Лорън Уайзбъргър
Нюйоркски светски хроники (20)

20

Едва сдържах вълнението си, докато чаках Сами във фоайето на сградата на Уил. Денят ми се стори безкрайно дълъг. Кели заведе всички на закуска, за да отпразнуваме успеха от предишната нощ. После ме покани в „джунглата“ си и оповести, че ще й помагам за купона на „Плейбой“, като се отчитам само на нея. Новината не зарадва Елиса (забелязах как помръкна лицето й) — работеше в агенцията вече две години и очевидно очакваше Кели да й възложи отговорната задача. Но след като подхвърли колко се радва, задето друг ще има „удоволствието“ да се оправя с нещо, което ще бъде пълен хаос, тя си лепна изкуствена усмивка и предложи тост за снощния успех. Дори вестници и електронни издания, чиито репортери не бяха присъствали на партито, се превъзнасяха относно „букета от знаменитости и светски личности“, които са почели промоцията на „най-модната придобивка на младите, желаещи да бъдат в крак с времето“. Голямата изненада обаче предстоеше — от офиса на Кронър ни доставиха голяма пратка „Блекбъри“, с която можеше да се зареди цял магазин; придружаваше я толкова възторжено благодарствено писмо, че чак се смутих. Доброто ми настроение не се помрачи от злостната дописка в „Нюйоркски сензации“, че са ме видели да плача, задето Филип се е натискал с млада нигерийка, прочула се с ролите си в сапунени опери, и въобще не се трогнах, когато Елиса ми довери как „случайно“ Филип я закарал с веспата до вкъщи, защото се била скарала с Давид, обаче „нищо не се случи помежду ни, заклевам се, Бет!“. С нетърпение чаках да свърши безкрайното работно време и да се озова в колата заедно със Сами.

Сърцето ми се преобърна, като го видях да влиза във фоайето — носеше изтъркани джинси и прилепнал пуловер, през рамо беше преметнал голям сак. Чудех се как ще откъсна очи от него и ще шофирам чак до Покипси. Престорих се, че задълбочено чета вестника, и вдигнах поглед едва когато Сами се приближи и каза:

— Привет. Още веднъж ти благодаря за любезното предложение.

Изправих се на пръсти, за да го целуна по бузата, после заявих:

— Не говори глупости. Ти ми правиш услуга, защото няма да пътувам сама. Ей сега ще се обадя на вуйчо да ми донесе ключовете от колата.

Уил се съгласи да ми заеме луксозния си лексъс едва след като се заклех да поддържам версията, която беше измислил, за да не присъства на семейната сбирка. Настоя да инструктира и Сами, макар че той нямаше да се срещне с родителите ми.

Тримата слязохме в подземния гараж, но преди да ми подаде ключовете, Уил отново попита:

— Сигурна ли си, че запомни всички подробности, душичко?

— Уил, престани да се притесняваш. Няма да те издам. Сама ще посрещна изпитанието. Това е моят подарък за теб.

— Направи ми удоволствие, съкровище. Хайде за последен път да преговорим материала. Какво ще отговориш, когато милата ми сестра попита къде съм?

— Ще й кажа, че със Саймън изпитвате ужас да прекарате двата почивни дни в къща, в която електроуредите се задействат със слънчева енергия, няма достатъчно топла вода, а конопените чаршафи боцкат и са захабени, защото мама не използва перилни препарати. Затова сте предпочели да отпразнувате началото на листопада във вилата в Ки Уест. Освен това смятате, че е доста отегчително на масата да се говори само за опазване на околната среда. Е, доволен ли си? — Усмихнах се подкупващо.

Той безпомощно погледна Сами и се прокашля.

— Не се безпокойте, сър, Бет си знае урока — увери го милият младеж и се настани на предната седалка. — В последния момент Саймън е трябвало да замести болен музикант и макар вие да изгаряте от желание да се видите с роднините, сте решили, че не е редно да го оставите сам през уикенда. Възнамерявали сте да телефонирате и да се извините, но проклетият редактор не ви позволява да вдигнете глава от работа, затова ще позвъните чак следващата седмица. Обещавам отново да препитам племенницата ви по време на пътуването.

Уил пусна ключовете в протегнатата ми длан.

— Сами, много ти благодаря. А ти, Бет, да слушаш внимателно лекциите за самоусъвършенстване. И да не съжаляваш мен, горкия старец, задето ще седя край басейна, ще пия дайкири и ще чета криминално романче.

