Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (33)

33

— Благодаря ви. Вие сте върхът! — Прегърнах всяко от момичетата, които ме бяха заобиколили. По традиция отбелязвахме рождените дни с торта и ликьор, накрая се снимахме заедно. Днес тортата беше шоколадова, а ликьорът лимонов. Подаръкът ми представляваше талон на стойност сто долара за покупка на книги от „Барне енд Ноубъл“.

— Приятно прекарване довечера! — провикна се Вика, когато си тръгнах. — Обади се, ако искаш да се видим след вечерята с вуйчо ти.

Кимнах, махнах им за сбогом; докато слизах по стълбището, си мислех, че е крайно време отново да заживея нормално и да излизам с приятели. Часът беше един — имах на разположение седем часа до вечерята с Уил, затова влязох в „Старбъкс“, взех си ванилово капучино и седнах да прочета днешния брой на „Поуст“. По навик разгърнах вестника на шеста страница и загубих ума и дума. Обширен материал за Аби (поместена беше и нейна снимка) съобщаваше, че „Нюйоркски сензации“ са премахнали рубриката й и са я уволнили, защото е уличена в лъжа. Анонимен източник уведомил изданието, че Абигейл не е успяла да завърши университета Емъри и няма бакалавърска степен. Набрах номера на Пенелъпи, преди да прочета дописката докрай:

— Случайно да си чела днешния „Поуст“? — възкликнах. — Ако не си, веднага си го купи!

Не бях забравила Вихъра, но за съжаление заканите да съсипя живота й все още бяха осъществени. След партито на „Плейбой“ тя не беше написала нито думичка за мен, ала не знаех дали се е стреснала от заплахите ми или не представлявах интерес за нея, след като вече не работех в „Кели енд Къмпани“ и не се водех гадже на Филип. Така или иначе, всеки ден се молех проклетницата да бъде сполетяна от бавна и мъчителна смърт.

— Честит рожден ден, Бет.

— Моля? А, благодаря. Слушай, веднага прочети написаното на шеста страница на „Поуст“.

Пенелъпи се разсмя:

— Това е моят подарък за теб, скъпа. Честита двайсет и осма годишнина.

— Какви ги говориш? Нищо не разбирам. Ти ли стоиш зад дописката?

— Може да се каже.

— Пен! Как го направи! Това е най-хубавият ден в живота ми! Разказвай веднага, че ще умра от любопитство!

— Недей да умираш — чакат те още много щастливи години… Стана съвсем случайно… просто имах късмет. Научих, че милата Абигейл не се е дипломирала.

— Какво се случи?

— След като бившият ми годеник призна, че се чука с нея…

— Малка поправка, Пен. Казал ти е, че спи с някаква жена, а пък аз те светнах, че тази любовница е Вихъра.

— Да, имаш право. И така, след като научих за връзката между онази пачавра и кретена Ейвъри, ми се прииска да й изпратя писъмце, в което да изразя мнението си за жени като нея.

— Какво е общото между писмото и нейният провал в Емъри? — Нямах търпение да изслушам подробностите, искаше ми се Пен да премине към същността.

— Не ме юркай, Бет, ще стигна и до това. Не исках да й пиша чрез интернет, защото имаше опасност съобщението да бъде разпратено на един милион души, но адресът й в Ню Йорк не е вписан в указателя — гадината сигурно си въобразява, че е знаменитост и хората ще се пребият да чукат на вратата й, за да зърнат „звездата“. Позвъних на „Нюйоркски сензации“ и след като отказаха да ми дадат адреса, изведнъж ми хрумна да се обадя в канцеларията на Емъри.

— Дотук всичко е ясно.

— Предполагах, че ще ми съобщят актуалния адрес на възпитаничка на университета. Казах на секретарката, че издирвам бивша състудентка, защото искам да я поканя на сватбата си, но нямам връзка с нея.

— Хитро!

— Благодаря. Във всеки случай, жената направи справка и ми каза, че в архива няма лице с такова име. Ще ти спестя гнусните подробности и ще кажа само, че скъпата Абигейл никога не се е дипломирала.

— Божичко! — Вече разбирах накъде бие Пенелъпи и се възхищавах от изобретателността й.

