Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (5)

5

Още три седмици се изнизаха подобно на първия ми месец като безработна, само дето животът ми се вгорчаваше от постоянните обаждания на вуйчо Уил и на нашите, които твърдяха, че „проверяват как съм“. Ето по какъв начин обикновено протичаше разговорът:

Мама: Как си, скъпа. Има ли нещо ново?

Аз: Здравей, мамо. Ходя на събеседвания. Имам доста интересни предложения, но още не съм открила съвършената работа. Как сте с татко?

Мама: Добре сме, скъпа, само че се притесняваме за теб. Спомняш си госпожа Оделман, нали? Дъщеря й оглавява кампанията за опазване на околната среда към организацията „Стражи на Земята“. Каза, че им трябвали високообразовани хора, посветени на каузата.

Аз: Чудесно. Непременно ще й се обадя. (Превключвам на „Си Би Ес“, за да гледам Опра.) С теб ще се чуем утре. Трябва да напиша още няколко молби за работа.

Мама: Така ли? Разбира се. Няма да те задържам повече. Успех, скъпа. Сигурна съм, че скоро ще намериш нещо подходящо.

С изключение на седемте мъчителни минути дневно, през които твърдях, че съм много добре, че търсенето на работа върви с пълна пара и че скоро ще намеря най-подходящия пост, животът ми беше прекрасен. Достатъчни ми бяха Боб Бейкър^[1], Милингтън, цяла чанта с глупави любовни романчета и дневна дажба от четири пакета чипс с люти чушки, докато преспокойно сърфирах из сайтовете с предложения за работа, чат-пат разпечатвах някое и от време на време попълвах формуляри. Смятам, че не бях изпаднала в депресия, макар да ми беше трудно да преценя, защото не мислех за друго, освен как да продължа сегашния си начин на живот, без въобще да работя. Чувала съм много абсурдни изказвания от рода на: „Само една седмица бях без работа, а щях да полудея, защото съм деен човек и трябва да допринасям за добруването на обществото.“

Ама че щуротия! Животът беше прекрасен и нямах нищо против да бездействам и да не допринасям за добруването на обществото, щом се върнех вкъщи след знаменателен ден, прекаран в безсмислено пазаруване, разходки, хранене, избягване на познати… накратко, в убиване на време. Разбира се, рано или късно щях да свърша парите, но се надявах, че междувременно ще се появи нещо хубаво, а пък в краен случай щях да разчитам на милосърдието на Саймън и Уил. Глупаво беше да си хабя времето в тревоги, когато можех да гледам предаването на доктор Фил^[2] и да науча много житейски мъдрости.

Извадих от пощенската кутия купища сметки и рекламни каталози (друго не получавах) и се втурнах към асансьора. Тринайсети етаж. Нещастното число тринайсет. Когато навремето се бях поколебала, преди да се съглася да огледам жилището за първи път, човекът от фирмата за недвижими имущества подигравателно беше подхвърлил: „И вие ли вярвате в тези астрологически щуротии? Нима ще се откажете от апартамент с климатик и толкова нисък наем!“

Тъй като в Ню Йорк явно съществуваше традиция да бъдеш обиждан от хората в сферата на обслужването, веднага бях побързала да се извиня и да подпиша договора.

Отключих вратата, огледах коридора за евентуално ново нашествие на хлебарки и се подготвих психически за поредния истеричен пристъп на Милингтън. Въпреки че всяка вечер се прибирах вкъщи, глупавото четириного винаги изглеждаше убедено, че съм го изоставила окончателно, и щом ме зърнеше, започваше да скимти, да лае, да подскача и да пишка навсякъде; понякога се питах дали някой ден няма да получи инфаркт от толкова радост.

Спомняйки си съветите в наръчниците за дресировка, които човекът, развъждащ кучета, ми даде „за всеки случай“, се престорих, че не забелязвам Милингтън, небрежно си оставих чантата, свалих си палтото и седнах на канапето, при което домашният любимец скочи в скута ми и започна ритуално да ме облизва. Прокара мокрия си език през цялото ми лице, от челото до трапчинката под брадичката (като не се брои един несполучлив опит да проникне в устата ми), после престана с целувките и закиха. При първия залп слюнката изпръска шията ми, вторият беше още по-могъщ, но за щастие реагирах навреме и лигите изцапаха само полата ми.

— Добро момче — промърморих окуражаващо; беше ми малко гузно, че го държа на разстояние, когато целият трепери, но по телевизията започваше повторение на епизод от „Куиър Ай“^[3], а кихането можеше да продължи още десет минути. Отскоро имах напредък — можех да гледам Милингтън, без да мисля за бившето ми гадже Камерън, което определено си беше голям успех.

