се наведе да я целуне по шията. — Заповядайте вътре, когато сте finito.

За кой ли път си помислих, че говорът му е много странен — ту беше с италиански, ту с френски акцент.

— Вече свърших — изчурулика Елиса и хвърли цигарата си. — Да влизаме.

Масата ни беше в дъното на ресторанта. Елиса побърза да ме осведоми, че някои хора държат да седят близо до витрината, но най-големите баровци предпочитат маси в дъното на заведението. Кали, Давид и Лио бяха останалите в екипа по подготвянето на тържеството на Кандис. Бях поласкана, че Елиса ме е поканила, макар да бях извън групата. Веднага ми направи впечатление, че се държат непринудено като всички хора, които си знаят цената. Естествено никой не беше в черно. Кали и Елиса носеха почти еднакви къси рокли, само че едната беше кораловочервена, съчетана с невероятни сребристи сандали, а другата — светлосиня, комбинирана със сандали в същия цвят, с връзки, стигащи до прасците. Дори мъжете изглеждаха така, сякаш преди вечерята се бяха отбили в магазин на „Армани“. Само Давид все още беше с тъмносив работен костюм, обаче му стоеше много по-прилепнал, отколкото би си позволил един американец, и подчертаваше стройното му тяло. Лио беше постигнал съвършената комбинация между модно и неофициално облекло — носеше протрити джинси „Севън“, ретро-тениска с надпис: „Побеждавахме във Виетнам, когато си тръгнах“ и оранжеви маратонки „Пума“. Тръгнах към свободното място до него, а той (без нито за миг да прекъсва разговора с колегите си) стана, разцелува ме, настани ме на стола, после оказа същата чест на Пенелъпи, която като мен се преструваше, че е свикнала да посещава подобни заведения. Подаде ни менюто и все така разговаряйки, махна на сервитьора да ни вземе поръчките.

Напънах се да си спомня някакво екстравагантно питие, но след като години наред с Уил консумирахме само джин с тоник, усилията ми останаха напразни. Някъде бях чула, че напоследък е модно да се пие водка „Абсолют“, затова измънках:

— За мен „Абсолют“ със сок от грейпфрут, ако обичате.

— Ама ти сериозно ли? — облещи се Елиса. — Не знам дали тук въобще сервират водка от тази марка. Предлагам като начало да си поръчаме няколко бутилки вино.

— Разбира се. Чудесна идея — смотолевих. Да му се не види, пак бях сгафила.

— Не се сдухвай — прошепна ми Пенелъпи. — Аз щях да си поръчам бира.

Закисках се, като че ли не бях чувала по-духовита реплика.

Давид заговори на италиански със сервитьора — речникът му беше на нивото на четвъртокласник, затова си помагаше с жестове и дори веднъж си целуна пръстите, сякаш не можеше да устои на мисълта за прекрасната храна. Елиса и Кали го гледаха като божество. Той превключи на английски с пресилен акцент, за да контактува с нас, тъпанарите, които владееха само един език:

— Поръчах като начало три бутилки кианти, ако сте съгласни. Каква вода предпочитате — обикновена или газирана?

Елиса се обърна към мен и прошепна:

— Давид е от Сицилия.

— Така ли? Колко интересно. Родителите му още ли живеят там?

— Не, преселили са се в Щатите, когато Давид е бил четиригодишен, но той и досега е привързан към родното си място.

След като преброи гласовете, Давид помоли сервитьора да донесе по три бутилки минерална и газирана вода, а пък аз мъдро се въздържах да кажа, че мога да пия и чешмяна вода. Пресметнах, че дотук сметката ни вече е около триста долара, а още не бяхме поръчали аперитивите.

— Поздравявам те за избора на виното, Давид — заяви Кали, докато усърдно натискаше клавишите на мобилния си телефон. Предположих, че пише съобщение. — Гарантирам за качеството. Години наред с нашите почиваме в Тоскана и това е единственото вино, което пия. — Тя съсредоточи цялото си внимание върху телефона, който зазвъня. Намръщи се, като видя номера на екранчето и пусна апарата обратно в чантата си.

Престорих се, че задълбочено проучвам менюто, същевременно се питах дали всички работещи в агенцията на Кели разполагат със средства от попечителски фондове. Заплатите не бяха толкова високи, че да позволят разходки из Италия за опознаване на качествата на местните вина. Под „лятна почивка“ родителите ми разбираха пътуване от Покипси до град Итака край езерото Кейюга, където канеха на вегетариански барбекюта местните жители и пиеха техния чай от лакрица.