Би трябвало да го мразя, но той изглеждаше толкова доволен от алибито и от плановете си за почивните дни, че само го прегърнах, седнах зад волана и включих двигателя.

— Да знаеш, че си ми длъжник. Както винаги. — Оставих на задната седалка чантата, в която бях настанила Милингтън, и хвърлих вътре кокал-играчка, та четириногото да се забавлява с нещо и да не лае по пътя. — Въпреки това смятам да ти донеса подарък — например кичозна тениска с ресни или една-две свещи с аромат на кокос. Доволен ли си?

— О, я престани! Да караш внимателно, чуваш ли? И запомни: каквото и да се случи през следващите три дни, не ме търси. Приятно изкарване! — добави той, когато потеглих. Надникнах в огледалцето за обратно виждане. Уил ни изпращаше въздушни целувки.

— Страхотен е — отбеляза Сами, докато си пробивах път през задръстванията, за да изляза на магистралата. — Все едно е момченце, което се преструва на болно, за да не ходи на училище.

Пуснах сборния диск „Монстър Баладс“ (поръчан в три чаен сутринта след една безсънна нощ), прехвърлих съдържанието, докато намерих „Да бъда с теб“ на „Мистър Биг“, и едва тогава отговорих:

— Имаш право. Честно казано, не знам какво щях да правя без Уил. Единствено благодарение на него днес съм нормален човек.

— Ами родителите ти? Мисля, че не съм ги виждал, но наистина ли са толкова странни?

— Те са реликви от шейсетте, обаче се вземат много на сериозно. Мама се разплака, когато на тринайсет за пръв път си избръснах краката. Страхуваше се, че съм станала жертва на стандартите за женска красота, наложени от мъжете.

Сами се засмя, протегна крака и облегна глава на сключените си пръсти:

— Не ми казвай, че те е отучила от това.

— Не, обаче не посмях да повторя чак до студентските си години. Нашите имат особени схващания — например когато си купих яке подплатено с кожа, те ме обвиниха, че съм допринесла за разрушаването на цяла екосистема. В четвърти клас пък не ме пуснаха да спя у една съученичка, защото забелязали, че родителите на момичето не предават вестниците за вторични суровини. Решиха, че може да се окаже пагубно да прекарам дванайсет часа в такова обкръжение.

— Шегуваш се.

— Де да бях. Не че не са чудесни хора, но са прекалено отдадени на каузата. Понякога ми се иска да съм като тях.

— Докато бяхме в гимназията, почти не те познавах, но си спомням, че беше… беше по-различна от сегашната модерна нюйоркчанка.

Буквално онемях. Сами явно се изплаши да не ме е засегнал и побърза да добави:

— Не ме разбирай погрешно. Винаги съм си мислил, че си социално ангажирана. Спомням си твоята статия в училищния вестник относно правата на жените. Веднъж в коридора неволно подслушах разговор между учителите — не вярваха, че материалът е написан от деветокласничка. Прочетох статията и самият аз се учудих.

Стана ми приятно, че е прочел и запомнил моята дописка. Сранно, но това сякаш ни сближаваше.

— Трудно е да останеш посветен на каузата за спасяване на света. Особено когато са ти я натрапили, а не е била по твой избор.

— Сигурно е така — въздъхна Сами. — Май вашите са много принципни.

— О, представа си нямаш. За щастие освен хипита, те все пак са евреи и не обичат лишенията. Чувала съм баща ми да казва: „Няма значение дали си беден или богат, за да бъдеш убедителен — важни са аргументите, а не материалните придобивки или липсата им.“

Той се поизвърна и се втренчи в мен.

— Ще ти доверя още нещо — продължих. — Родена съм в комуна и Ню Мексико — място, за което не бях съвсем сигурна, дали е щат, докато по „Си Ен Ен“ не видях картата за изборите през двехилядната година. Мама обича да разказва как ме е родила в „брачното легло“ пред очите на всички деца в комуната, които били доведени да видят чудото, а именно появата на нов живот. Никакви лекари, никакви лекарства или стерилни чаршафи, само съпруг с ботаническо образование, ентусиазирана акушерка-аматьорка, духовният водач на комуната и две дузини деца под дванайсетгодишна възраст, които най-вероятно са останали девствени поне до трийсетата си година, след като са наблюдавали „чудото“.

