Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (3)

3

Петте работни дни след купона по случай годежа на Пенелъпи бяха непоносими. Разбира се, вината беше моя — съществуват безброй начини да вбесиш родителите си и да се разбунтуваш срещу всичко, на което са те учили, без да бъдеш поробена, ала аз явно бях прекалено глупава, за да ги открия. Ето защо, както всеки друг ден през последните четирийсет и шест месеца, седях в миниатюрната си клетка в „Ю Би Ес“, вкопчена в телефона, изцапан с бежов фондьотен „Мейбълин Фреш Луук“ и розов гланц за устни на „Л’Ореал“. Притиснах слушалката до ухото си и криво-ляво избърсах с ръка апарата, след което изчистих пръстите си, като ги отърках в седалката на стола. Подложена бях на словесен тормоз от една клиентка „минимум“ — така наричахме онези досадници, които инвестират само задължителния минимум от един милион и са противно взискателни за разлика от хората, инвестиращи примерно четирийсет милиона.

— Госпожо Кауфман, напълно разбирам безпокойството ви от лекия спад на борсовата търговия, но ви уверявам, че контролираме положението. Да, вече ме уведомихте за мнението на вашия племенник, стилиста, според когото в банковия ви портфейл се съдържат прекалено много корпоративни облигации, ала ви уверявам, че служителите от търговския отдел на нашата банка са отлични специалисти и винаги работят в интерес на клиентите. Нямам представа дали годишна печалба от трийсет и два процента е реална при настоящите икономически условия, но ще помоля Арън да се свърже с вас веднага след като приключи съвещанието. Да. Разбира се. Да. Да. Да, непременно ще му предам да ви се обади. Да. Естествено. Разбира се. Да. Непременно. Както винаги, за мен беше удоволствие да разговарям с вас. Всичко хубаво.

Изчаках я да затвори телефона и гневно треснах слушалката. След толкова години като банкова служителка, още не се бях научила да казвам думичката „не“ — може би трябваше да изкарам поне седемдесет и два месеца стаж, за да постигна това невероятно умение. Реших да изпратя на Арън съобщение спешно да се свърже с госпожа Кауфман, та тя най-сетне да престане да ме тормози, но с изненада видях в електронната си поща паметна бележка от него — явно се беше върнал на работното си място и обсипваше подчинените с ежедневните си простотии.

„Добро утро, приятели. Не забравяйте да проявите енергичността си пред клиентите! Взаимоотношенията с тези добри хора са в основата на целия ни бизнес — те високо ценят нашето търпение и загриженост, както и начина, по който управляваме парите им. Имам удоволствието да ви съобщя, че въвеждаме ежеседмично съвещание с представители на всички отдели, по време на което се надявам да изкристализират идеи за още по-добро обслужване на клиентите. Съвещанието ще започва в 7.00 часа всеки петък и ще ни даде възможност да излезем от рамките на обичайните работни места. Закуската ще бъде безплатна, приятели, затова елате заедно с блестящите си умове и запомнете: «Великите открития и нововъведения са плод на колективната работа.» Казал го е Алегзандър Греъм Бел.“

Взирах се толкова дълго в това съобщение, че ми се догади. Не бях сигурна какво ме дразни повече — маниерът му да нарича подчинените си „приятели“ или фразите „извън рамките на обичайните работни места“ и „елате заедно с блестящите си умове“. Дали съчиняваше и изпращаше тези шедьоври, за да подсили отчаянието, което изпитвах всеки безрадостен ден? Няколко секунди се опитвах да мисля за всичко друго, освен за съвещанията, които щяха да започват в седем сутринта, и донякъде се съвзех — достатъчно, че да издържа следващото истерично обаждане, този път от племенника на госпожа Кауфман; разговорът продължи рекордните два часа и десет минути, като през повечето време фризьорът ме упрекваше за независещи от мен неща, а пък аз си траех и само чат-пат за разнообразие се съгласявах с твърденията му, че наистина съм глупава и безполезна. След като затворих телефона, отново апатично се втренчих в съобщението на монитора — бях сигурна, че днешният ден бие рекорда по безрадостност.