Цените не ми се видяха толкова безбожни, докато не разбрах, че между деветнайсет и трийсет и два долара струват само ордьоврите. Повечето предястия надвишаваха четирийсет долара, но това не попречи на компанията да си поръча почти от всичко, за да „го опита“. Тъй като знаех, че никога няма да изпаднат в дребнавост и при плащането на сметката да проверят какво е консумирал всеки, реших да не се стискам. Нищо не можеше да се сравни с удоволствието да пръснеш за една вечеря седмичната си заплата, и то след като въобще не си имала желание да ходиш на ресторант.

— Споделете нещо за снощи — подкани ги Давид. — Мисълта ми е, че май знаменитостите ни биха дузпата.

— Някои от екипа на „Сексът и градът“ присъстваха — замислено отбеляза Лио.

— Извинявай, но нито Крис Нот, нито Джон Корбет се броят за важни персони. Случайно да видяхте Сара Джесика Паркър? Не! Освен това на този сериал отдавна му мина модата. Партито беше истински кошмар — намеси се Кали.

От „Уорнър Букс“ бяха възложили на екипа да организира празненство по случай излизането на четвъртия роман на Кандис Бушнел и очевидно събитията не се бяха развили според очакванията. Тъй като не бях работила по този проект от самото начало, не присъствах на партито, а бях на вечеря с нов клиент на фирмата.

Лио отново въздъхна:

— Имаш право. Беше толкова… толкова долнопробно.

— Именно. Кои бяха онези девойки в градината? Наливаха се с шампанско като невидели. Ами двамата селяндура, дето се сбиха? Отврат! — изпъшка Кали.

— Пенелъпи, бъди спокойна, че не си пропуснала нищо — изтърси Елиса, въпреки че приятелката ми явно нямаше представа за какво говорят. — Едно им е хубаво на такива празненства — издателите са толкова извън обществения живот, че не могат да преценят дали са ги уважили важни клечки. Може би само на тези купони никой не си прави труда да чете списъка на поканените.

Давид отпи от виното и кимна:

— Има и още нещо хубаво — Кели вече няма да ни чете лекцията „Защо списъкът с поканените гарантира успеха на едно парти“. Не мисля, че мога да я чуя още веднъж.

От първия си работен ден в агенцията чувах да се говори за Списъка, но поради липса на време Кели не успя да ме посвети в основните данни за хората, „които задължително трябва да познавам“. Утре предстоеше да ме въведе в светото тайнство на въпросния Списък. Все очаквах тя да направи нещо, с което да ме разочарова, да избухне, да изпадне в лошо настроение; не можех да приема, че наистина е абсурдно жизнерадостната и сърдечна жена, която виждах, ала засега съмненията ми не се бяха оправдали. Оптимизмът й изглеждаше неизчерпаем. Подозирах, че ме е назначила по настояване на Уил, обаче до този момент се държеше, сякаш се радва на присъствието ми. Цели четири дни я наблюдавах под лупа с надеждата да забележа някакъв фатален недостатък, но досега не бях открила нито една отрицателна черта в характера й. Питах се възможно ли е наистина да е толкова мила, чаровна и преуспяла. Според мен единствената й слабост беше да изпраща по електронната поща бодряшки съобщения, изпъстрени с безброй удивителни. Ала нито веднъж не беше използвала фразата „частно съвещание“, нито пипаше с потни ръце бюрото ми, затова бях готова да й простя малкото прегрешение.

Телефонът ми иззвъня тъкмо когато избухна ожесточен спор дали Кели, достигнала преклонната възраст от трийсет и четири години, си е правила пластична операция. Понечих да го изключа, но видях, че присъстващите не само не възразяват да се обадя, ами очакват да го направя.

— Здравей, Бет, какво правиш?

Беше Майкъл.

— Майкъл, скъпи, как си? — изчуруликах и изведнъж се сепнах. Думичката „скъпи“ някак се беше изплъзнала. Колегите любопитно ме изгледаха, а Пенелъпи беше поразена. „Скъпи?“ — произнесе беззвучно.

— Как ме нарече? — изсмя се Майкъл. — Да не си пияна? Свърших по-рано от очакваното. Кажи къде си и ще дойда да те взема.