Две години след дипломирането ни Пенелъпи ме запозна с Камерън на някакво барбекю, организирано от Ейвъри. Не знам дали си паднах по дългата му кестенява коса или по стегнатия му задник, подчертаван от панталон на „Брук Брадърс“, но във всеки случай бях толкова запленена от него, че не обърнах внимание на противните му навици да се фука, че познава всички важни личности, и след всяко хранене да човърка с клечка зъбите си. Влюбих се до полуда. За мен той беше като социологически експеримент — извънземен екземпляр, на който не можех да се наситя. Разбира се, връзката ни беше обречена от самото начало — родителите му фигурираха в справочника за светски личности, моите пък мислеха, че в тази книга са вписани имената на борци за човешки права. Това не ни попречи да заживеем заедно година след запознанството ни — по една случайност тъкмо тогава се вдигнаха наемите и на моя, и на неговия апартамент. След шест месеца съвместно съжителство разбрахме, че помежду ни няма нищо общо, освен апартаментът и приятели като Ейвъри и Пенелъпи. Ето защо предприехме ход, типичен за всички двойки, чиято връзка се разпада — втурнахме се да купим нещо, което ще ни сближи или най-малкото ще ни осигури тема за разговор, различна от непрекъснатите спорове чий ред е да помоли хазяина да смени капака на тоалетната чиния. Избрахме си двукилограмов йоркширски териер. Камерън изчисли, че сме платили по 1 600 долара на килограм, и не пропускаше непрекъснато да ми го натяква. Заплаших да го убия, ако още веднъж изтъкне, че си е поръчвал в „Питър Лъгър“ порция печено по-голяма от кучето, и не пропусках да му напомня, че идеята за новата ни придобивка е негова. Фактът, че съм алергична към космати животни, били те живи или плюшени играчки, не трогна Камерън — той имаше разрешение на проблема. Разпалено възразявах:

— Виждал си какво ми се случва, когато съм близо до кучета. Не проумявам защо искаш отново да подложиш не само мен, но и себе си на подобно преживяване.

Не вярвах да е толкова късопаметен и да е забравил инцидента, когато ме заведе за Коледа в къщата им в Мартас Винярд. Обстановката беше като в списание за вътрешна архитектура (грамадната камина беше истинска, а не газова печка, управлявана с дистанционно, и в нея горяха истински борови цепеници), родителите му носеха прескъпи карирани халати, купени от „Джей Кру“, алкохолът беше в количество, достатъчно да се зареди магазин. Аристократичната атмосфера се допълваше от две палави кученца от породата голдън ретрийвър; щом симпатичните животинки се доближиха до мен, закихах, носът ми протече, очите ми се насълзиха, накрая така се закашлях, че подпийналата майка на Камерън, която леко се олюляваше („О, миличка, още една чаша шери и веднага ще ти мине!“), уж на шега подхвърли, че заболяването може да е заразно, а добре наквасеният му баща благоволи временно да се раздели с джина с тоник и предложи да ме закара в спешното отделение.

— Бет, не бери грижа — успокояваше ме Камерън. — Проверих всичко и намерих съвършеното куче.

Изглеждаше безкрайно доволен от себе си, а пък аз заизчислявах наум колко остава до изтичането на договора за апартамента. Сто и седемдесет дни — цяла вечност! От време на време се опитвах да си спомня какво сме харесвали един в друг и какво имаше между нас, преди връзката ни да бъде белязана от неприкрита враждебност, ала в паметта ми не изникваше нищо конкретно. Всъщност вече си давах сметка, че Камерън не е надарен с блестящ интелект — факт, който обучението в скъпи частни училища донякъде прикриваше, но не заличаваше напълно. В крайна сметка неговата агресивна самонадеяност, съчетана с работата ми в банката, убедиха нашите, че не възнамерявам да посветя живота си на каузата на „Грийнпийс“. Не отричам, че Камерън приличаше на модел от каталога на „Абъркромби“ и че умееше да бъде невероятно чаровен, когато искаше нещо, ала предполагам, че най-вече го харесвах, защото с него ми беше „удобно“ — имахме общи приятели, и двамата обичахме да палим цигара от цигара и да се оплакваме, и двамата имахме почти еднакви тъмнорозови панталони. Едва ли бих харесала отново мъж заради подобни качества, но през годините непосредствено след дипломирането ми, когато още не си бях стъпила на краката, безличната връзка с Камерън напълно ме задоволяваше.