Както обикновено нямах идея по какъв начин цитатът от Алегзандър Бел се отнася до мен (нито пък ми пукаше), ала знаех, че ако възнамерявам да се чупя за обяд, сега е единствената възможност. През първите години се придържах към правилника, служителите да не напускат банката през почивката и чинно си поръчвах обяд, но напоследък с Пенелъпи най-нагло започнахме да се измъкваме по десет-дванайсет минути дневно, за да си вземем кутиите с поръчаната храна и да използваме времето за взаимни оплаквания и клюки. На екрана на компютъра ми цъфна съобщение от Пен: „Готова ли си? Да хапнем фалафел. Среща след пет минути пред количката на 52-ра улица. Става ли?“

Натиснах клавиша с буквата Д, изпратих суперкраткия отговор и си преметнах палтото върху облегалката на стола, за да покажа, че съм на работното си място. Един от супервайзърите ме изгледа, когато си грабнах чантата, затова напълних чашата си с горещо кафе като допълнително доказателство, че не съм напуснала сградата, и я оставих на видно място върху бюрото. Измрънках, че отивам в тоалетната, но колегите в съседните кабинки бяха прекалено заети да отбиват обажданията на телефонните терористи, които тук наричахме „клиенти“, за да ме забележат. После тръгнах уверено към коридора. Пенелъпи работеше в отдела по недвижими имущества два етажа над мен. Засякохме се в асансьора, но като добре обучени агенти от ЦРУ дори не се погледнахме. Слязох първа и се мотах във фоайето, докато не я видях да се измъква навън и да заобикаля фонтана. Последвах я възможно най-бързо, доколкото ми позволяваха грозните обувки с висок ток, чиито подметки влизаха в досег с паважа само когато бягах от работа и не можех да си обуя маратонките. Проговорихме си чак като се наредихме на опашката от чиновници, които явно бяха на тръни — хем им се искаше да се порадват на няколкото минути свобода, хем ги беше яд, че трябва да чакат за нещо.

— Какво ще си вземеш? — Пенелъпи огледа трите колички с екзотична храна, зад които брадати мъже с национални носии режеха, пържеха и печаха и едва смогваха да обслужат всички.

— Има ли значение? Много названия, но менюто е еднообразно — месо, печено на шиш или използвано като плънка за палачинка — промърморих и намръщено огледах количките.

— Днес някой май е станал с дупето нагоре.

— О, извинявай. Забравих, че трябва да съм във възторг, задето след пет години робски труд съм се издигнала толкова много в службата. Погледни докъде сме се докарали! — Разперих ръце. — Не стига, че нямаме право да излезем за обяд, макар да работим по шестнайсет часа дневно, ами дори не ни разрешават сами да си изберем храната.

— Не е нещо ново, Бет. Не разбирам защо се тръшкаш.

— Може би защото отдавна не съм имала толкова гаден ден. Не че дните ми се различават един от друг.

— Защо? Какво се е случило?

Изкушавах се да повторя: „Два пръстена ли?“, но в този момент някаква дебелана с костюм, по-грозен от моя, изля горещия сос върху ужасната си блуза с къдрички. Представих си, че след десет години ще изглеждам досущ като нея и така ми призля, че се олюлях.

— Нищо не се е случило и тъкмо в това е проблемът! — възкликнах прекалено високо. Двама русокоси младежи, явно възпитаници на престижни частни колежи и току-що завършили университета Принстън, се обърнаха и любопитно ме изгледаха. Трябваше да се овладея, все пак двамата бяха страшно готини. След секунда се отрезвих — първо, тези аристократчета са почти малолетни, второ, най-вероятно гаджетата им са жестоки мацки, и то с осем години по-млади от мен.

— Мисля днес да хапнем кебап — преспокойно обяви Пенелъпи, сякаш не беше забелязала гневното ми избухване.

— Боже, колко е вълнуващо! — процедих.