Неволно се засмях, като си представих как Майкъл пуска изтърканите си шеги, докато Давид описва вилата в Сардиния, която са ангажирали за следващото лято.

— Не съм пияна — отвърнах. — На вечеря съм с неколцина колеги, но след около два часа ще си бъда вкъщи. Да ти се обадя ли, когато се прибера?

— Добре. — По гласа му разбрах, че е объркан. — Звънни ми на стационарния телефон, батерията на мобилния падна.

— Хубаво. Ще се чуем по-късно.

— Нашият Майкъл ли беше? — недоумяващо попита Пенелъпи.

— Каквооо? — Елиса се приведе над масата. — Май се обади любимият. Кой е той? Важна клечка от банката ли? Подозирам интрига. Чувства, които досега са били прикривани, защото сте били колеги, а? Държа да чуя всичко.

Въпреки че идеята да спя с Майкъл беше отблъскваща като мисълта да легна със собствения си вуйчо, въпреки че той беше лудо влюбен в симпатичната си приятелка, а Пенелъпи знаеше, че с него сме само добри приятели, реших да не разсейвам заблудата.

— Ами… нещо такова — измънках и сведох поглед, за пръв път тази вечер бях привлякла вниманието на колегите си. — В момента си изясняваме отношенията.

— Знаех си! — изписка Елиса. — Накарай Кели да го включи в Списъка и той ще привлече на нашите тържества други банкери. Направо е жестоко! Да вдигнем тост! За Бет и новото й гадже!

— Всъщност той не ми е…

— За Бет! — Колегите ми вдигнаха чаши и се чукнаха. Само Пенелъпи не каза нищо, а се взираше в една точка. Изгълтах виното, сякаш пиех вода, постепенно главата ми се замая, сетивата ми се притъпиха.

— Говорих с Ейми и тя каза, че имаме резервации за „Бунгалото“ тази вечер — обяви Лио и отметна косата си, която някой изкусен стилист беше изрусил на кичури.

Беше ми трудно да повярвам на Елиса, че всички присъстващи мъже освен Лио са хетеросексуални. Цялата вечер обсъждаха най-добрите козметични салони в града, новите модели джапанки на „Джон Варватос“ и колко се изнервили, когато преподавателят по метода Пилатес закъснял с десет минути.

— „Бунгалото“ ли? За „Бунгало № 8“ ли става въпрос? — попитах. Обичайната ми предпазливост беше изчезнала под въздействието на алкохола.

Шестимата млъкнаха и обърнаха към мен красивите си лица, поддържани с най-скъпите козметични средства. Най-накрая Кали събра сили да понесе товара на нелепия ми въпрос.

— Да — отвърна, без да ме погледне в очите, явно се срамуваше заради мен. — Ейми Сако е собственица на „Бунгало № 8“ и на „Парцел 61“, освен това с Кели са първи приятелки. Всички сме в списъка за тази вечер, когато става най-хубавият купон.

Другите закимаха.

— Навит съм на всичко — заяви Давид и прокара пръсти през косата на Елиса. — Стига да имаме запазена маса. Нямам настроение да вися на улицата и да чакам.

Минаваше дванайсет, когато донесоха сметката, и макар Пенелъпи да бъбреше с Лио, разбрах, че умира да се прибере вкъщи. Но на мен ми се ходеше в „Бунгалото“, затова й направих знак и след малко тя ме последва в тоалетната. Без да чака да я попитам, каза доста равнодушно:

— Новите ти колеги са много симпатични.

— Голяма работа са, нали? Много по-различни от хората, с които сме свикнали да общуваме.

— Така е. Нали няма да ми се разсърдиш, ако ви изоставя? — Тонът й определено беше странен, все едно не говореше с най-добрата си приятелка, а с чужд човек.

— Защо? Зле ли ти е?

— Не, обаче е късно и не съм в настроение за… ъъъ… „Бунгалото“. С Ейвъри се разбрахме, че и двамата ще сме си вкъщи към дванайсет, а вече закъснях. Във всеки случай вечерята беше чудесна. Уморена съм, но ти не гледай мен, а отиди да се забавляваш.

— Сигурна ли си? Ако искаш, ще си вземем заедно такси и се прибираме. Май и аз няма да издържа толкова активен нощен живот… — забърборих, но тя ме прекъсна:

— Глупости. Иди с тях и си прекарай добре и заради мен.