— Чакай, още не си чула най-хубавото. Секретарката ми издаде под секрет причината за отпадането на Вихъра. Съпругата на декана разбрала, че Аби се чука с мъжа й, и я принудила незабавно да напусне университета. Не сме разбрали, защото Аби е останала в кампуса, докато нашият випуск се дипломира.

— Невероятна си! — прошепнах. — Всъщност изобщо не е чудно, че са изхвърлили мръсницата.

— От този момент насетне всичко тръгна като по ноти. За минути регистрирах анонимен електронен адрес и уведомих добрите хора в „Нюйоркски сензации“, че нашумялата им дописничка не е завършила Емъри, като не пропуснах да спомена причината за позорното й изгонване. Ежедневно се обаждах в редакцията и разпитвах за нея, докато днес най-накрая ми съобщиха, че са я освободили; междувременно бях подшушнала информацията на човек от „Поуст“.

— Ах, ти, злобарка такава! Не предполагах, че си способна на това.

— Още веднъж ти честитя рождения ден, мила. Натъкнах се любопитния факт преди пет месеца, но изчаках до днес, защото реших, че подаръкът ще те зарадва. Това е подарък и за самата мен — добави.

Бях опиянена от щастие. Представих си как Вихъра обикаля улиците, за да проси, или е принудена да работи в „Макдоналдс“. След секунди мобилният ми телефон отново иззвъня. Реших, че Пенелъпи е забравила да ми съобщи някоя пикантна подробност, включих го и без да погледна екранчето, казах:

— Какво се сети?

— Ало? Бет, ти ли си?

Господи, беше Сами! Сами!!! Саааамииии! Искаше ми се да запея и да затанцувам, без да ми пука, че хората в кафенето ще ме помислят за смахната.

— Привет — прошепнах. Не можех да повярвам, че след като бях чакала цели пет месеца, той най-сетне ми се обаждаше.

— Радвам се да те чуя.

— Аз също — казах прекалено бързо. — Как си, къде се загуби?

— Най-сетне открих ресторанта и…

— Знам, следя всички отзиви в печата и в интернет. Поздравявам те за големия успех. Браво! — Умирах да разбера как се е справил толкова бързо, но не исках да рискувам с досадни въпроси.

— Благодаря. Виж, много съм зает, само исках да те чуя и…

О! Тонът му беше на човек, прелистил нова страница в живота си; най-вероятно си имаше приятелка с престижна професия; не дропла като мен, която по цял ден се въргаля на канапето пред телевизора, спретната в анцуг, а изискана млада дама с елегантни тоалети и копринени домашни роби. Жена, която…

— … и да те поканя на вечеря.

Страхувах се, че не съм го разбрала, но не смеех да попитам. Той също мълчеше. Накрая прошепнах:

— Вечеря ли? Довечера?

— Сигурно си заета. Извинявай, че се обаждам в последния момент, но…

— Не, свободна съм! — извиках, преди да е размислил. Знаех, че Уил няма да ми се разсърди. Откакто напуснах „Кели енд Къмпани“, не бях пропуснала дежурните вечери в четвъртък и обедите в неделя. — С удоволствие ще вечерям с теб.

По гласа му познах, че се усмихва.

— Чудесно. Ще те взема в седем. Ще пийнем по нещо в някое близко заведение и после ще те заведа в ресторанта. Ако си съгласна…

— Да. Идеално! В седем ли каза? Ще те чакам. — Прекъснах връзката, преди да кажа нещо, с което да се издъня. Сигурна бях, че съдбата е накарала Сами да се обади тъкмо на рождения ми ден — още една поличба, че ни е писано завинаги да бъдем заедно.

Закипя трескава подготовка. От таксито се обадих на Уил — съобщих му, че не мога да вечерям с него и Саймън, и го помолих да ме извини. За моя изненада той не се разсърди и дори каза, че се радва, задето най-сетне съм излязла от депресията. Отбих се в кварталния козметичен салон, направих си маникюр и педикюр, после хвърлих още десет долара за релаксиращ масаж. Пенелъпи заряза разопаковането на мебелите в новия си апартамент и ми оказа неоценима подкрепа. Предостави на мое разположение куп фантастични тоалети, няколко чифта обувки, четири чанти и всичките бижута, подарени й наскоро от родителите й, за да я утешат за загубата на Ейвъри. Пробвах ту една, ту друга дреха, като същевременно се мъчех да сложа в ред жилището. По едно време прегърнах Милингтън, затанцувах и заприпявах на Пат Бенатар. Най-накрая, един час преди седем, седнах на канапето и зачаках идването на Сами.