— Не разбирам какво те прихваща, Бет. Все се тръшкаш, все си недоволна. Каквато и професия да упражняваш, няма да е като да седиш по цял ден край басейна в клуба. Не отричам, че е ужасно да прекарваш толкова време на работното си място. Откровено казано, и аз не съм луда по финансите. И през ум не ми е минавало, че ще работя в банка, но всъщност не е толкова кофти.

Родителите на Пенелъпи държаха тя да постъпи в редакцията на „Вог“ или друго престижно списание — школа, подготвяща я за светския живот като бъдеща госпожа Еди-коя си, ала не се противопоставиха, когато дъщеря им настоя, също като състудентките си, да се пробва в корпоративния бизнес. Вероятно си правеха сметка, че нищо не й пречи да си хване съпруг, ако не забравя първостепенната си задача, не проявява свръх амбиция и напусне банката веднага след сватбата. Мисля, че макар Пенелъпи да се оплакваше от работата, тайно я харесваше.

Подаде на брадатия петдоларова банкнота за двете порции кебап, а пък аз като хипнотизирана се втренчих в ръката й. Пръстенът безусловно беше невероятен. Изразих възхищението си и приятелката ми засия. Почти невъзможно бе да се притеснявам за прибързания й годеж, след като тя очевидно беше замаяна от щастие. Ейвъри, напълно неузнаваем, умело играеше ролята на влюбен годеник, което, разбира се, още повече я радваше. Вечер редовно я чакаше след работа, за да се приберат у дома заедно, а тя се похвали, че й поднасял закуската в леглото. И най-важното — през последните седемдесет и два часа се беше отказал от любимото си занимание да виси в клуба. Пенелъпи не възразяваше бъдещият й съпруг да прекарва всяка секунда от свободно го си време до някоя маса и дори да танцува отгоре, ала самата тя не желаеше да бъде част от това. Когато Ейвъри посещаваше клуба с колегите си от консултантската фирма, ние с Пен (и Майкъл, ако беше свободен) отивахме в свръх долнопробния бар „Блек дор“, пиехме бира и се питахме как е възможно хората да предпочитат други заведения. Очевидно някой беше информирал Ейвъри, че е приемливо шест вечери в седмицата да оставяш гаджето си вкъщи, но не върви да си зарязваш годеницата, ето защо той се напъна да намали посещенията в клуба. Знаех обаче, че това пазене на поведение няма да е задълго.

Запътихме се обратно и аз успях да се шмугна в сградата почти незабелязано — само служебният ваксаджия пред входа ме изгледа с упрек (между другото и на него му беше забранено да излиза през почивката, да не би между тринайсет и четиринайсет часа да се наложи спешно да лъсне до блясък нечии бомбета). Пенелъпи ме последва и се настани на единствения стол в канцеларийката ми, теоретично предназначен за гости и клиенти, каквито още не бях имала.

— Определихме датата за сватбата — произнесе задъхано, сложи на скута си чинията с ухаещото ястие и започна да се храни.

— Така ли? Кога ще е щастливото събитие?

— Точно след дванайсет месеца и седем дни. На 10 август следващата година. Церемонията ще бъде на остров Мартас Винярд, което е някак логично, тъй като връзката ни започна именно там. Сгодени сме едва от една седмица, а родителките ни буквално превъртяха на тема „сватба“. Честно казано, не знам как ще ги усмиря.