Докато говорех, се питах какво ме е прихванало. Не бях разказвала тази история от години, може би откакто с Пенелъпи, след като се запознахме през първата седмица в Емъри, се скрихме сред храстите до тенис корта да пушим марихуана и тя ми довери, че баща й познава колегите си по-добре отколкото членовете на собственото си семейството и че до петата си годишнина мислела чернокожата бавачка за своя майка. Реших, че ще я ободря, ако й разкажа за моите родители. Така щеше да разбере колко нормални са нейните. Спомням си как се смяхме до припадък — лежахме на тревата, бяхме друсани и щастливи. Разбира се, бях запознала Камерън с нашите и той ги смяташе за малко странни, но никога не ми беше хрумвало да му разкажа любопитната история. Нещо у Сами обаче ме подтикваше към откровеност.

— Невероятно! — възкликна той. — Колко време си живяла в комуната? Помниш ли нещо?

— Не. Родителите ми напуснали, когато съм била двегодишна, и се преместили в Покипси, защото им предложили работа в университета Васар. Има още една история, този път свързана с името ми. Нашите мислели да ме кръстят Соледад и така да увековечат калифорнийския затвор, в който изпращали демонстрантите от Бъркли, обаче техният шаман или друг мъдър човек предложил да ме нарекат Бетина в чест на Бетина Аптъкър, единствената жена в комитета на Движението за свободно слово. Когато бях на дванайсет и Бет Мидлър беше на мода, настоявах всички да ме наричат Бет. След време разбрах, че съм се прекръстила на името на закръглена червенокоса изпълнителка на сълзливи сантиментални песнички, но беше прекалено късно. Вече всички с изключение на мама и татко ми казват Бет.

— Брей! Вашите явно са интересни хора. Някой ден трябва да ме запознаеш с тях.

Не знаех как да реагирам (подозирах, че ще го стресна, ако обявя, че те са бъдещите му тъст и тъща), затова реших да сменя темата и да го накарам да ми разкаже за неговите родители:

— Сега е твой ред. Има ли някакви пикантни подробности около вашите или са нормални хора?

— Ами… как да ти кажа… Мама почина от рак на гърдата, когато бях шестгодишен.

Понечих да се извиня, да изтърся някакво глупаво клише, но той продължи:

— Изглежда ужасно, но в действителност бях прекалено малък, за да разбера какво се е случило. Просто беше странно да раста без майка, обаче за по-голямата ми сестра е било наистина тежко. Освен това татко всеотдайно ни даряваше с любов за двама.

— Той как е? Онзи ден ти спомена, че не бил добре.

— Здрав е, но мисля, че е много самотен. Дълги години имаше връзка с една жена; не знам какво се е случило помежду им, но преди няколко месеца скъсаха и тя се пресели в Южна Каролина. Боя се, че баща ми много трудно ще понесе раздялата. Реших, че гостуването ми ще го поразведри.

— А сестра ти?

— Тя е на трийсет и три. Омъжена е, има пет деца. Пет деца, представяш ли си? Четири момчета и едно момиче. Първото дойде на бял свят година, след като тя завърши гимназия. Живее във Фишкил и може често да посещава татко, обаче мъжът й е голям кретен, пък и сега тя е много заета, защото е решила да довърши образованието си за медицинска сестра, затова…

— Близки ли сте с нея? — попитах и си помислих колко странно е изживяването. Слушах го и пред мен се разкриваше неподозиран свят, който не бих могла да си представя, че съществува, докато наблюдавах как всяка вечер настоящи и бъдещи важни особи приятелски се поздравяват със Сами и дори му се подмазват, за да ги пусне в „Бунгалото“.

Той се позамисли; обърна се, извади от сака си кутийка с кока–кола, отвори я, подаде ми я и едва тогава отговори:

— Близки ли? Не бих казал. Мисля, че не може да ми прости, задето напуснах родния дом и се записах в университета, когато тя вече имаше едно бебе и беше бременна с второ. Непрекъснато подхвърля, че татко живее само заради мен и колко е хубаво, че той може да се гордее поне с едното си дете. Въпреки това е добро момиче… Божичко, надух ти главата. Извинявай. — Преди да кажа, че цял ден бих го слушала да говори за каквото и да било, парчето на „Мистър Биг“ свърши, запяха „Уайтснейк“ и той се засмя: — Наистина ли харесваш тази музика? Как можеш да я слушаш?