Когато Шеймъс се обади по домофона и каза, че гостът ми е дошъл, ми прималя от вълнение. След секунда Сами позвъни на вратата. Стори ми се по-красив от всякога. Носеше спортна риза и сако и без усилие беше постигнал небрежна елегантност. Приличаше на Хю Грант, само че беше още по-мъжествен. Ухаеше на сапун и ментова дъвка и когато се наведе да ме целуне, като нищо щях да се строполя на пода, ако не се бях вкопчила в рамката на вратата.

— Радвам се да те видя, Бет. — Той ме хвана под ръка и ме поведе към асансьора. Беше също като в романите на „Арлекин“. Не се бяхме виждали от няколко месеца, но се чувствах, сякаш никога не сме се разделяли.

— И аз — избърборих машинално; мислех си, че дори през цялата вечер да гледам само профила му, пак няма да ми омръзне.

Заведе ме в приятен бар наблизо, седнахме в дъното и поведохме оживен разговор. С удоволствие установих, че той въобще не се е променил.

— Кажи ми как си. С какво се занимаваш? — попита.

— Не, не. Големите новини са свързани с теб. Ако щеш вярвай, но съм чела всички публикации за твоя ресторант и отзивите са фантастични.

— Ами… извадих късмет. — Сами смутено се прокашля и добави: — Виж… трябва да ти съобщя нещо.

„Божичко! — помислих си отчаяно. — Подобна прелюдия не вещае нищо добро.“ Упрекнах се за прекаления оптимизъм и за глупавите си фантазии — фактът, че Сами ми се беше обадил (и то тъкмо на рождения ден), не означаваше друго, освен приятелски жест. Виновни бяха проклетите любовни романчета! Зарекох се повече да не посегна към тях, защото само подклаждаха напразни надежди. Доминик или Енрике никога не казваха: „Трябва да ти съобщя нещо“, преди да предложат брак на любимата жена. С подобна фраза започваха изявленията си мъже, които се канеха да ти съобщят, че са влюбени, но не в теб. Нямах сили да понеса фаталния удар.

— Така ли? — смотолевих и машинално скръстих ръце на гърдите си, подготвяйки се за лошата новина. — И какво е то?

Той отново извърна поглед, но преди да отговори, сервитьорът донесе сметката:

— Извинете, но затваряме за частно парти.

Идваше ми да закрещя. Не стига, че ми предстоеше да чуя за любовта на Сами към жена, която е красива като фотомодел и благородна като майка Тереза, ами трябваше търпеливо да изчакам да настъпи моментът на съдбовното изявление. Първо чаках Сами да плати, после да отиде до тоалетната. На улицата чакахме да дойде такси, последва ново чакане, докато той обясняваше на шофьора как да стигне до ресторанта. Като капак тъкмо когато се настанихме на задната седалка, иззвъня мобилният му телефон. Сами се извини и започна дълъг разговор — по-точно отговаряше едносрично на онова, което му казваха от другата страна на линията. Интуицията ми подсказа, че говори с НЕЯ. Изчаках го да приключи, обърнах се към него, погледнах го в очите и попитах:

— Какво искаше да ми съобщиш?

— Сигурно ще ти се стори странно… заклевам се, че самият аз научих истината едва преди два дни… Спомняш ли си, че ти споменах за едни инвеститори?

Хм, това определено не беше опит за признание на любовта му към друга жена. Нещата започваха да изглеждат по-оптимистични.

— Да. Искаха да им представиш писмен проект с идеите си.

— Именно. Въпросът е, че… всичко дължа на теб.

Загледах го прехласнато — очаквах да ми каже, че съм неговото вдъхновение, неговата муза, ала следващите му думи набързо ме върнаха към действителността.