Върнахме се при другите; някой беше поръчал още една бутилка вино (надявах се да е последната). След малко се появи сервитьорът и с театрален жест остави сметката на масата. Едва се сдържах да не изохкам, след като мигновено пресметнах, че моят дял ще бъде около 250 долара. Оказа се, че страховете ми са били напразни, защото Давид обяви, че ще плати той. Никой не се притесни, нито заспори с него.

Той извади черна кредитна карта и я подаде на сервитьора. За пръв път виждах отблизо прочутата черна карта на „Америкън Експрес“, издавана на хора, които харчат минимум 150 000 долара годишно. Изглежда, само аз се впечатлих. На другите дори не им мигна окото.

— Готови ли сме? — Елиса приглади роклята върху невероятните си стройни бедра. — Трябват ни две таксита. Предлагам Лио и Кали да вземат първото; който стигне по-бързо в клуба, да запази масата най-близо до бара, става ли?

— Съжалявам, но ще ви изоставя — промърмори Пенелъпи. — Прекарах чудесно, обаче утре трябва да съм рано на работа.

— О, не! Не можеш да се прибереш вкъщи! Нощта едва сега започва — възкликна Елиса. — Ела с нас, ще бъде луд купон.

Пенелъпи се усмихна:

— Някой друг път. — Взе си сакото, прегърна ме и махна на другите. — Благодаря за вечерята. Радвам се, че се запознах с вас. — Обърна се и забърза навън, преди да й кажа, че ще й се обадя по-късно.

Качихме се на такситата, по време на пътуването съумях да кимам и да хъмкам, ако някой ми говореше. Едва когато се озовах пред кадифения кордон, препречващ достъпа до култовото заведение, си дадох сметка, че главата ми вече е замаяна от виното, и тъй като нямам опит с подобни нощни клубове, като нищо може да се изложа.

— Елиса, май е по-добре да си тръгна — смотолевих. — Не ми е добре, пък и утре трябва да стана рано заради…

Тя възмутено изписка, тясното й лице за пръв път се оживи:

— Бет! Шегуваш се! Няма начин да пропуснеш вечер в „Бунгалото“! Не си идвала тук, нали? Освен това посещаването на заведения и клубове спада към служебните ти задължения.

С крайчеца на окото си видях, че трийсетината души (предимно мъже), чакащи на опашка пред клуба, ни зяпат, но на Елиса не й пукаше. Церберът пред вратата и Давид си плеснаха дланите като спортисти, поздравяващи се за успеха — явно добре се познаваха. Не бях в състояние да сторя нищо друго, освен да избера пътя на минималното съпротивление.

— Добре — измънках нерешително. — Сигурно ще е интересно.

— Миличък, Ейми ни е включила в списъка за тази вечер — обяви Елиса и прегърна цербера. Високият як младеж по една случайност се оказа същият кретен Сами, дето вардеше вратата в нощта на празненството на Пенелъпи. Той не изглеждаше възхитен от шумната ни компания, но когато Елиса го пусна от прегръдките си, заяви:

— Разбира се, сладурче. Колко души сте? Влизайте. Ще кажа на управителя да ви даде хубава маса.

— Чудесно, красавецо, много благодаря. — Тя го целуна бързо по бузата, хвана ме за лакътя и прошепна: — Тези глупаци се мислят за много важни, обаче никой няма да им обърне внимание, ако не работят тук.

Надявах се Сами да не е чул злобната й забележка, макар че я заслужаваше. Вдигнах очи и забелязах, че е вперил поглед в мен.

— Здрасти — каза и ми кимна, за да покаже, че ме е познал.

— Здравей. — На върха на езика ми беше да подхвърля, че тази вечер сигурно съм му по-симпатична, щом ме пуска веднага, но се въздържах. — Благодаря за чадъра.

Но той вече се беше обърнал да вдигне червения кадифен шнур и да обяви на чакащите, че редът им още не е дошъл. Измърмори нещо в микрофона на портативната радиостанция, после отвори вратата. Минахме край гардероба и начаса ни обгърнаха облаци от дим.

— Разрешават ли да се пуши? — попитах наивно.

Давид и Елиса ме изгледаха, сякаш падах от Марс, после тя обясни:

— Тази вечер тук има частно парти. Можеш да правиш каквото пожелаеш. Между другото, откъде го познаваш?