Известно ми беше, че семействата на Ейвъри и Пенелъпи са карали заедно почивките си още откакто годениците са били невръстни малчугани. Летували на остров Мартас Винярд (по една случайност, заедно с родителите на бившето ми гадже Камерън, също богати тузари), а зимата отивали на ски на Адирондак. За това свидетелстваха купища снимки, на които всички носеха сакове, купени от „Л. Л. Бийн“, и чехли „Стабс енд Утън“. Пенелъпи беше учила в Найтингейл, Ейвъри в Калиджитс; като деца, майките им (дами от хайлайфа) ги бяха влачили на празненства, благотворителни мероприятия и мачове по поло. Ейвъри с удоволствие се впуснал в светския живот, участвал във всякакви младежки комитети и фондации, разполагал с неограничени средства и бил от онези младежи, родени и израсли в Ню Йорк, които имат познати навсякъде. За съжаление на родителите си Пенелъпи въобще не проявявала интерес към обществения живот. Предпочитала да е в компанията на саможиви и самозвани художници, живеещи от стипендиите си — хора, при мисълта за които майка й сигурно всяка нощ е сънувала кошмари. Двамата с Ейвъри не били близки, камо ли помежду им да има романтична връзка, докато той не завършил колежа една година преди нея и не се записал в Емъри. Пенелъпи, която ми призна, че от малка тайно била влюбена в Ейвъри, твърдеше, че бил сред най-популярните ученици в училище — звездата на футболния отбор; имал добри оценки и всички прощавали невероятната му арогантност. Умеех да чета между редовете и предположих, че във времената, когато русата коса и големите гърди са мерило за женската хубост, Пенелъпи, като повечето момичета с екзотична красота, прекарвала голяма част от времето си, получавайки отлични оценки, и отчаяно се стремяла да остане незабелязана. Но когато първокурсникът Ейвъри се върнал у дома за Коледа и видял Пенелъпи край басейна, за пръв път забелязал колко е стройна и грациозна, колко разкошна е правата й гарвановочерна коса и колко дълги са миглите, обрамчващи големите й кафяви очи.

А тя допуснала грешката, която трябва да избягва всяка порядъчна млада жена, ако иска да запази репутацията и самоуважението си (и да накара желания обект да се обади на следващия ден) — легнала с Ейвъри, минути след като я целунал за пръв път. Докато разказваше за това, Пенелъпи все повтаряше:

— Направих го съвсем импулсивно. Не можех да повярвам, че Ейвъри Уейнрайт проявява интерес към мен.

Обаче за разлика от всички момичета, правили секс с почти непознат, Пенелъпи спечели сърцето на Ейвъри и годежът им беше само формалност, посрещната с всеобщо одобрение.

— По-гадни ли са от обикновено? — попитах.

Тя въздъхна:

— „По-гадни от обикновено.“ Интересна фраза. Мислех, че е невъзможно, но след годежа майка ми наистина стана още по-непоносима. Последният скандал помежду ни беше за това, дали някаква дреха може да бъде наречена „булчинска рокля“, ако не е с марката на Вира Уонг, Каролина Херера или Моник Люлие. Казах, че може. Тя твърдо отхвърли предположението ми и… за останалото се досещаш.

— Коя победи?

— Предадох се, защото, честно казано, не ми пука на кой дизайнер е роклята, стига да ми хареса. Налага се понякога да отстъпвам, за да печеля важните битки. Но с едно не възнамерявам да направя компромис, и то е обявяването на сватбата.

— Разкажи ми нещо повече.

— Моля те, спести ми го. — Тя тъжно се усмихна и отпи глътка безалкохолно.

— Настоявам.

— Моля те, Бет, и без това е ужасно. Не ме принуждавай.

— Стегни се, Пен. Кажи го. Нали знаеш, че след първия път е по-лесно.

Приведох се към нея и се приготвих да чуя голямата новина. Пенелъпи притисна изящни длани към високото си чело и поклати глава:

— „Ню Йорк таймс“.

— Знаех си! Искрено ти съчувствам. Тя не се шегува, нали?

— Уви, не! — изплака Пенелъпи. — Естествено и майката на Ейвъри страшно се е запалила.

— О, Пен, прекрасно е! Двамата сте такава хубава двойка, а сега цял Ню Йорк ще ви види. — Не издържах и избухнах в смях.

— Само да ги чуеш как заговорничат, Бет! Тръпки ще те побият. Вече фантазират кои големи клечки ще поканят. Онзи ден чух майка ми да говори по телефона с редактора на рубриката „Сватби“ — питаше дали не е редно да бъдат изброени училищата и колежите, които са посещавали младоженците. Жената й каза, че подробностите ще се обсъждат не по-рано от месец преди церемонията, но това изобщо не обезсърчи родителките. Майката на Ейвъри вече е определила дата за фотосесията и има няколко предложения как да позираме, та очите ни да са на едно ниво. Да му се не види, сватбата ще бъде чак след една година!