— Чувствам се адски кофти… и не знам как да ти го кажа, но те настояваха всичко да остане в тайна. Инвеститорите са Уил и Саймън.

— Какво? — Обърнах се рязко към него и го погледнах втрещено. — Моите Уил и Саймън ли?

Сами кимна и ме хвана за ръката:

— Сега разбирам, че наистина не си знаела. Смятах, че по някакъв начин си им въздействала да ми помогнат и не вярвах, когато твърдяха, че нямаш представа какво се случва. Аз също не знаех кои са тайнствените инвеститори, докато завчера адвокатът не ни запозна.

Толкова бях поразена, че не можех да издам и звук; една-единствена мисъл се въртеше в главата ми — Сами не беше безнадеждно и страстно влюбен в друга.

— Не знам какво да кажа.

— Кажи, че не ми се сърдиш. — Той се приведе към мен.

— Да ти се сърдя ли? Защо? Много се радвам. Ако не ми го беше съобщил, сигурно Уил щеше да ми го каже утре.

— Точно така.

Нямаше време да осмисля новината, защото таксито стигна до Ист Сайд за рекордно кратко време. Още преди да спре, познах платнения навес над витрината на ресторанта, който бях виждала на снимките. Слязохме и едва не се сблъскахме с добре облечени мъж и жена, които четяха табелката на вратата. Обърнаха се към нас и непознатата разочаровано каза:

— Изглежда тази вечер не работят.

Двамата се хванаха под ръка и тръгнаха да търсят друго заведение.

Изпитателно изгледах Сами, но той само се засмя:

— Подготвил съм ти изненада.

— Ще бъдем само двамата ли? — попитах така обнадеждено, че се засрамих.

Той кимна:

— Искам тази вечер да остане паметна. Затворих, за да бъдем сами. Надявам се, не възразяваш, че за няколко минути ще отида в кухнята. Подготвил съм специално меню по случай рождения ти ден.

Страхувах се да не припадна от щастие; с усилие се овладях и го последвах в тъмния салон. Преди да осъзная какво се случва, Сами включи осветлението и видях всичко. По-точно всички.

— Изненада! — извикаха едни, други закрещяха „Честит рожден ден!“

Краката ми се подкосиха, успях само да прошепна:

— Мили Боже!

Всички маси бяха съединени, за да се получи една по-дълга в средата на заведението, около нея се бяха настанили родителите ми и прекрасните ми приятели, махаха ми и надаваха радостни възгласи.

— Ела. — Сами отново ме хвана за ръката и ме поведе към масата. Преди да седна на почетното място, разцелувах тези, край които минах. Бях замаяна, едва осъзнавах какво правя. Пенелъпи ми сложи корона от картон и каза нещо глупаво от рода на: „Тази вечер ти си нашата кралица.“

— Честит рожден ден, миличка. — Мама се приведе към мен да ме целуне. — С баща ти за нищо на света не бихме пропуснали това тържество. — Усетих леката миризма на тамян, лъхаща от нея; по случай празника се беше издокарала с красиво ръчно изплетено пончо от небоядисана вълна. Татко носеше най-хубавите си мокасини, а дългата му коса беше вързана на конска опашка.

Огледах хората, насядали около масата — Пенелъпи и майка й, която явно е била поласкана, че дъщеря й познава собственика на най-модния ресторант в града; Майкъл и Мегу, които някак си бяха уредили да не са на работа, за да присъстват на моето празненство; Кели и симпатичният Хенри, когото познавах от партито на „Плейбой“; всички момичета от читателския клуб, които държаха нови джобни романчета; разбира се, Саймън, издокаран с един от любимите си ленени костюми, и Уил, пиещ любимото си мартини (по-късно разбрах, че тази напитка в заведението на Сами се нарича „Уил“). Всички отново завикаха:

— Реч! Реч!

Въпреки че главата ми се въртеше, криво-ляво се изправих и смотолевих нещо. Един сервитьор донесе няколко бутилки шампанско; вдигнахме тост за моя рожден ден и за успеха на Сами… после започна банкетът. Сервитьорите заприиждаха от кухнята, понесли подноси с блюда, от които се разнасяше божествен аромат. Сами, който седеше в другия край на масата, ме погледна и ми намигна, после заговори с Вика. Посочи обичката на носа й и каза нещо, от което тя избухна в смях. Взимах си от прекрасното печено агнешко месо и наблюдавах хората около масата, които оживено разговаряха и взаимно си доливаха шампанско. Нашите се запознаха с Кели, Кортни разказа на майката на Пенелъпи за нашия литературен клуб, Саймън забавляваше с вицове Майкъл и Мегу.