— Не се съмнявам, че е съвършеното куче — казах, като натъртвах на всяка дума, все едно говорех на третокласник. — Въпросът е, че съм АЛЕРГИЧНА КЪМ ВСЯКАКВИ КУЧЕТА. Разбра ли? — добавих и мило се усмихнах.

Той се ухили — явно не беше засегнат от заядливия ми тон. Реакцията му ме убеди, че вече си е навил на пръста да купи това животно.

— Изслушай ме, Бет. Направих си труда да проуча въпроса и намерих — аплодисменти, моля! — хипоалергенно куче. Можеш ли да произнесеш тази дума? Хайде, повтаряй след мен — хипо…

— Я престани! Не ми казвай, че са създадени хипоалергенни породи кучета. Само това ми липсва — генетично изменено животно, което ще ме изпрати директно в болницата. Сигурно се шегуваш.

— Миличка, явно не разбираш. Човекът, който се занимава с развъждане на кучета, каза, че дългокосместите йоркширски териери не причиняват алергии. Обеща да ни запази едно мъжко и едно женско, та като отидем в събота, да си изберем.

— Не мога, заета съм — промърморих апатично. Давах си сметка, че допълнителната отговорност още по-бързо ще провали връзката ни. Проблемът ни беше, че имахме прекалено много отговорности и твърде малко време. Може би трябваше просто да сложим край на злощастното съжителство и да си спестим неприятностите. Само че през декември квартири трудно се намираха, пък и апартаментът наистина беше прекрасен — много по-хубав, отколкото някой от двама ни можеше да си позволи, ако живееше сам, освен това кучето беше за предпочитане пред бебе… — Добре, заради теб ще отида на работа в неделя, за да съм свободна в събота.

Камерън ме прегърна и каза, че възнамерявал да вземе кола под наем и на път към човека, който продава кученцата, да обиколим няколко магазина за старинни мебели (не беше за вярване, че предложението идва от човека, който при нанасянето в общия ни апартамент настояваше да запази тъпия си фотьойл, представляващ безформен чувал, натъпкан с дунапренови топчета), затова се запитах дали пък генетичният мутант няма да ни помогне да преодолеем пропастта между нас.

Оказа се, че съм сгрешила.

И то много.

Нещата взеха съвсем неочакван обрат. Кучето не ни помогна да преодолеем разногласията си (брей, каква изненада!), обаче Камерън се оказа прав и Милингтън не ми причиняваше алергия. Гушках го, острите му мустачки гъделичкаха лицето ми, но не усещах никакъв сърбеж. Лошото бе, че четириногото се оказа алергично към всичко. Абсолютно всичко. Докато беше сред братчетата и сестричетата си, немощното му кихане дори ме умили — горкичкото кученце явно беше понастинало, но ние щяхме да го излекуваме. Само че настинката не премина и малкият Милингтън не престана да киха. След три седмици, през които денонощно се грижехме за косматото животинче (не мога да отрека, че Камерън ми помагаше) и пръснахме над 1200 долара за прегледи при ветеринарен специалист, антибиотици, специална храна и две среднощни посещения на спешното отделение на ветеринарната клиника, когато ми се стори, че Милингтън умира, здравето му не се подобри. С Камерън бягахме от работа, карахме се, отгоре на всичко харчехме повече, отколкото можехме да си позволим — заплатите ни едва стигаха да покрием гореизброените разходи. Окончателната диагноза гласеше: „Свръхчувствителност към всякакви алергенни вещества включително прах, цветен прашец, почистващи препарати, прах за пране, оцветители, парфюми и козина на други животни.“

Каква ирония на съдбата — аз, най-алергичният човек на света, сега притежавах куче, алергично към абсолютно всичко. Може би щяхме да гледаме по-ведро на нещата, ако през изминалите три седмици с Камерън и Милингтън бяхме спали поне три часа без прекъсване, ала това не се беше случило, затова диагнозата не ни развесели. „Как се постъпва при подобно положение?“ — питах се, докато лежах и се взирах в тавана през първата нощ в началото на четвъртата безсънна седмица. Мъж и жена със солидна връзка помежду им незабавно щяха да върнат кучето на продавача и да заминат на дълга почивка на някое топло място, където през смях ще разговарят за случилото се, а след време ще го разказват като виц на приятелите си. Какво направих аз? Обърнах се към фирма за почистване на домовете, която разполагаше с мощни прахосмукачки и специални устройства за отстраняване на акарите. После помолих Камерън да си вдигне чукалата и повече да не се връща. Шест месеца по-късно Пенелъпи ми каза (между другото, струваше ми се по-възторжена, отколкото би трябвало), че докато играел голф в Шотландия, издокаран с поличка, той се запознал с някакво момиче и двамата щели да се женят и да се преселят във Флорида, където родителите на младоженката притежавали малък остров. Така всичко си дойде на мястото. Днес, две години по-късно, Милингтън беше свикнал с миризмата на „Уиск“, Камерън, вече горд баща, се наливаше с джин и тоник, за да остане верен на семейната традиция, а в моя живот имаше същество, което толкова се радваше, когато се прибирах, че опикаваше пода. Всички бяха спечелили.