— Кого?

— Онзи олигофрен.

— Кой по-точно?

— Онзи смотан портиер, дето се прави на голяма работа — обясни Елиса и жадно дръпна от цигарата си.

— Стори ми се, че ти е симпатичен — отбелязах, като си спомних колко сърдечно го прегръщаше.

— Че как иначе? Такива са правилата. Жалко, че кретенът има толкова готино лице. Познаваш ли го?

— Ами… не. Преди няколко седмици тук беше годежното празненство на Пенелъпи, а този ме накара да чакам отвън цяла вечност. Знам, че съм го виждала и преди, но не мога да си спомня къде и кога.

— Няма значение. Да се забавляваме.

Въпреки че „Бунгалото“ беше най-модният клуб в цялата страна, обстановката не представляваше нищо особено — правоъгълно помещение с бар в дъното и тапицирани скамейки с масички пред тях покрай двете стени. Някои танцуваха по средата на залата, а на бара се бяха скупчили други посетители. Само високият таван от стъкло и редиците с палми създаваха впечатление за известна екзотика.

— Хей, народе, насам! — Лио беше запазил масата вляво от бара, както беше поръчала Елиса. От тонколоните гърмеше парче на „Фифти Сент“; забелязах, че Кали вече е седнала на коленете на някакъв мъж и се върти в такт с музиката. Нашата маса представляваше нещо като минибар — бутилки с „Вьов Клико“ и „Танкъри“, гарафи със сок от портокали, грейпфрути и боровинки, няколко бутилки тоник и газирана вода. От Пенелъпи знаех, че цените тук са безбожно надути — бутилка вино струваше минимум 300 долара, а шампанското поне 400.

— Какво питие да ти приготвя? — попита ме Лио.

Страхувах се пак да не се изложа със „старомодна напитка“, затова поисках само чаша шампанско.

— Имаш я, веднага. Ела да танцуваме. Кали, идваш ли?

Той се изправи, но Кали вече беше възседнала непознатия и не ни обърна внимание.

Онова, което ми направи най-силно впечатление, бе, че всички посетители са красиви, на възраст между двайсет и пет и трийсет и пет години и очевидно не идват тук за пръв път. Жените без изключение бяха високи и слаби и макар да носеха рокли с грамадни деколтета и дълбоки цепки, изглеждаха доста аристократично. Мъжете, които ги придружаваха, небрежно ги прегръщаха през раменете, прокарваха длан по гърбовете и задните им части и не оставяха чашите им празни. Всичко беше много изискано и нямаше нищо общо със спомените ми от няколкото нощи, които в пристъп на младежко бунтарство прекарах свита в един ъгъл на „Лаймлайт“, за да съм по-далеч от гърчещите се хора на дансинга.

Докато се оглеждах, Лио вече си беше свалил някакъв брюнет. Двамата се приближиха до друга двойка гейове и групичката затанцува в перфектен синхрон. От време на време се завъртаха така, че „момичетата“ да бъдат с лице едно към друго.

Отидох до тоалетната; на връщане обратно към масата някой зад мен ме прегърна. Обърнах се и видях жена със светлокестенява къдрава коса до кръста, дъхът й лъхаше на цигарен дим и вода за уста.

— Бет, Бет, не сме се виждали цяла вечност! — възкликна и отново ме прегърна, а брадичката й се притисна в гърдите ми. Почувствах се доста неловко, като се има предвид, че още не се сещах коя е. След няколко секунди тя се отдръпна и едва тогава разгадах самоличността й.

— Аби, ти ли си? Да, наистина не сме се виждали, откакто се дипломирахме — казах, като се стараех да прикрия колко ми е неприятна срещата.

Нищо хубаво не си спомнях за тази жена и откакто всички заживяхме в Ню Йорк, някак си успях да я забравя. Досега градът беше достатъчно голям, че за цели пет години с нея да не се засечем нито веднъж. Очевидно късметът ми се беше изчерпал. Аби изглеждаше загрубяла и състарена. Беше си направила пластична операция на носа, а устните й бяха напомпани с колаген, но най-забележителна беше промяната в бюста. Грамадните й гърди сякаш заемаха цялото й дребничко тяло.

— Сега всички ме познават като Абигейл — поправи ме тя. — Чух, че работиш при Кели и знаех, че рано или късно ще се видим тук.