От този момент сложихме край на сериозните теми — разговаряхме за музика, филми и странните хора, с които и двамата се сблъсквахме ежедневно. Сами не обелваше нито дума за Филип, аз не го питах за приятелката му, но иначе разговаряхме така, сякаш се познаваме от дълги години. Като наближихме Покипси, се обадих на нашите, че ще закарам един приятел до дома му и много скоро ще бъда при тях.

— Бетина, не ставай смешна! — изкрещя мама в телефонната слушалка. — Непременно го доведи на вечеря.

— Мамо, той сигурно иска да си бъде вкъщи. Дошъл е да види своето семейство, не моето.

— Все пак го покани, баща ти много ще се зарадва. Разбира се, каним го най-сърдечно и на утрешното празненство. Всичко вече е готово за голямото събитие.

Обещах й да предам поканата и затворих.

— Какво става? — попита Сами.

— Мама настоява да дойдеш на вечеря, но аз й казах, че сигурно бързаш да се прибереш у дома и да се видиш с баща си. Освен това храната е отвратителна.

— Всъщност приемам с удоволствие. И без това татко ме очаква едва утре. Пък и мога да помогна в кухнята, да приготвя нещо полезно така, че да става за ядене. — Говореше равнодушно, но аз усетих (надявах се и се молех да съм права) нещо повече.

— Ами… както искаш — казах, опитвайки се да изглеждам равнодушна, но се получи така, сякаш съм против идеята. — Мисълта ми е, че много ще се радвам, ако приемеш.

— Наистина ли?

— Разбира се. Ще дойдеш ли? После ще те закарам до вас. Освен това обещавам да те измъкна, колкото е възможно по-бързо от примката им. Естествено те ще имат достатъчно време да се опитат да те направят вегетарианец, но все някак ще издържиш. — Неловкостта помежду ни се беше стопила. Бях адски щастлива, същевременно изпитвах мъничко страх.

— Добре. След онова, което ми разказа за вашите, изгарям от нетърпение да се запозная с тях.

Завих по алеята, разполовяваща шестте акра земя, на които родителите ми живееха вече четвърт век. Мама, облечена с вълнени дрехи, седеше на люлката на верандата и четеше. Колата (буик „Скайларк“, модел 1970), която нашите държаха за „спешни случаи“, беше завита с вечното брезентово чергило, защото те се придвижваха само с велосипеди. Мама захвърли книгата („Наръчник за ръчно боядисване на плат с помощта на восък“) и се спусна да ни посрещне, преди още да съм спряла.

— Бетина! — извика, припряно отвори вратата на колата и развълнувано плесна с ръце. Измъкна ме навън и сърдечно ме прегърна, а пък аз се запитах дали има друг, освен мама и кучето ми, който да ме посреща толкова радушно. За миг забравих колко се страхувах от това гостуване при нашите.

— Привет, мамо. Изглеждаш страхотно. — Не й правех комплимент, наистина беше много интересна жена. Гъстата й коса, дълга до кръста, беше прошарена и блестеше като сребро, но тя продължаваше да я носи на път в средата както по времето, когато е била тийнейджърка. Беше висока и слаба, само изражението й издаваше, че не е крехка, колкото изглежда. Както обикновено не носеше грим, единственото й бижу беше тюркоазено слънце, окачено на фина сребърна верижка. — Запознай се със Сами. Сами, това е майка ми.

— Здравейте, госпожо Робинсън. — Той изведнъж се ухили. — Извинете, сигурно сте свикнали хората да реагират така.

— Да, знам. „Исус ме обича повече, отколкото предполагам.“^[1] Така или иначе предпочитам да ми казваш Ан и да си говорим на „ти“.

— Много мило, че ме покани на вечеря, Ан. Дано не ви се натрапвам.

— Глупости, Сами. Пристигането ви е празник за нас. А сега влизайте, преди да сте премръзнали.