По едно време Уил седна до мен и подхвърли:

— Хубаво тържество, нали? Изненада ли се?

— И то много. Как можа да не ми кажеш, че двамата със Саймън сте тайнствените инвеститори? Не знам как да ти благодаря…

— И не трябва, душичко — прекъсна ме Уил. — Не го направихме за теб, нито за Сами, въпреки че ни е много симпатичен. Веднъж ти спомена, че приготвял неделните обеди в „Грамърси Тавърн“, и възбуди любопитството ни. Със Саймън отидохме да обядваме там и останахме възхитени. Това момче е истински гений! Не стига, че е ненадминат кулинар, ами слуша какво му се говори. Всичко беше съвършено: коктейлът „Блъди Мери“ беше тъкмо както го харесвам — с малко повече табаско и две парченца зелен лимон, на масата имаше брой на „Ню Йорк таймс“, разгърнат на страницата със сватбените обяви, нямаше и следа от картофи. Никакви картофи! Нито за нас, нито за който и да било посетител. От десетилетия закусвам и обядвам в „Есекс Хаус“, но досега не са ми улучили вкуса. Със Саймън решихме да завербуваме младежа, преди някой друг да го е направил. Изглежда интуицията не ни е подвела.

— Обядвали сте в „Грамърси Тавърн“! Направили сте такава голяма жертва заради Сами?

Уил скръсти ръце и се усмихна:

— Съкровище, очевидно беше, че си безумно влюбена в този младеж. Стана ни любопитно какво толкова си намерила в него. Не очаквахме, че уменията му ще ни направят такова силно впечатление, но в крайна сметка това се оказа неочаквана премия. Разпитахме го за плановете му и когато той спомена за предложението на „Хюстън“, решихме да се намесим и да го спасим от ада на посредствените ресторанти.

— Ммм, да. Той спомена още докато бяхме в Турция, че смята, заедно с неколцина колеги от Института по кулинария, да отвори заведение от тази верига.

Уил кимна:

— Ужасна перспектива, миличка! Този младеж е виртуоз и талантът му щеше да бъде загубен на подобно място. Обясних на адвоката, че ще осигуря парите, но цялата работа ще я свърши Сами, и че не искам да ме занимават с подробности и да се допитват до мен. Ако не бяхме ние, държавата щеше да вземе заведението. Освен това исках да се захвана с нещо ново — реших да се откажа от рубриката.

Ахнах. Тази вечер изненадите се сипеха като порой, обаче тази новина беше най-потресаващата.

— Какво? Сериозно ли говориш? Защо тъкмо сега? Рубриката ти се чете от хора по целия свят, Уил! Кой ще те замести?

Той отпи от мартинито си и се замисли:

— Толкова много въпроси, душичко, толкова много въпроси… а отговорът е един. Настъпи моментът да се откажа. Не искам в „Нюйоркски сензации“ да пишат, че рубриката ми е реликва, която намирисва на мухъл. Години наред се радвах на вниманието на читателите, но е време да се оттегля с достойнство.

— Разбирам те — казах накрая. Знаех, че има право, обаче той бе сложил началото на тази рубрика още преди да се родя и не можех да си представя, че вече няма да я има.

— Чакай, още не си чула всичко. Проведох сериозен разговор с моя редактор, онзи нахакан младок, и той ме увери, че ако желаеш, ще те назначи. Не искам да ти влияя, миличка, но те съветвам да обмислиш предложението. Бог знае защо досега не си се възползвала от дарбата си да пишеш. Приемеш ли, ще започнеш от най-ниското стъпало — ще се занимаваш със събиране на информация, а след време можеш да станеш помощник-репортер.