— Така е, но тези големи събития изискват сериозно планиране.

— Тъкмо това казват и те! — възкликна Пенелъпи.

— Защо не избягате и не се ожените тайно? — подхвърлих, но преди тя да отговори, Арън театрално почука на преградната стена на кутийката без таван и врата, която минаваше за моя канцелария. Престори се, че съжалява, задето прекъсва нашето „частно съвещание“, както наричаше разговорите помежду ни — навик, с който още повече ме вбесяваше.

— Не ми се ще да прекъсвам вашето „частно съвещание“, момичета — заяви, докато ние с Пенелъпи беззвучно произнасяхме същите думи. — Бет, ще ми отделиш ли малко време?

— Не ни прекъсваш, тъкмо си тръгвах. — Пенелъпи очевидно се зарадва на повода да се чупи, без да разговаря с него. — Бет, ще продължим по-късно. — Врътна се и изчезна, преди да й отговоря.

— Е, Бет?

— Какво има, Арън? — Толкова приличаше на надут пуяк, че щеше да ми бъде смешно, ако не бях длъжна да се съобразявам с „гениалните“ му приумици.

— Амииии… питам се дали си имала възможност да се запознаеш с цитата на деня. — Той се прокашля и изпитателно ме изгледа.

— Разбира се, че го прочетох. Индивидуалният принос е от огромно значение за работата на компанията и за напредъка на цялото ни общество. Впечатлена съм.

— Наистина ли? — Арън доволно се усмихна.

— Естествено. Твоите идеи винаги са много вдъхновяващи. Защо питаш? Нещо не е наред ли? — добавих с най-подмазваческия си тон.

— Нищо лошо не се е случило, само по себе си, обаче цели десет минути напразно се опитвах да се свържа с теб; вярно, че десет минути не са много време, но съм сигурен, че на госпожа Кауфман, която искаше да получи спешна информация, са й се сторили цяла вечност.

— Вечност ли?

— Мисля, че след като отсъстваш толкова дълго от работното си място, едва ли си в състояние да обслужваш клиенти като госпожа Кауфман с прецизността, с която нашата институция се гордее. Помисли по въпроса, става ли?

— Извинявай. Отскочих да си взема нещо за обяд.

— Знам. Трябва ли да ти напомням, че вътрешният правилник забранява на служителите да напускат сградата по време на обедната почивка? Разполагам с цял куп менюта на заведения за доставка на готови храни, ако благоволиш да им обърнеш внимание.

Логиката му беше желязна, затова си замълчах.

— И още нещо, Бет. Сигурен съм, че Пенелъпи също е необходима на шефа си, затова да се опитаме да намалим до минимум „частните съвещания“, става ли? Усмихна ми се покровителствено, при което имах „удоволствието“ да видя пожълтелите му, зле поддържани зъби. Помислих си, че ще повърна, ако не престане да се хили. Откакто на крехката възраст от дванайсет години гледах филма „Момичетата искат да се забавляват“, често си спомням размишленията на Лин. Докато изпраща до вкъщи Джейни, която е избягала от спявка на хора, за да репетира с Джеф, Лин разсъждава: „Всеки път, когато съм с мъж, независимо дали той е гаджето ми или моят зъболекар, ме тормози една мисъл: Ще се издрайфам ли, ако ме целуне?“ Благодарение на Лин и аз често си задавам същия въпрос; за съжаление почти винаги отговорът е положителен.

— Е, какво ще кажеш? — Арън нервно запристъпва от крак на крак, което неизбежно ме накара да се запитам как този комплексиран смотаняк се е изкачил толкова високо в йерархията на банката. Виждала бях клиентите да потреперват от отвращение, когато Арън понечеше да се ръкува с тях, при все това кретенът се издигаше гладко по служебната стълбица, сякаш беше намазана с гнусния гел, с който той фиксираше няколкото останали му кичура коса.