Измъкнах от чантата кихащия Милингтън, пъхнах го под мишница и последвахме мама по коридора. Минахме край старомодната кухня и влязохме в оранжерията, която нашите бяха построили преди няколко години, „за да се наслаждават на природата, когато времето е неблагоприятно“. Това беше единственото модерно помещение в къщата, напомняща дървена хижа, и аз много го харесвах — беше нещо, което човек очаква да види в най-луксозен хотел. Около стените на футуристичната стъклена конструкция бяха засадени кленове, по-навътре растяха всевъзможни цветя и храсти, които биха вирели добре при подобен микроклимат. Имаше и езерце (малко по-голямо от пясъчна яма на игрище за голф), по което плуваха водни лилии, наоколо бяха подредени столове от бамбук. Татко седеше до ниска дървена маса, осветявана от китайски хартиен фенер, и преглеждаше курсови работи; изглеждаше сравнително елегантен — носеше джинси и сандали „Наот“ („Няма смисъл да купуваме тези нацистки чехли «Биркенщок», след като израелците произвеждат не по-лоши от тях“ — казваше често.) Стори ми се, че косата му се е прошарила още повече. Той скочи на крака, пъргаво както винаги, и сърдечно ме прегърна.

— Бетина, Бетина! Завърна се в родното гнездо! — затананика и затанцува с мен. Засрамих се и се отдръпнах, после бързо го целунах по бузата:

— Здравей, татко. Запознай се със Сами. Сами, това е баща ми.

Молех се да се държи нормално. Никога не знаех какво ще каже или ще направи. При първото гостуване на нашите в Ню Йорк поканих на обяд Пенелъпи. Те вече я познаваха от онази злощастна вечеря с нейните родители, която тя сигурно беше забравила. Баща ми обаче помнеше като слон. След като отново ги запознах, галантно й целуна ръка и възкликна:

— Скъпа Пенелъпи, разбира се, че те помня. С вашите отидохме на вечеря и ти доведе онзи симпатичен младеж. Как му беше името? Адам… Андрю? Направиха ми впечатление острият му ум и красноречието му — добави без следа от сарказъм.

Беше шега, която разбирахме само двамата. На онази тъпа вечеря Ейвъри се появи толкова друсан, че не можеше да отговори на елементарни въпроси като например къде е роден и какво следва. Въпреки че от години не беше виждал нито Пенелъпи, нито Ейвъри, от време на време татко ми се обаждаше по телефона и се преструваше на наркопласьор — преправяше си гласа и питаше дали искам да купя „суперстока“. Двамата с него смятахме случилото се за невероятно смешно и често се шегувахме на тази тема. Милата Пенелъпи, която не подозираше, че могат да съществуват такива отношения между баща и дъщеря, не разбра подмятанията и само любезно се усмихна. За щастие татко не знаеше нищичко за Сами, затова смятах, че няма да има фалове.

— Приятно ми е, Сами. Поседни да правиш компания на стареца. Тукашен ли си? — Той ни наля от специалния чай от лакрица, който мама приготвяше в промишлени количества, а Сами някак се намести на възглавниците, обшити с мъниста и разхвърляни около масичката. Настаних се между него и майка ми, която седна грациозно, все едно беше с двайсет години по-млада.

— И така, какви са плановете за утрешното празненство? — попитах престорено жизнерадостно.

— Гостите ще дойдат едва късно следобед, дотогава си свободна — отвърна мама. — Защо със Сами не прегледате културната програма на университета? Мисля, че си струва.

— Утре сутринта има концерт на Алвин Ейли. Ако искате, ще уредя билети — обади се татко. Толкова отдавна преподаваше екология във Васар и студентите толкова го обичаха, че можеше да уреди всичко. Майка ми завеждаше отделението за „душевно здраве“ в студентската поликлиника; отделяше еднакво време за „горещия телефон“ (отговаряше на въпроси, свързани с изнасилвания, изпадане в депресия и желание за самоубийство) и за агитиране на администрацията да прилага по-нетрадиционни методи в лечението на студентите (акупунктура, билки, йога). Двамата бяха любимците на тукашните студенти, също както цели шестнайсет години се славеха като най-популярната двойка в Бъркли.

— Ще прегледам програмата, но да не забравяме, че Сами е дошъл да види семейството си — намесих се и ги изгледах с надеждата да престанат с прекалените си грижи. Сипах две лъжици кафява нерафинирана захар в чашата на Сами и му я подадох.

— Като стана дума, какво е извинението на Уил този път? — безцеремонно попита мама.