— Моля? Не разбирам… Откога живееш в Ню Йорк?

Аби недоумяващо се втренчи в мен, хвана ме за китката и ме поведе към едно канапенце. Помъчих се да се освободя, ала тя още повече стегна желязната си хватка и се приведе прекалено близо:

— Ама ти сериозно ли говориш? Не си ли чула? Аз съм във вихъра на медийния свят.

Престорено се закашлях и притиснах длан до устните си, за да прикрия смеха, който напираше. Спомних си, че още когато бяхме студентки, тя все твърдеше, че е „във вихъра“ на едно или друго — я женския клуб към университета, я редакцията на студентския вестник. През първата година стаите ни в общежитието бяха на един и същи етаж; спомням си, че тя притежаваше свръхестествената дарба да усеща кога някой се чувства несигурен и го атакуваше със зашеметяваща комбинация от чар, неотстъпчивост и пасивна агресия. Непрекъснато ме разпитваше кое момче харесвам и след като изтръгнеше признанието ми, уж случайно се хвърляше на шията на въпросния младеж. Веднъж я чух да тормози наша състудентка от азиатски произход — настояваше да научи как да коригира с молив очите си така, че да „изглеждат толкова сексапилно дръпнати“. Веднъж „взе на заем“ от Пенелъпи доклада й по история, представи го за свой и призна, че е „станала грешка“ едва след като преподавателят заплаши да скъса и двете. С Пенелъпи срещнахме Аби още първата година на семинара по английска литература и единодушно решихме, че трябва да я избягваме. От самото начало ни беше противна — принадлежеше към онази категория момичета, които правят злобни подмятания относно прическата, гаджето или роклята ти, а когато се обидиш, се преструват на ужасени от гафа си. Избягвахме я съвсем открито, ала тя сякаш не забелязваше отношението ни и упорито се натрапваше, за да продължи да пуска ироничните си забележки. Не е чудно, че нямаше нито една приятелка; за сметка на това си беше поставила за цел да има колкото е възможно повече „приятели“ — злите езици говореха, че до завършването на университета се е изчукала с около стотина момчета от различни братства и спортни отбори.

— Във вихъра на медийния свят, а? Не, не знаех. С какво се занимаваш? — попитах с възможно най-отегчен тон.

— Ами… да видим. Започнах в „Ел“, после се прехвърлих в „Слейт“ — много по-престижно е, нали разбираш? За малко бях и във „Венити Феър“, но работата беше прекалено напрегната. Сега съм на свободна практика и рубриката ми е във всяко списание.

Позамислих се, но не си спомних да съм виждала името й в каквото и да било печатно издание.

— А сега е твой ред да се похвалиш. Как е новата работа, госпожичке? — изписука тя.

— В агенцията съм едва от седмица, не точно във вихъра на рекламния бизнес, но засега ми харесва.

Аби или не забеляза, или не обърна внимание на иронията ми.

— Ще стигнеш далеч, момиче — заяви. — Фирмата е страхотна, обслужва най-прочутите личности. Божичко, направо съм влюбена в блузата ти — идеалният избор, когато искаш да скриеш, че си пуснала коремче. И аз имам същата.

Неволно си глътнах корема и отвърнах на удара с удар:

— Влизам ти в положението. Представям си колко е трудно за жена с твоя ръст да поддържа стройна фигура — ако качи два килограма, ще изглежда, че е напълняла с двайсет. Обаче ти майсторски прикриваш недостатъците си.

Аби мило се усмихна:

— Камерън обажда ли ти се? Ако не греша, така се казва гаджето ти, нали? Чух, че те зарязал заради някаква манекенка, но разбира се изобщо не повярвах.

— Камерън ли? Не подозирах, че го познаваш. Но защо ли се учудвам? След като живее в Ню Йорк…

— О, Бет, толкова се радвам, че се видяхме — прекъсна ме тя. — Хайде някой ден да обядваме заедно. Толкова имаме да наваксваме! От сума време се каня да ти се обадя, но след като се дипломирахме, ти изчезна. В каква компания се движиш? Още ли си приятелка с онази невзрачна, но мила девойка… как й беше името?

— Сигурно говориш за Пенелъпи, която беше обявена за най-красивата първокурсничка. Да, с нея си останахме приятелки. Ще й предам поздрави от теб.