Най-сетне Милингтън престана да киха, просна се до мен и заспа от умора; равномерното му дишане беше в унисон със звука от телевизора, който включвах още щом прекрачех прага на жилището. Изглежда тази вечер беше посветена на любимото ми предаване, защото започна още един епизод. Карсън, въоръжен с прибор за сипване на салата, ровеше из гардероба на някакъв хетеросексуален и при докосването на всяка дреха възкликваше: „Божке, все едно е купена от «Гап» през 1987!“ Сигурно щеше да изпадне в ужас, ако разгледа съдържанието на моя гардероб — като представителка на нежния пол би трябвало да имам по-изискан вкус и да притежавам нещо повече от делови костюми (не ушити по поръчка, а конфекция) и няколко чифта старомодни джинси и памучни тениски без ръкав, с които излизах вечер. Всъщност какво ми пукаше?

Малко след единайсет телефонът иззвъня; не вдигнах веднага, а търпеливо изчаках номерът да се изпише на екранчето. И да чаках, и да не чаках, знаех, че е вуйчо Уил. През нощите, когато гонеше срока за предаване на материал, звънеше в най-идиотските часове, само че днес бях прекалено изтощена от бездействие и не ми се говореше с него. Още няколко секунди се взирах в апарата — мързеше ме дори да реша как да постъпя, после се включи секретарят.

— Бет, вдигни проклетата слушалка! — изръмжа Уил. — Ненавиждам навика да се изчаква идентифицирането на обаждащия се. Поне имай смелостта да ме прекъснеш по средата на разговора. Всеки може да се пули в екранчето и да реши да не се обажда, но много по-достойно е да говориш с човека, който те търси. — Той въздъхна. Аз се засмях.

— Извинявай, извинявай, бях в банята — излъгах.

— О, да, вярвам ти, съкровище. Взела си душ, защото тъкмо се каниш да излезеш.

— Толкова ли е невероятно? Онази вечер наистина излизах. Забрави ли, че бях на тържеството на Пенелъпи в „Бунгало № 8“? — Отхапах от блокчето сушено говеждо „Слим Джим“^[4] — бях се пристрастила към този „деликатес“ преди седемнайсет години, с което предизвиках ужаса на родителите си, фанатични вегетарианци и противници на храните, приготвени с химически добавки.

— Бет, празненството беше преди около месец — изтъкна той. — Виж какво, душичко, не искам да ти се бъркам в живота и да ти чета конско, въпреки че не виждам причина красиво момиче на твоята възраст да седи вечер вкъщи сам-самичко, да се тъпче с боклуци и да разговаря с трикилограмовото си куче. Така или иначе това няма връзка с обаждането ми. Знаеш ли защо ти позвъних? Току-що ми хрумна гениална идея. Имаш ли малко свободно време?

И двамата се изкискахме — нямах друго, освен свободно време.

— Грешиш, господин Прочут журналист. Разговарям с двукилограмово куче.

— Много духовито, няма що. Слушай, не знам защо не се сетих за това по-рано. Как е възможно да съм толкова късоглед, че да не видя възможностите. Я кажи какво ти е мнението за Кели.

— Кели… коя е Кели?

— Младата жена, която седеше до теб на вечерята в чест на Чарли. Е, какво мислиш за нея?

— Стори ми се симпатична. Защо питаш?

— Защо ли? Миличка, напоследък мозъкът ти е закърнял напълно. Искаш ли да работиш при Кели?

— А? Кой работи при Кели? Нищо не разбирам…

— Добре, ще се помъча да ти го обясня. Хрумна ми, че след като в момента си без работа и бездействието явно ти харесва, може да се пробваш при Кели.

— Какво?! Да организирам празненства ли?

— Съкровище, работата й не се състои само в това; тя общува със собствениците на клубове и споделя с журналистите научената информация, те пък пишат ласкаво за агенцията й; освен това изпраща подаръци на известните личности, за да присъстват на нейните тържества, което пък привлича представителите на медиите, същевременно полага грижи за външността си и макар да води нощен живот, винаги изглежда невероятно свежа и привлекателна. Да, като се замисля, идеята все повече ми допада. Какво ще кажеш?