Сами побърза да се намеси, без да подозира, че нашите отдавна бяха разкрили тактиката на вуйчо и се шегуваха с неизчерпаемите му лъжи. Странното е, че мама и Уил бяха много близки, въпреки незначителната подробност, че тя е хипи с радикални убеждения, а той отявлен консервативен републиканец. Не минаваше ден, без да разговарят по телефона — дори се държаха мило един с друг, макар че пред мен всеки се присмиваше на другия.

Сами заговори бързо:

— Какво каза вуйчо ти, Бет? Че от филхармонията повикали Саймън в последния момент, за да замести внезапно заболял колега, нали така? А пък Уил не искал да го оставя сам през уикенда.

Мама се усмихна първо на мен, после на баща ми:

— Така ли? Аз пък разбрах, че Саймън трябвало спешно да се срещне с адвоката си в кантората му в Ню Джърси.

Сами се изчерви — явно реши, че се е объркал. Време беше да се намеся.

— Знаят, че Саймън не замества никого, Сами. Не се безпокой, не си сгафил.

— Точно така, моето момче — побърза да го успокои мама. — Прекалено добре познавам скъпия си брат, за да вярвам на лъжите му. Закъде заминаха двамата? Маями? Бахамските острови?

— Ки Уест — отвърнах и долях чашите на всички.

— Печелиш, Ан — ухили се татко, после обясни: — Майка ти твърдеше, че той ще се откаже в последния момент и ще хвърли вината за това върху Саймън. Честно казано, доволен съм, задето заряза изтърканото обяснение, че редакторът на вестника го притиска спешно да предаде някакъв материал.

Двамата се засмяха, после майка ми обяви, че отива да приготви вечерята.

— Днес бях на фермерския пазар и купих от зимната им реколта — добави.

— Ще разрешиш ли да помогна, Ан? — попита Сами. — Това е най-малкото, което мога да направя, за да се извиня, задето те излъгах. Освен това отдавна не съм бил в домашна кухня и ще ми бъде много приятно.

Нашите недоумяващо го изгледаха, затова побързах да обясня:

— Той е главен готвач. Завършил е Института по кулинария и възнамерява един ден да отвори собствен ресторант.

— Така ли? Колко интересно. Работиш ли в някое заведение в Ню Йорк? — поинтересува се баща ми.

Сами стеснително се усмихна и наведе глава:

— Преди няколко месеца ме назначиха в „Грамърси Тавърн“ и ми възложиха да приготвям неделния обяд. Клиентелата на този ресторант е много изискана, поддържат висок стандарт. За мен работата там е много ценен опит.

Смаяно го изгледах: „Да му се не види, кой беше този непознат?“

— В такъв случай приемам помощта на драго сърце. Можеш ли да приготвиш нещо интересно с тиквички? — Мама го хвана под ръка и го поведе към кухнята.

След няколко минути той вече се въртеше около печката, а тя седеше до масата и го гледаше с неприкрит възторг.

— Какво правиш? — попитах, докато наблюдавах как Сами изцеди варените макарони, после добави към тях малко зехтин. Той избърса ръцете си в престилката с надпис „Приеми истината, за да постигнеш душевен мир“ и доволно огледа работата си:

— Ще започнем със салата от макарони, моркови, краставички и ядки от пиния; ще има също ордьовър от тиквички. Майка ти каза, че предпочита нещо леко като главно ястие, затова смятам да напълня чушки с ориз и ароматни подправки. За десерт предлагам да хапнем печени ябълки със сладък сос и разбита сметана. Ан, купила си фантастични продукти.

— Мамо, такова ли меню имаше предвид? — подхвърлих, наслаждавайки се на смаяните физиономии на нашите.

— Мислех да сложа зеленчуците в глинен съд и да ги изпека — отвърна тя, без да откъсва поглед от Сами.

— И това е прекрасно ястие — побърза да каже той. — Ако предпочиташ, ще го приготвя.

— Не! — едновременно извикахме двамата с татко, който потупа по рамото Сами и добави: — Моля те, продължавай. Ще си устроим голям банкет.

Вечерята наистина беше великолепна — толкова вкусна, че дори не забелязах липсата на месо и изобилието на органични храни. Разбрах, че напразно съм се притеснявала как нашите ще приемат Сами и как той ще реагира на странностите им. Те го обсипаха с комплименти за кулинарните му умения, а той засия и стана необичайно разговорлив. Докато се усетя, ме оставиха да разчистя масата, а него завлякоха обратно в оранжерията, за да му покажат мои снимки като голо бебе в дървеното коритце и какви ли не още награди и грамоти от детството и юношеството ми, с каквито се гордеят само любящите родители. Полунощ настъпи неусетно и нашите обявиха, че си лягат.