— Все едно ми четеш мислите — промълвих. — Изкушавах се да се захвана с писане, обаче чаках идеята да… изкристализира…

— Прекрасно. Надявах се да чуя именно това. Откровено казано, отдавна трябваше да го направиш, но по-добре късно, отколкото никога. Още сега ще се обадим на хлапака и…

— Не! Не искам да гледат на мен като на твое протеже, Уил. Предпочитам сама да постигна всичко.

— Само не ми казвай, че мечтата ти е да отразяваш сватбите и другите светски събития. Ще разбиеш сърцето ми.

— По-лошо е — казах, за да го шашна, въпреки че още не бях сигурна в намеренията си. — Искам да напиша любовен роман. Дори вече съм нахвърлила сюжета и мисля, че ще излезе нещо.

Очаквах да ме обсипе с подигравки, но за моя изненада не последва словесно бичуване.

Уил ме изгледа, сякаш търсеше отговор на някакъв свой въпрос, и кимна:

— Може би главата ми е замаяна от прекрасните мартинита, миличка, обаче мисля, че идеята е чудесна. — Приведе се към мен и ме целуна.

Не го бях излъгала — още след пътуването до Турция и временното ми пребиваване в света на богатите и знаменитите, започнах да мечтая да напиша роман за мъж и жена, на които съдбата е отредила да бъдат заедно. Героите и събитията донякъде бяха плод на фантазията ми, но се основаваха също така и на моите лични преживявания. Струваше ми се, че идеята е добра, и за пръв път от доста време насам бях въодушевена.

Реших, че е време да споделя плановете си и с нашите, но неочаквано мобилният ми телефон иззвъня. Учудих се кой би могъл да ме търси — всичките ми близки и познати бяха около мен. На екранчето беше изписан номерът на Елиса — жената, с която не се бях виждала, нито разговаряла след партито на „Плейбой“, същата онази Елиса, която поради някаква причина — слабоумие, вманиачаване по Филип или просто за удоволствие, месеци наред ме беше шпионирала, за да информира Абигейл. Любопитството ме загложди, затова влязох в кухнята и се обадих:

— Здравей, Елиса.

— Привет! Слушай, имам страхотна новина!

— Така ли? Каква? — С удоволствие отбелязах, че говоря равнодушно и леко покровителствено — точно така исках да звуча.

— Спомних си, че ти имаше връзка с бившия портиер на „Бунгалото“, чийто ресторант сега е най-модният в Ню Йорк. Права ли съм?

Както обикновено се преструваше, че не си спомня името на Сами, но вече не ми пукаше.

— Да, така е — отвърнах. — Дори в момента се намирам във въпросното заведение.

— Не думай! Божичко, какъв късмет! Виж, току-що ми съобщиха, че Линдзи Лоън е пристигнала в Ню Йорк и ще остане един ден, преди да замине за Лондон. Сега ние представляваме „Фон Дъч“ и тя е новата им говорителка. И знаеш ли какво? Мис Лоън изяви желание да вечеря в новия ресторант… всъщност настоя изрично. Отивам да я взема от „Мандарин Ориентал“. Нямам представа колко души я придружават, но едва ли са повече от десетина. Ще бъдем при вас най-много след час. Кажи на твоя приятел, готвача, всички ястия да бъдат от менюто за важни персони. Това ще бъде страхотна реклама за заведението му! — Тя буквално се задъхваше от въодушевление.

Признавам, че се поколебах дали да не кажа на Сами. Наистина рекламата щеше да е тотална — дори малкото останали издания, които още не бяха писали за ресторанта, щяха да го обсипят със суперлативи. В този момент през прозорчето на кухненската врата видях как Сами слага на масата торта — грамаден правоъгълник с цветна глазура, украсен с бита сметана. Върху тортата с най-големи подробности беше пресъздадена корицата на „Загадъчния креолец“. Всички сочеха това произведение на изкуството, смееха се и питаха Уил къде съм се дянала.

Блестящият изкуствен свят на Линдзи Лоън, Елиса и подобните на тях ми се стори отдалечен на милиони светлинни години.

— Благодаря, но няма да стане, Елиса. Тази вечер в ресторанта има частно празненство.

Прекъснах, преди тя да запротестира, и се върнах на масата. „Не е обикновено частно празненство — помислих си, докато оглеждах лицата на най-близките си хора, — а събитието на сезона.“