— Непременно. Другата седмица ще ти се обадя в службата и ще обядваме някъде, става ли? Между другото, поздравявам те, че напусна онази ужасна банка и заживя в истинския свят. Нямам търпение да те образовам. Знаеш ли с колко хора трябва да се запознаеш?

Преди да я срежа с още по-саркастична забележка, Елиса се приближи до нас. Не бях предполагала, че толкова ще й се зарадвам.

— Елиса, запознай се с Аби — казах, не особено въодушевена.

— Всъщност името ми е Абигейл — поправи ме онази.

— А, да. Аби — натъртих, — това е колежката ми Елиса.

— Май вече сме се срещали — избърбори Елиса, захапа поредната цигара и заровичка в чантата си за запалка.

— Точно така — Аби грабна кибрит от една масичка и галантно запали цигарата на колежката ми, после попита: — Ще ми дадеш ли една?

Двете заговориха за някаква нова клюкарска рубрика, наречена „Всичко за всички“. Доколкото схванах, същата рубрика години наред била публикувана в интернет и в печата, но никой не й обръщал внимание, докато не станала скандална и дръзка; текстовете се появявали изпод перото на авторка, криеща се зад псевдоним. Елиса ме осведоми, че „Всичко за всички“ излиза два пъти седмично в интернет версията на „Нюйоркски сензации“, но за разлика от подобни писания като например „Пейдж Сикс“ на Синди Адамс, материалът не е придружен от снимка на авторката. Абигейл твърдеше как от години не е имало толкова голям медиен хит, но Елиса възрази, че според нейните източници рубриката се четяла само от определени хора в света на модата и развлекателния бизнес, макар самата тя да очаквала скоро и други да проявят жив интерес. Две минути след началото на този безкрайно съдържателен разговор с облекчение осъзнах, че мога да се извиня и да ги оставя да обсъждат любимата си тема.

Най-неприятното беше, че се намирах сред тълпа от красиви и елегантни хора с невероятно чувство за ритъм, а аз не можех да помръдна. Не ме биваше в танцуването. На забавите в гимназията изкарвах криво-ляво по някой блус (отчаяно се стараех да избегна „Стълба към рая“, защото това парче продължаваше цели осем минути), а като студентка подскачах в такт с музиката от джубокса в разни долнопробни барове. Но сега положението беше отчайващо. Изведнъж ме обзе страхът, който изпитвах в шести клас; за миг отново почувствах как всички ме зяпат и ми се присмиват заради шините на зъбите и за непохватните ми движения. Трябваше да си тръгна от „Бунгалото“ или поне да се върна на масата, за да си спестя мъчителното преживяване, свързано с танците, но докато се чудех как незабелязано да се измъкна, някой ме прегърна през кръста. Висок мъж със съвършен тен, какъвто се постига само в скъп солариум.

— Здрасти — каза с подчертано британски акцент. — Ще танцуваме ли?

Едва се сдържах да не се обърна, за да проверя дали не говори на някой друг. Преди да започна да се притеснявам, че дъхът ми лъха на цигарен дим и че блузата ми е мокра от пот, непознатият ме придърпа към себе си и започна да се движи. Танцувахме! Не се бях озовавала толкова близо до мъж, откакто една сутрин в претъпканото метро някакъв перверзник не се опита да ме натиска.

„От-пус-ни се, от-пус-ни се!“ — безмълвно си повтарях. Нямах нужда от продължително самовнушение. Изпаднах в транс, докато се притисках все по-плътно до божествения мъж, който ми наливаше шампанско. Първата чаша изпих бавно, втората обаче изгълтах на екс и преди да осъзная какво се случва, загадъчният и красив непознат седеше на нашата маса, аз се бях разположила на коленете му, а той си играеше с косата ми.

Вече не ми пукаше, че съм облечена неподходящо, че преди минути дребното същество, което ме тормозеше в университета, ме обиди жестоко и че нямам абсолютно никакво чувство за ритъм. Последният спомен в замъгленото ми съзнание беше как някакъв приятел на божественият пич се приближи и го попита кое е това чаровно създание в скута му. Не разбрах, че говорят за мен, докато моят кавалер не ме прегърна и не заяви:

— Тя е моето откритие. Много е сладка, нали?

А аз — прелестната чаровница, сладкото откритие, палаво се изкисках, обърнах с две ръце лицето на римския бог към мен и впих устни в неговите. После потънах в благословен мрак.