— Вие двамата останете докогато искате, но ние имаме нужда от здрав сън — каза мама и загаси билковата цигара (с баща ми си поделяха една, когато бяха в празнично настроение). — Утре е голям ден, въпреки че е най-краткият в годината. — Подаде ръка на баща ми, той се усмихна и после двамата станаха. — Много се радвам, че се запознахме, Сами. Обичаме да ни посещават приятели на Бетина.

Сами също се изправи:

— Благодаря за вечерята. И успех с утрешното празненство. Сигурно ще бъде чудесно.

— Фестивалът на листопада се превърна в традиция. Надяваме се и ти да присъстваш. Лека нощ. — Преди да тръгне към къщата, татко се наведе и шепнешком благодари на Сами, задето му е дал възможност поне веднъж в живота да хапне нещо вкусно.

— Страхотни са — промълви Сами, когато останахме сами. — Според твоето описание очаквах да видя някакви големи чешити. Обаче вашите са си съвсем нормални.

— Зависи какво разбираш под „нормално“… Е, какво ще правим сега? Остани още малко, ако не бързаш да се прибираш вкъщи.

Той се позамисли, после подхвърли:

— Искаш ли да отскочим до „Старлайт“?

Предложението му окончателно ме убеди, че той е съвършен.

— Прекрасна идея! — възкликнах. — За мен е най-страхотният ресторант на света. И ти ли харесваш това място толкова много?

— Дори повече. Като ученик в гимназията често ходех там, въпреки че беше унизително, защото нямах приятели и винаги седях сам — взимах си кафе и четях списание или книга. Ужасно ми докривя, когато напусна най-старата сервитьорка с брадавиците.

„Старлайт“ беше епицентърът на обществения ни живот, когато бяхме в гимназията; там се виждах с приятелите си — момичета и момчета, които също като мен не бяха достатъчно красиви или отворени, за да бъдат популярни, но смятаха, че превъзхождат загубеняците и неудачниците (предимно необщителни гениални математици и компютърни специалисти), неохотно заемащи по-ниско стъпало на обществената стълба. Йерархията се спазваше стриктно — готините и отворените бяха монополизирали масите за пушачи, социално отритнатите играеха на електронните автомати в дъното на залата, а ние (хипита, пънкари и младежи, стремящи се към върха, но още неосъществили целите си) се настанявахме на останалите маси и в сепаретата. Момчетата се събираха на групичка, пушеха и обсъждаха със самочувствието на експерти дали биха се отказали от свирките и секса, ако някой ги заплаши с разстрел, докато ние, техните верни приятелки (които не правехме нито свирки, нито секс с тях), пиехме кафе след кафе и коментирахме най-задълбочено коя наша съученичка има най-хубави дрехи, най-големи цици и най-готино гадже. „Старлайт“ беше местната версия на нюйоркския „Сентръл парк“, само дето обстановката не беше толкова шик (столовете и канапенцата в сепаретата бяха тапицирани с кафява изкуствена материя, а флуоресцентните лампи дразнеха очите), хигиената не беше на ниво и, колкото и невероятно да звучи, всички от персонала бяха с брадавици по лицето или пък им липсваше по някой пръст на ръката. Обичах „Старлайт“, както някои хора остават привързани към детската си стая или местата, на които са прекарвали летните ваканции, и при всяко връщане в Покипси не пропусках да отида в старото „свърталище“. Припомних си как Сами седи самотен на маса в дъното и внезапно изпитах тъга и носталгия.

С него избрахме най-чистото сепаре и се престорихме, че преглеждаме листа с менюто, което си беше същото от десетилетия. Въпреки че бях преяла на вечеря, ми се прииска да си взема кифлички с канела или пържени картофки; в крайна сметка реших, че прекаляването с въглехидрати е допустимо извън Манхатън и поръчах и двете. Сами поиска само кафе. Една от любимите ми сервитьорки с грамадна космата брадавица на горната устна презрително изсумтя, когато той помоли за обезмаслено мляко вместо сметана, и дори когато се отдалечи от масата, продължи да го гледа накриво.

— Защо не си ми казал, че работиш и в „Грамърси Тавърн“? С удоволствие бих обядвала там.