Единственото ми желание беше, той да се махне, но допуснах тактическа грешка. Вместо да продължа да обядвам, след като се съглася с него, попитах:

— Недоволен ли си от работата ми, Арън? Наистина се старая много, но ти вечно ми правиш забележки.

— Не съм недоволен, Бет. Смятам, че се справяш… хм, прилично. Само че нашата цел е да се самоусъвършенстваме. Както е казал Уинстън Чърчил…

— Прилично? Това ли е оценката ти? Все едно да наречеш някого „интересен“ или да кажеш, че срещата с гадже е била „приемлива“. Работя по осемдесет и четири часа седмично, Арън. Посветила съм живота си на банката.

Давах си сметка, че аргументите ми са безполезни, защото той се трудеше поне с петнайсет часа повече от мен, ала това бе самата истина — скъсвах се от работа, когато не си поръчвах дрехи по интернет, не разговарях по телефона с Уил и не се измъквах тайно, за да обядвам с Пенелъпи.

— Не се засягай, Бет. Смятам, че ако проявиш малко повече желание да се усъвършенстваш и обръщаш малко повече внимание на клиентите, има шансове да получиш повишение. Ограничи до минимум „частните съвещания“, вложи в работата цялото си сърце и резултатите няма да закъснеят.

Гледах как по устните му изби пяна, когато се впусна в любимата си тема, и изведнъж нещо в мен се пречупи. Не сложих на везните положителните и отрицателните страни на работата си, не обмислих евентуалните последствия, нямах дори резервен план. Всъщност не мислех за каквото и да било. Бях обладана от благословено спокойствие и увереност, съчетани с прозрението, че не съм в състояние нито секунда повече да търпя сегашното положение.

— Добре, Арън. Повече няма да има „частни съвещания“. Напускам.

Той смаяно ме гледа около минута, докато разбере, че не се шегувам:

— Какво… каза?

— Смятай, че съм ти връчила двуседмично предизвестие — заявих, макар че вече не се чувствах толкова уверена.

Арън сякаш се позамисли, избърса потта от челото си и го сбърчи.

— Не го прави — промълви.

Този път аз се смутих:

— Благодаря, че толкова държиш на мен, но вече съм решила да напусна.

— Мисълта ми беше, че двуседмичното предизвестие не е необходимо. Без проблем ще ти намерим заместница, Бет. Може би не ти се вярва, но много млади и висококвалифицирани хора имат огромно желание да работят при нас. Ако обичаш, уреди си документите в отдел „Човешки ресурси“ и освободи бюрото си до края на деня. Успех в следващото ти поприще. — Усмихна се кисело и отмина.

Мислите хаотично се блъскаха в главата ми — идваха прекалено бързо и от твърде много посоки, за да ги възприема. „Кой да предположи, че Арън бил толкова железен? Току-що напуснах работа. Без да го планирам и без да ми мигне окото. Трябва да споделя с Пенелъпи. Пенелъпи е сгодена. Как ще си занеса нещата до вкъщи? Имам ли още право на безплатна кола от компанията? Имам ли право на помощи за безработни? Ще идвам ли отново в центъра, за да похапвам кебап? Трябва ли да струпам грозните делови костюми в средата на дневната и да ги подпаля? Милингтън ще умре от радост, да бъде изведен на разходка още по обяд. По обяд! Сега няма да пропускам любимите си телевизионни предавания и ще ги гледам по всяко време. Да му се не види, как по-рано не съм се сетила за това?“

Няколко минути се взирах в монитора, докато напълно осъзная сериозността на случилото се, после се усамотих в тоалетната и бавно, но сигурно започнах да изперквам. Едно беше да прибързаш, съвсем друго, да постъпиш като кръгла глупачка. Няколко пъти дълбоко поех въздух и се насилих да кажа новата си мантра „голямо чудо“, но от гърлото ми се изтръгваха само звуци, напомнящи задавен плач, а в главата ми вече се въртеше една–единствена мисъл: „Божичко, какво направих?“