— Ами… не знам. Искам да се занимавам с нещо… нещо…

— Смислено, а? — Той произнесе думата така, както някой би казал „кръвожадно“.

— Да. Обаче нямам предвид да бъда фанатичка като нашите — побързах да добавя. — Утре например имам среща в централата на „Планирана бременност“. Изпитвам необходимост от смяна на обстановката, нали разбираш?

Уил не отговори веднага, очевидно внимателно обмисляше думите си. Накрая каза:

— Много е благородно да работиш в подобна организация, миличка. Възхищавам се от хората, които искат да превърнат света в по-хубаво място за живеене. Въпреки това съм длъжен да ти напомня, че ако пренасочиш кариерата си по този път, много скоро ще се върнеш в коловоза на пачулито. Не си забравила какво е, нали? И не ми казвай, че ти е било хубаво.

Въздъхнах:

— Не беше. Все пак исках да опитам… работата ми се стори интересна.

— Е, не твърдя, че организирането на празненства е интересно като борбата за репродуктивните права на жените, но може да е много по-забавно. А да се забавляваш не е престъпление, душко. Агенцията на Кели съществува отскоро, но вече е сред най-известните — малка, с отбрана клиентела. Място, където ще се запознаеш с празноглави егоисти и най-сетне ще се измъкнеш от килията, в която сама си се затворила. Проявяваш ли интерес?

— Не знам. Може ли да си помисля?

— Естествено, миличко. Давам ти трийсет минути да прецениш плюсовете и минусите на службата, при която хем ще ти плащат, хем ще се забавляваш. Надявам се да вземеш правилното решение. — Той затвори телефона.

Легнах си и заспах, а следващия ден прекарах в отлагане на отговора. Надникнах в кварталния магазин за домашни любимци, отбих се в сладкарницата на Дилан, часове наред гледах по телевизията повторения на стари сериали. Признавам, че ми беше любопитно да разбера нещо повече за агенцията на Кели. Изкушаваше ме възможността да срещна нови хора и да не седя по цял ден зад бюрото. Работата в банката ме беше научила да обръщам внимание на подробностите, а под ръководството на Уил вече знаех как да общувам, умеех да разговарям с всекиго на всякакви теми и дори, умирайки от скука, да се преструвам, че ми е много интересно. Винаги се чувствах малко неловко, но устата ми не преставаше да мели, което убеждаваше събеседниците ми, че притежавам светски маниери. Освен това перспективата да правя нови разпечатки на автобиографията си и да подавам заявления за работа ми изглеждаше много по-кошмарна отколкото организирането на празненства. Пък и предвид факта, че сумата в чековата ми книжка вече беше под задължителния минимум, рекламната агенция ми се струваше като сбъдната мечта.

— Хубаво. Ще изпратя съобщение на Кели да ми каже какви ще бъдат евентуалните ми задължения. Ще ми продиктуваш ли електронния й адрес?

Уил презрително изсумтя:

— Какъв адрес? — Той категорично отказваше да си купи телефонен секретар, камо ли компютър. Статиите си печаташе на старомодна пишеща машина, после някоя от асистентките му въвеждаше текста в компютъра. Когато настъпеше моментът да редактира написаното, той заставаше до нея, посочваше с пръст монитора и командваше кои изречения или думи да бъдат изтрити, след това добавяше други.

— Искам адреса на електронната й поща, за да й изпратя съобщение — казах бавно, сякаш говорех на слабоумен.

— Много си сладка, Бет! Че защо ще й пишеш? Ще я помоля да ти телефонира и да ти съобщи кога започваш.

— Страхувам се, че изпреварваме събитията, Уил. Може би е по-добре да й изпратя моята автобиография и ако ме одобри, тя да се свърже с мен. Така се постъпва в подобни случаи.

— Да, чувал съм — равнодушно промърмори той. — Абсолютно губене на време. Идеално пасваш за тази работа, тъй като в банката си се научила да обръщаш внимание на детайлите и да спазваш сроковете, а пък Кели е чудесно момиче — знам го със сигурност, защото беше моя сътрудничка. Ще й телефонирам да й кажа каква късметлийка е, че ще работиш за нея. Преди да създаде агенцията, тя беше в редакцията на „Пийпъл“. Ще те приеме с отворени обятия, повярвай ми.

— Добре — промърморих колебливо. — Щом казваш…

— Сигурен съм, че това е идеалната работа за теб, съкровище. Смятай го за уредено. Кели ще ти се обади да уточните всичко необходимо, но смятам, че няма да има пречки. Стига, разбира се, коренно да промениш гардероба си и да изхвърлиш всички костюми с поли и всяка подобна дреха.