— И ти не спомена, че си била отличничката на класа или че си получила наградата „Мартин Лутър Кинг“ за общественополезна дейност?

Засмях се:

— Мили боже, не са пропуснали случая да се похвалят с гениалната си дъщеря. Радвах се, че си завършил гимназия три години преди мен и си в неведение за „постиженията“ ми, но трябваше да се досетя какво ще се случи.

Сервитьорката доля чашата му и нарочно изплиска малко кафе.

— Не ги упреквай, Бет. Мисля, че е много трогателно, задето се гордеят с теб.

— Гордееха се. Сега е различно. Не са очаквали дъщеря им да избере за кариера привличането на знаменитости в разни модни клубове, нито името й да бъде най-спряганото в клюкарските рубрики.

Той невесело се усмихна:

— Всеки е принуден да прави компромиси, но това не означава, че си се променила.

О, как ми се искаше да му повярвам!

— Да си тръгваме, а? — подхвърлих и махнах на сервитьорката да донесе сметката; забелязах, че и по отношение на цените в „Старлайт“ нищо не се е променило. Независимо колко голяма беше компанията и какво консумираха, сумата винаги възлизаше на три долара на човек. — Трябва да си пазя силите за утрешното празненство. Не знам как да те навия да дойдеш…

Сами остави на масата двайсетдоларова банкнота („Като компенсация за годините, през които киснех тук с часове и оставях мизерни бакшиши“ — обясни усмихнато), хвана ме под ръка и ме поведе към вратата. Във фоайето спря пред ротативката, която беше срещу въртящата се витрина с пайовете, пусна няколко монети и спечели плюшено прасенце. Подаде ми го, а пък аз си помислих, че никога не съм получавала толкова хубав подарък.

Разстоянието до дома на Сами беше петнайсетина километра. Докато шофирах, установих, че преди не съм била в този район на градчето. През цялото време мълчахме, сякаш изведнъж се бяхме отчуждили. Забравени бяха безгрижното бърборене и шегите, които си разменяхме през последните девет часа. „Девет часа ли? — помислих си. — Все едно са изминали пет минути.“ Спрях на алеята пред скромна двуетажна къща.

— Прекарах незабравима вечер. Благодаря, че ме докара, и най-вече задето ме запозна с вашите. — Сами май не бързаше да слезе, затова най-сетне се обнадеждих, че ще ме целуне. Напрежението, което се усещаше помежду ни, беше подробно описано във всеки роман на „Арлекин“.

Глупости! Аз трябва да ти благодаря, че ме спаси от хранително отравяне — избърборих и се вкопчих в коленете си, които неудържимо трепереха.

Без да отговори, Сами слезе. Отвори задната врата, взе си багажа, махна ми и промърмори нещо, което не чух, защото бях поразена. Разочарованието ми подейства като силна плесница. Включих на задна скорост — трябваше да се махна, преди да заридая. „От къде на къде ти хрумна, че той те харесва? — питах се горчиво. — Чисто и просто ти е благодарен, задето му спести пътуването с автобуса. Престани да се заблуждаваш, иначе ще изглеждаш пълна глупачка.“ Обърнах се да изкарам колата на улицата и видях, че Сами се връща. Говореше нещо, но не го чувах. Ударих спирачки, свалих стъклото.

— Забрави ли нещо? — попитах, като се стараех гласът ми да не трепери.

— Да.

— Задната врата е отворена, вземи…

Не довърших фразата. Той се приведе, протегна ръка и изключи двигателя. Разкопча предпазния ми колан, отвори вратата и ме издърпа навън.

Понечих да заговоря, но Сами обгърна с длани лицето ми така, както всяко момиче мечтае и както никой мъж не прави. Все едно гледам корицата на „Прелъстително твой“ — помислих си. За мен тази илюстрация символизираше най-романтичното в любовната връзка. Бях убедена, че ще усети как гори лицето ми, но не ми остана време да разсъждавам. Сами се наведе и ме целуна толкова нежно, че не можах да реагирам; бях прекалено потресена, за да отговоря на целувката.

— Обещавам другия път да не го забравя — промълви (можех да се закълна, че само героите от филмите говорят така страстно и пресипнало) и галантно задържа вратата на колата, докато сядам. Краката ми се подкосяваха, затова се тръснах на седалката и загледах Сами, който тръгна към къщата.